Guns N’ Roses София, 21 юли 2025 г.

На 21 юли 2025 г. стадион „Васил Левски“ посрещна феновете на Guns N’ Roses, които пристигнаха в България като част от турнето си Because What You Want & What You Get Are Two Completely Different Things. Въпреки че групата е гостувала у нас и преди, този концерт беше очакван с огромен интерес, защото идваха за пръв път след реюниъна си.

Концертът на Guns N’ Roses на стадион „Васил Левски“ започна с неочакван, поне за мен, избор за подгряваща група – Public Enemy. Хип-хоп пионерите, известни със своите политически заредени текстове, излязоха на сцената малко преди 18:00 ч. пред все още рехавата публика. Очевидно не само аз бях изненадан от тази комбинация – стадионът изглеждаше полупразен в началото, сякаш феновете на рока не бяха подготвени за хип-хоп вместо класическа жица.

От самото начало Public Enemy направиха силно впечатление със заразителен ритъм и автентичен комплект барабани, които добавиха пулс към шоуто. Жалко, че липсваше и истински басист – с него енергията щеше да е още по-впечатляваща. Някои от публиката вдигнаха ръце в типичен хип-хоп стил, но повечето предпочитаха да се разхлаждат с ветрила, вероятно заради жегата и неочаквания жанр, което ги правеше по-резервирани.

Честно казано, моят досег с хип-хопа е ограничен – единственото, което съм слушал по-сериозно, е саундтракът на Judgment Night, но там участват и Slayer, така че едва ли се брои за истинско потапяне в жанра. Преди 30 години със сигурност не бих отишъл на такъв концерт, но по това време и на Guns N’ Roses не бих се появил. Времената обаче се менят и сега мога да кажа, че Public Enemy се справиха отлично. Като изключим жегата, която ме накара да се почувствам като герой в песента Armpits of Immortal още в първите десет минути, всичко останало беше на ниво. Стадионът постепенно се напълни, а публиката се раздвижи. Опитите на групата да ангажира тълпата с викове като Get low, get down не бяха особено успешни – никой не клякаше за разлика от концертите на Cool Den, където хората слушат какво им приказва Никола, но познатият ритъм We Will Rock You накара публиката да запляска ентусиазирано. Класическият рок елемент явно помогна да се преодолее междувидовата бариера.

Според Chuck D сетлистът включваше както класики, така и нови парчета. В средата на изпълнението той сподели от сцената, че малко преди шоуто едва не бил блъснат от кола пред стадиона – история, която се оказа перфектна прелюдия към песен, подчертаваща опасностите в ежедневието. Не липсваха и характерните за Public Enemy антирасистки и антивоенни послания, които вдъхновиха част от публиката – ръце със знака на мира се издигнаха във въздуха. „Аз тази музика не я разбирам – идва някакъв черен и почва да ти се кара, а после очаква ти да му се кефиш…“, коментира разпалено човек до мен. Въпреки скептицизма на някои фенове, енергията на групата все пак завладя мнозина.

Като цяло Public Enemy доказаха, че могат да подгреят и неподготвена публика. Те не само оцеляха в рок територията, но и оставиха следа – стадионът се оживи, готов за основните действащи лица.

След енергичното подгряване на Public Enemy, рокаджиите се качиха на сцената малко преди 19:30, започвайки с Welcome to the Jungle. Първите акорди разцепиха въздуха, закъснелите фенове бързаха да заемат местата си, а на огромните екрани изгря образът на Duff McKagan, връщайки ни назад към дивите години, когато Guns N’ Roses бяха кралете на рок сцената.

За съжаление, от моето място звукът не беше особено добър – по време на пеенето китарите често не се чуваха ясно, макар солата да изпъкваха. Гласът на Axl Rose ту се губеше, ту избиваше, като до края на концерта звукът ту се подобряваше, ту проблемите се връщаха. Някои приятели с места на терена също имаха подобни набюдения, но други от различни части на стадиона казаха, че при тях звукът е бил добър. Балансирането на звука на стадион явно е предизвикателство, но следващия път ще се опитам да съм по-близо до озвучителите – предполагам, че там ще се чува най-добре. Въпреки това, тези несъвършенства добавяха автентичност, напомняйки, че живата музика е непредвидима и далеч от студийното полирано изпълнение.

Сетът продължи с Mr. Brownstone и Bad Obsession, където се забелязваше, че годините са оставили следа върху гласа на Axl – високите тонове му се удаваха трудно, сякаш времето и начинът му на живот са отнели част от пронизващия вик от 90-те. Останалите музиканти обаче компенсираха – Slash правеше магии със слайда си, Richard Fortus се включваше отлично, а Duff McKagan държеше основата стабилно, без да забравя пънк корените си (и не, не говоря само за нашивката LAMF). Isaac Carpenter, макар и нов в групата, свиреше уверено и заедно с Duff задаваха солидна рамка на песните. Duff често близо до него на сцената, макар и след това да излизаше и по-централно за по-силно сценично присъствие. Една група е толкова добра, колкото са басистът и барабанистът ѝ, а тук те определено бяха на световно ниво.

Изненадващо, публиката беше доста статична в началото, но по време на Live and Let Die вече пееше с пълно гърло, а звукът се беше стабилизирал, позволявайки ни да се потопим в емоцията. Chinese Democracy и Slither леко се отклониха от класическия репертоар, но бяха последвани от It’s So Easy, където Axl напомни за най-добрите си години със стабилни височини, и Yesterdays, която ни върна към спомените за изгубени моменти и продължаването напред. Песните бяха подкрепени от подходяща мултимедия, която обогатяваше изживяването и ни връщаше към албумите от младостта ни. Хитовете, както знаем, са ключът към успеха на всяка група, а тук почти всяка песен беше хит. Инструментите се сменяха често, сигурно имаше по пет китари на човек и отделно два-три баса, което сигурно е било истинско предизвикателство за саундчека. За щастие на озвучителите поне барабаните бяха само един комплект.

Estranged и You Could Be Mine задържаха вниманието на публиката, която вече пееше активно, а след това дойде ред и на по-философските The General към средата на сета и особено Civil War с хипнотичното си интро. Тази песен, дълбока и завладяваща, ни накара да се замислим за темите на войната и мира с огромния си емоционален заряд. Солата на Slash се чуваха добре, а концентрацията му, емблематичният цилиндър и изразителните физиономии добавяха допълнителен чар. Гласът на Axl ту се справяше, ту не – в Hard Skool и Double Talkin’ Jive се усещаше усилието, но в Absurd и Sorry той напомняше за някогашния Axl, който можеше да разтърси света с един вик. Thunder and Lightning на Thin Lizzy, с водещ вокал на Duff, донесе забавен момент – Richard Fortus открадна шоуто му, когато сценичните техници се суетиха около колана на китарата му, който се беше разкопчал докато Duff оставаше леко в сянка. Но… такава е съдбата на басистите!

Преди години един приятел на баща ми се майтапеше, че Guns N’ Roses са взели една песен на Bob Dylan и са направили два албума от нея. Dylan обаче, колкото и да е велик, сякаш е по-известен с кавърите, които други групи правят, развивайки идеите му (на моменти до неузнаваемост). По време на Knockin’ on Heaven’s Door публиката пееше с емоционален подем, обединявайки се в споделен спомен, а след това солото на Slash ни намигна към неговите блусарски вдъхновения. Светлинните ефекти се откроиха едва към края на шоуто, когато слънцето вече се беше скрило и Axl добави повече усмивки и емоции, правейки финала по-интимен. В Sweet Child o’ Mine, Rocket Queen и Perhaps гласът му варираше – на моменти звучеше отлично, на други – не толкова, напомняйки ни за неумолимото време.

На Балканите знаем, че ако на сцената има йоника, шансът Depeche Mode да свирят клони към нулата, но също така знаем, че ако на концерт на Guns N’ Roses видим пиано, Axl ще го използва. Кулминацията дойде с November Rain – прекрасното интро на пиано, подкрепено от беквокали и невероятното соло на Slash, добавиха толкова цвят и емоционална дълбочина, че ни просълзиха. Малко след това групата отдаде почит на Black Sabbath с Never Say Die, а на следващия ден, за съжаление научихме, че Ozzy e напуснал този свят… Don’t Cry освети стадиона с хиляди фенерчета от телефони, аз съм старомоден и ми липсваха запалките от едно време, които осветяваха нощта като звезди, но и така песента беше вълшебна.

След три часа Nightrain ни качи на влака към Paradise City, с което концертът завърши с кулминация от подскачащи и крещящи фенове. Групата се върна заедно с Public Enemy за финални поклони, създавайки усещане за завършен кръг. Публиката получи това, за което дойде – и дори повече. Шапка свалям за тричасовия сет и за това, че на тези години и след хиляди концерти групата държи ниво и динамика. Лудите Guns N’ Roses от 90-те вече ги няма – сега са доста по-предвидима група, която започва навреме и изпълнява целия си сет. Липсва онази несигурност от миналото, когато не се знаеше дали ще излязат и колко ще свирят, но тази стабилност ни кара да ценим всеки момент. Axl Rose и компания дойдоха в джунглата, направиха си шоуто и заминаха към следващия райски град от от дългото им (може би прощално) турне. А ние, окъпани в емоции и носталгия, се разотидохме в топлата нощ, носейки спомените завинаги в сърцата си.

снимки: Fest team