Амфитеатърът на сбъднатите мечти

Античният театър в Пловдив е бил свидетел на безброй събития през богатата си хилядолетна история, дори броят на прогресив рок събитията прогресивно нараства в последните няколко години. За две поредни вечери той беше превърнат в театър на мечтите, на сбъднатите мечти на късметлиите, успели да си вземат билети за световното турне в чест на 40-годишнината на сцена на пионерите в прогресив метъла Dream Theater. През изминалите четири десетилетия квинтетът от Бостън съумява да наложи този некомерсиален стил, оставайки верен на себе си във времената на поредица нови вълни в рок музиката. Тяхното звучене може да е повлияно от модните течения на времето, но остава да се откроява от преобладаващите тенденции за дадения период. Успешната комбинация от стиловете на техните любимци Rush и Iron Maiden оставя завинаги отпечатък върху световната музикална история. Друг огромен повод за радост на феновете е и завръщането на легендарния барабанист Mike Portnoy след 13-годишна раздяла (2010-2023). Така ядрото на състава от 1999-та е възстановено, което дава тласък за издаването на новия албум Parasomnia (2025).
За щастие на феновете, втората вечер предлага различен сетлист от първата. Причина за това разнообразие е плануваното от групата DVD, като те неведнъж преди и по време на концертите изказаха възхищение от самото място и от публиката.
Изпълнението на групата е разделено на две части, като първата част е през все още светлата част на деня, а след кратка пауза с падането на мрака идва втората част, която е подсилена и от светлинните ефекти, подпомагащи за уникалната атмосфера.

Част 1: Пътуване във времето
Типичната за юли и Пловдив горещина не спря изпълването на арената до краен предел.
Всички в затишие се наслаждават на леко засилващите се джаз-авангард парчета, звучащи като прелюдия на това, което се очаква, и ето че идва ред на прословутото интро от саундтрака на филма „Психо“. Публиката се наелектризира и групата излиза ударно с песента Metropolis Pt. 1: The Miracle and the Sleeper от зората на тяхната кариера. Следва мост към концептуалната им класика Metropolis, Pt 2 1999, който се явява развитие на историята, загатната в първата част. Двете парчета Overture 1928 и Strange Déjà Vu се сливат напълно естествено с всичко до тук, а после какво? Отново песен от 90-те – The Mirror от Awake, което предизвиква истински екстаз на феновете, които познават творчеството на групата от самото начало. Тук Jordan Rudess показва завидни умения на синтезатора, напомняйки, че е достоен заместник на Kevin Moore. Следва Barstool Warrior от периода на Mike Mangini, към която Portnoy добавя щипка от своята специална музикална подправка. Веднага след нея идва A Rite of Passage от последния албум преди раздялата с Portnoy, с мелодичен припев и покъртително китарно соло от Petrucci. Първият сет приключва отново с песен от първите албуми – Take The Time ни отнася към онзи ранен период със звука на зародиша на прогресив метъла като стил.
Тази първа част бих определил като разходка из дискографията на групата от различни периоди, в които са участвали и музиканти като Kevin Moore и Mike Mangini.

Сет 1:
Metropolis Pt. 1: The Miracle and the Sleeper – Images and words (1992)
Overture 1928 – Metropolis, Pt. 2 – Scenes From a Memory (1999)
Strange Déjà Vu – Metropolis, Pt. 2 – Scenes From a Memory (1999)
The Mirror – Awake (1994)
Barstool Warrior – Distance Over Time (2019)
A Rite of Passage – Black Clouds & Silver Linings (2009)
Take the Time – Images and Words (1992)

Част 2: Искрено и лично в мрака
Мракът вече падна, както и температурите на въздуха, а това, което се вдигна, бяха емоциите, светлините на прожекторите и сближението на бандата с феновете. Като ударна доза кофеин след паузата идват двете динамични песни от издадения буквално преди няколко месеца албум Parasomnia – Night Terror и Midnight Messiah. Тези две песни от 2025 година подсказват на феновете, колко много енергия, идеи и потенциал за развитие може да ни предложи групата дори след 40 години на сцена. И тук вече идва специалитетът на вечерта. Връщаме се отново две десетилетия назад в албума Train of Thought с емоционалното лично за LaBrie парче Vacant. След тази кратка песен последователността в албума е запазена с преливане към „черешката на тортата“. Следва дългата инструментална композиция Stream of Consciousness. Публиката е застинала по местата си и попива с всички сетива този уникален коктейл от инструментална класа, сменящи се сигнатури, преливащи едни в други звуци, така добре оркестрирани от Portnoy, звучащи едновременно сложни и логично подредени. В комбинация със светлините, следващи неравноделните ритми, резултатът е един музикално-артистичен шедьовър, изпълнен абсолютно безупречно. Нещото, за което групата е мечтаела в началото и е била ограничавана от издателите си, са именно многоминутните и сложни композиции. А че групата се чувства в свои води, разбираме и от продължението с още една такава песен – едноименната от албума Octavarium. След извънземното ефирно въведение ала Pink Floyd, изпълнено на синтезатор от Jordan Rudess и включващо препратки към няколко рок класики, следват отделните концептуални подсекции. Те от своя страна представляват свързани истории, изпълнени с нова вълна от разчупени звуци и гениални инструментални висоти, показващи високия интелект и техническите умения на всеки музикант като индивидуалност, както и на групата – като добре сработена машина.
След бурни аплодисменти, гасене на прожекторите и бис, групата излиза отново с песен от Metropolis Pt.2 – The Spirit Carries On. LaBrie подканя публиката да помага с текста, както и с фенерчетата на телефоните. Създава се неповторима задушевна атмосфера, в която публиката и групата са като едно цяло. За десерт бандата забива класиката, с която са се доказали на света през ранните деветдесет години, когато е трябвало да се впишат в музикалната сцена по време на мощната гръндж вълна. Pull Me Under и до днес остава песен, която лесно се запомня, запява и покорява нови и нови сърца. Публиката отново пее заедно с LaBrie, след което следва поклон и селфи на бандата с невероятната публика. Ще се видим отново през пролетта на 2026 година, ни обещава във финалната си реч вокалистът, след което следват нови поклони, бурни овации и лек неангажиращ джаз за фон.

Сет 2:
Night Terror – Parasomnia (2025)
Midnight Messiah – Parasomnia (2025)
Vacant – Train of Thought (2003)
Stream of Consciousness – Train of Thought (2003)
Octavarium – Octavarium (2005)
Бис:
The Spirit Carries On – Metropolis, Pt. 2: Scenes From a Memory (1999)
Pull Me Under – Images and words (1992)

Няколко думи и за самите изпълнители:
James LaBrie се справяше отлично с високите тонове явно след доста положен труд в течение на турнето, имайки предвид физиологическите му несгоди. Като типичен за жанра фронтмен, той наподобяваше на моменти Ian Anderson от Jethro Tull с артистични и леко странни жестове. Добавка към визията му беше стойката на микрофона с черепа от обложката на Distance over Time.

John Myung с типичната си скромност се криеше зад дългите си коси, докато поразяваше ухото на всеки, който се вслушваше в баса. Прецизност, постоянен фокус и – мога да гарантирам – нито една объркана нота.

Jordan Rudess, като истински виртуоз на клавирните инструменти, умело заместваше ритъм китарата на моменти. Брадичката му на магьосник не е случайна. По време на соловите му изпълнения на различните синтезатори, той пренасяше публиката в друго измерение.

John Petrucci изуми всички с техниката си по време на китарните сола. Той безупречно изпълняваше както бавните и меки тонове, така и тежките рифове. Китаристът, който със сигурност може да бъде определен като един от най-добрите за активния си период. Разбира се, да го чуе на живо си е привилегия за всеки.

Mike Portnoy с ексцентричното си поведение внасяше още повече цвят на цялата картина. С барабанен сет, окичен с емблемата на турнето, което представлява логото на Majesty заобиколено от четири символа ‘X’ (40 с римски цифри), както и числото 40 на потника, той доказва, че и барабанистът може да бъде важна част от имиджа на една банда.

Репортаж: Радослав Хаджиилиев