HILLS OF ROCK 2025 – ден втори

Втория ден събитията започват от главната сцена, където откриваме британците As Everything Unfolds. Носят със себе си свеж рок заряд и някак фино балансирана емоционалност. Впечатляват ни с умението си да се движат свободно между жанровете, без да губят цялостното си звучене. Вокалистката Чарли Ролф бе особено запомняща се – с топла харизма и впечатляващ вокален диапазон, който придаде дълбочина на всяка песен. Изпълнението им беше премерено, силно и естествено – едно достойно попълнение в програмата на фестивала.

Ревовете на втория фестивален ден „На тъмно“ започват с младите варненци GASP. Звучат и изглеждат модерно – изключително енергично сценично поведение, здраво нахъсани и готови да хапят. Смесицата на няколко различни вокални техники на Евгени Йорданов и честата смяна на темпото привличат вниманието и слушаш докрай. Значителна част от сета си той изкара стъпил върху колоните пред оградите, изразявайки жаждата си за близък контакт с най-върлите си почитатели. Миналата година пуснаха два авторски сингъла, които изсвириха за нас. Ндяваме се скоро да успеят да съберат парчета и за дебют. Следим.

Прехвърляме се на другата БГ сцена. Една от най-силните банди в Добрич в момента – Attaxic са стиснали здраво грифовете и стържат. Китарите са нещото, което правят музиката им специална, доказват го и тук. Плътни успоредни рифове си спретват оспорвана надпревара. Най-големите смелчаци бяха увиснали на горещите прегради пред тях, веейки ритмично коси, бъдейки над нещата. Останалите зрители бяха застанали под шатрата и по пейките на сянка, където почти нямаше останало свободно място. Това обаче въобще не попречи на аплодисментите им да достигат до артистите с лекота.

Австралийската банда Wolfmother излезе втора на главната сцена, оставяйки след себе си усещане за класическа мощ и непринуден чар. С характерното си хард рок звучене и плавна динамика, те създадоха пространство, в което музиката просто се случва – без претенции, но с ясно присъствие. Изпълнението им беше стегнато, приятно за ухото и с онзи фин почерк, който говори за опит и увереност.

Хвърляме едно ухо оттатък, а там варненските трашъри Axez са наточили брадвите за истинска сеч. С вече достатъчно опит зад гърба си е жалко, че не концертират толкова често. Гледах ги последно на феста в Хоталич преди няколко години и ясно си спомням колко голяма част от публиката познаваше творчеството им отблизо още тогава. Сега почти са напълнили целия сектор – хората знаят какво ги чака и посрещат петорката готови за битка. Разхождат се с тежка стъпка и завидно самочувствие по сцената – поведение, което добре подхожда на звуковата им поквара. Погото е почти константно и едва ли някой е очаквал друго.

Между видео стените Fear Factory. Носят онази характерна тежест, която не крещи, а резонира. Със стабилно присъствие и добре изградено звуково пространство, групата демонстрира защо остава обичана въпреки разнопосочните мнения през годините. На живо тяхната музика звучи не просто мощно, а подредено и прецизно – всяка китара, всеки електронен елемент и всеки ритъм намира своето място. Това не беше просто силен сет, а премерено и дълбоко преживяване – без еуфория, но с ясно доловима енергия и професионализъм, които се усещат дълго след последния тон.

По абсолютно същото време програмата предлага един от огромните подаръци днес – сетът на Skre4. Hills Of Rock е като машина на времето понякога – връщам се петнадесет години назад, когато излезе „Made in China” – един албум без стилов аналог и до днес. Преди два часа Методи пусна кратък тийзър с подготовката си за концерта, на който беше с фес и зимно яке. Но ако някой ми беше казал, че ще излезе така на почти четиридесет градуса по целзии – щях да го обявя за луд. Избухна бурен смях и купонът започна още преди да са стигнали до инструментите. Парчетата се нижеха, а за „Шопска салата Made in China” Радо (Радослав Гергов, No More Many More) излезе за допълнителна вокален съпорт. „Никой не е по-голям от музиката“ възкликват, а ние отвръщаме „Вокалистът – гол!, „Вокалистът – гол!“. На батъл като на батъл, нали?!

„На Тъмно“ свирят македонците Lost in Reverie. Началото е малко плахо, личи че са ново име за повечето от нас. След всяко парче Davor хвърляще комплименти към феста и феновете, но едва след като се престраши да започне да пердаши на македонски успя да стопи ледовете. Иначе музиката им отговаря на името, което в директен превод значи „потънал в мисли“ – текстовете им разказват за вътрешни битки, а звученето е тягостно и ядосано, превръщайки всяко от парчетата в тягостен разказ за нещо изживяно.

Малко след тях на „Строежа“ също представят македонско име – Superhiks. И те се оказват интересни и някак различни от абсолютно всички други участници – миксът им от ска и пънк е комбиниран с фолклорни елементи и малко реге. За да е манджата пълна – имат си и DJ. С парчето „Правда“ почитат жертвите от трагедията в Кочани през март. Публиката за жалост не е толкова много, но да не забравяме, че в момента над белия подиум все още бушуват Fear Factory. Но пък присъстващите сякаш имаха нужда да вземат дъх с нещо по-леко и мелодично, така че всички печелят.

“На Тъмно“ дойде ред за Greesh, който се завръща на тази сцена след като миналата година беше тук с Портокал. Живата легенда Гриша Иванов (Матакка, No More Many More, Saint Electrics и др.) събра чудесен състав и заедно издадоха първия си „Звук“ миналата есен. Сега концертират постоянно и набират висока музикална скорост. „Добре дошли на българското!“ поздравява ни той и стартира извадката от парчета с класики на Портокал и Матакка – крещим в един глас с него. На трибютът към Ozzie аплодисментите са заслужени, а кавъра на „No Ordinary Love” на Sade за мен бе много приятна изненада. Кулминацията бе очакваната поява на Гурко за новото им общо парче „Сърф“, на припева на който също крещяхме в един глас с тях. „Нямам нищо за теб“ завършва със строфи от „Седнало е Джоре Дос“, повече нямам какво да кажа.

На мейнстейджа Sepultura стъпват с увереност, която не оставя място за съмнение – непоколебими, фокусирани и заредени. Още с първите звуци сцената се трансформира в пулсиращо пространство, където суровата енергия и експерименталната дълбочина съжителстват в напрегнат, но съвършено балансиран ритъм. Групата владее умението да съчетава агресия с текстура – звукът им е не просто силен, а многопластов. Дори ритуален на моменти. Бразилските елементи проблясваха сред трескавия рифов поток, без да размиват същността – напротив. Добавяха характер и плът. Това беше изпълнение, което не търси удобство – то те предизвиква, въвлича и оставя с усещане за нещо дълбоко и завършено.

На „Строежа“ е стартирала супергрупата Adult Crush. Малко ми стана кофти за тях, защото току-що прочетохте какво се случва на основната сцена по същото време…. Това обаче изобщо не повлия върху настроението на софийските ветерани – дори напротив. Те благодариха за уважението на хората пред тях и се държаха така, сякаш свирят пред пълен стадион. Истинско определение за „професионализъм“. Шапки долу. „Чакат Ви Vendetta, ние сме само предястието“ казва Алекс малко преди да им изтече предвиденото време.

Отиваме при Reaven, за които това е второ участие тук, седем години по-късно. С няколко концерта у нас и през последните години и бъдейки регулярна част от плейлистите на родния радио ефир те са вече добри наши познайници. В свят с толкова комплицирани музикални стилове можем смело да кажем, че Romeo и компания са рицарите на класическия поп-рок звук. И четиримата се включват с вокали на места, което добре обогатява иначе изчистените им парчета. „Щастливи сме да сме тук!“ признават те и публиката ги посреща с възторг. На „Ordinary heroes” разчупиха малко нещата, призовавайки ни да се включим на припевите. Специален момент бе изпълнението на новия им сингъл „Free your mind”, излязъл само преди броени дни – ние станахме първите, пред които го свирят на живо. Някъде тук се прокраднаха романтични целувки на няколко от двойките около мен – най-хубавия възможен завършек.

Vendetta изригнаха на „Строежа“ точно в 21:45, посрещнати от шумна тълпа и вълна от адреналин. Без излишно подгряване, те хвърлиха първия риф като запалителна смес и в секундата след това пространството избухна – пого, сблъсъци, прах и енергия, която не подлежи на контрол. Звукът беше груб, стегнат и безкомпромисен – хардкор в най-чистата му форма, без място за преструвки. Vendetta свирят така, както се говори истината – рязко, силно и право в лицето.

И часът за втория хедлайнер удари. Machine Head излязоха на сцената в 22:45 и без да губят време се хвърлиха в онзи плътен, добре познат вихър от сила, хъс и сурова отдаденост, който феновете им очакват и за щастие получават. Това беше изпълнение, каквото само те умеят да направят – стегнато и заредено с автентичната за тях енергия. Огнените ефекти и фойерверките не просто подчертаваха зрелищността, а се вписваха органично в общата атмосфера – като визуален еквивалент на тежките рифове и експлозивните барабани. Китарните сола бяха силни и добре премерени. В тях имаше нещо по-лично, което се усещаше отвъд чистата техника. Музиката на Machine Head винаги е била директна, но не е еднопластова – в нея има бунт, но и размисъл. Музиката им често разделя мнения – за едни тя е иновативна и яростна, за други – прекалено позната. Това не е група, която гони тенденции – те следват свой път, независимо от очакванията. Изпълнението премина плавно между по-нови парчета и утвърдени класики, без да губи своята цялост. Всяка част от изпълнението беше като част от внушителна музикална картина.

Идва време за хедлайнерските изпълнения и на двата родни подиума. Smallman излязоха на „На тъмно“ в 00:30 и мигновено промениха енергията във въздуха. Вместо да търсят въздействие чрез сила, те го постигнаха чрез дълбочина – с изпълнение, което не просто се слуша, а се усеща. Музиката им се разгръщаше плавно и ритуално, с редуващи се моменти на тишина и изблик, сякаш самото време се забавяше между тоновете. Звукът беше плътен, меланхоличен и красив. Smallman не изискват вниманието – те го притеглят тихо, но неотменимо. Това беше едно от онези редки изпълнения, които не просто впечатляват, а оставят нещо дълбоко вътре – като спомен или сън, който не искаш да свърши.

На другия терен, предвид паметното парти, което си спретнахме вчера тук с Ревю направо нямах търпение да се срещнем с Kultur Shock. Чекът беше малко по-дълъг от обикновено, но това се оказа добре дошло – събра се доста народ. Бяхме посрещнати с „Welcome to teatro mio!” срещу което литнаха аплаузи. Трите декади опит си казват думата – въпреки нетрадиционната комбинация от инструменти, синхронът между тях е завиден. С всяко следващо парче емблематичната им музикална шизофрения разболява все повече хора и нещата лека-полека отиват към епидемия. Купонът е ненадминат – настава такава свирня, каквато вероятно повече от нас не са виждали и по сватби. Общо взето денят завърши така, както започна – с гръм и трясък.

Репортаж:
Иван „iDTemplar“ Стоянов & Patchouli

Снимки:
Shaggy Beard Photography
Licata.bg