Flying In A Blue Dream – SatchVai Band

На фона на разгорелите се полемики около едно друго рок събитие, както и непрежалимата загуба на една от емблемите на метъла се надявам този репортаж да не остане поредното публично излияние. Защото двамата китарни герои, които видяхме на 22 юли в зала 1 на НДК също са дали изключително много на рок музиката и китарното майсторство. Освен това върнаха едни времена, в които летяхме в своите сини мечти и се готвехме да превземем света. Титаничната легендарна двойка посети България по покана на Sofia Music Enterprises. Датата на гостуването им в България отбеляза и две събития пряко свързани с рок музиката. Едното беше рожденият ден на един друг техен виртуозен колега Jason Becker и за съжаление едно от най-тъжните събития в историята на метъл музиката.

Най-горещият ден 22 юли, поне така пророкуват всички метео специалисти дни преди концерта на Joe Satriani и Steve Vai. Развълнувана съм, защото най-после ще ги видя в тоя си живот (както обичам да се изразявам), а те са едни от моите герои още от ранните 90-т. В главата ми в унисон с жегата се нижат лениви мисли за времето. Спомням си едно наистина екстремно посещение на концерт, когато пътувах при -30 градуса, а и през деня градусите не се вдигнаха особено много. Та стигам до дилемата, кое от двете трябва да смятам за по-екстремното. Не като стил, разбира се, защото зимното печели по този критерий. Но, тези празни мисли съвсем избледняват в динамиката на предстоящия ден и последвалите емоции, които преляха от радост и задоволство до мрак и тъга.

Малко преди 19.00 влизаме в залата, която е напълно разпродадена. Долавям раздразнение, вероятно породено от нетърпението, че концертът закъснява, но всъщност закъснението не беше повече от няколко минути и то вероятно защото залата все още е абсолютно гъмжило от хора, които се лутат нагоре надолу в търсене на местата си. За съжаление този човешки мравуняк не стихва почти до четвъртата композиция, което е доста изнервящо за другите, които вече са се настанили и искат да се отдадат на удоволствието от срещата с любимите си музиканти и музиката им . И то не каква да е музика.

Пред нас стоят не просто китаристи. Пред нас стоят музиканти, които проправиха нови пътеки и разкриха пред колегите си нови територии в техниката и начина, по който може да се използва този инструмент. И тук ми се иска да ви върна в края на 80-те и началото на 90-те. Времето на музикалните магазини пълни с касети и MTV, пред което прекарвахме часове в очакване да чуем любимо парче. Кой от това поколение не го е правил?! И си спомням как се размазвах от кеф когато случех „Big Bad Moon“ забавляваше ме нахаканият, самоуверен музикант, който превръщаше сивата улица в звукова вакханалия или „For the Love of God“, която пък беше съвсем различна вселена. Експлозия от нежност, меланхолия и красота. Още тогава наелекризиращият, закачлив груув на Satriani и дълбокия, философски, психеделично-експериментален стил на Vai, които те запазиха през годините и, които се превърнаха в тяхна много отличителна музикално-стилистична характеристика ме плениха завинаги. Всъщност имаше някаква тенденция през споменатите десетилетия да се слушат всякакви китарни герои и шредери и вероятно всеки си беше избрал своите, Satriani и Vai бяха сред най-отличителните. Но и някак не бяха лъжица за всяка уста/ухо.

Но, да се върнем в зала 1 на НДК. Малкият ни музикален празник е открит от съвсем новата песен на двамата виртуози „I Wanna Play My Guitar“, която видя бял свят само месец преди турнето на новосформираната им група SatchVai Band. Динамична композиция, която носи характерната въздушност на тяхната музика, но в същото време и достатъчна доза огнена енергия, която да влее друг вид жарава в отегчените ни от жегата сетива. Песента заедно с последвалата „The Sea of Emotion, Pt. 1“ е приютила сред хармониите си велики имена от рок сцената сред, които освен двамата китаристи, Marco Mendoza – бас, (който видяхме заедно с тях на сцената) и в оригинала си Glenn Hughes като основен вокал. SatchVai Band е допълнен от Kenny Aronoff – барабани и Pete Thorn – китара.

Следващата песен „Zeus in Chains“ ни връща спомените от грандиозните колаборации в G3, чийто реюниън се състоя през миналата година. Със затаен дъх следяхме през годините кои ще бъдат включени в тези турнета. След още само една песен се връщаме трайно в славните времена, които споменах по-горе с едни великолепен мини best of на Satriani. „Ice 9“, „Flying in a Blue Dream“, „Surfing with the Alien“, „Sahara“. Съчетанието между „Ice 9“ и „The Crying Machine“ изпълнено от двамата музиканти беше малък разкош и полет сред ефирните измерения, които само Satriani – Vai можеха да създадат. Разказ за кариери и звездни мигове. От струните се лее щастие и спомени. На видео стена върви мултимедия, която засилва усещанията и въздействието на музиката.

Идва ред на Steve Vai да разкаже за себе си с легендарната си китара, за която някога като градска легенда разказвахме, че я е научил да произнася името му. Започва „Tender Surrender“. Нежно и чувствено се промъква, танцувайки някъде по ръба между носталгия и екстаз. Поднасяйки ни дъха на ефира и коравия хлад на земята. Светлините угасват и в мрака виждаме как внасят на сцената тайнствен скрит обект. Само след минути мистерията е разкрита. Пипалата (или зъбите) на страшната хидра, която само създателят ѝ може да укроти. Легендарната китара с три грифа най-после е пред очите ми. Изживяването е почти сюрреалистично. Помня когато разбрахме, че Vai е създал такова чудовище как я обсъждахме и се чудехме как успява да свири на нея.

Но кулминацията тепърва предстои. Защото ни предстои да се порадваме на още класики. Песни-емблеми не само в китарното изкуство, но и по принцип в рок музиката. Докоснали комерсиалното, но запазили оригиналността и сложността на техниката си. Композиции, които станаха любими не само на музиканти, стремящи се да достигнат съвършенство, но и на редови метъл и рок фенове. Композиции, които всеки, който е започнал да слуша рок и метъл през 80-те или 90-те безпогрешно би различил и сега. „For The Love Of God“ и „Always with Me, Always with You“.

Тотално сме се пренесли в космическите измерения на двамата виртуози, когато накрая на сета пристига зловеща новина. Бащицата на метъла, човекът, когото смятахме, че е прецакал всички вселенски закони и ще живее вечно се е пренесъл при някои от своите звездни колеги. Ozzy е мъртъв. Припявам „Born To Be Wild“, но усещам как сълзите се стичат по страните ми. Не е честно! Тази вечер младостта ни официално си отиде. Вярно, както казва един приятел „през парадния вход“, но… Вечерта, в която метълът умря. Вероятно хиляди пъти съм чувала израза „Светът вече не е същия“, но никога не съм могла да го облека в конкретно чувство. Тази вечер разбрах смисъла на този израз. Светът вече не е същият. Ние също. Затова наслаждавайте се на своите герои докато можете. Докато ние и те са тук. Не ги съдете какво все още могат или не могат, а летете в безкрая на сините си мечти и не им позволявайте да помътнеят. И тогава сигурна съм и „Любовта на боговете“ ще е с нас. На онези богове, които сами си създавахме и, които винаги ще са с нас.