Брилянтният немски философ от XIX век Артур Шопенхауер е вероятно най-мрачната и песимистична натура на мислител, бродила по тази Земя. Шопенхауер смята, че човешкото съществуване е лишено от смисъл и изпълнено със страдание. Това е така, казва той, защото битието ни е като махало, което се люлее между страданието и скуката. Обречени сме на това, тъй като волята (субстанцията, която изгражда всичко) ни подтиква към нестихващи желания. Ние желаем все нови и нови неща и дори когато удовлетворим някое от тях, непременно и мигновено ново желание ни причинява безметежно и непреодолимо страдание. Да желаем и да страдаме – това е всичко, което можем да очакваме от живота.

Но има ли дори капка надежда? Има – и тя, според Шопенхауер, се изразява в ума на гениите и в изкуството (което е едно от полетата на изява на гениите; другото, логично, е философията). Според него не всички изкуства са равностойни. Музиката е най-великото и най-проницателно от тях – именно тя, макар и за кратко, казва той, може да преодолее желаещата воля и да ни позволи да изпитаме… Оставям на теб, уважаеми читателю, да прецениш. Аз бих го нарекъл удоволствие, спокойствие, щастие – емоционалната палитра на преживяване на смисъл.

Вероятно не е необходимо да четете Шопенхауер, за да се съгласите с него – има нещо магическо, трансцедентално и непреходно в музиката. Читателю, едва ли трябва да те убеждавам в това, след като тук и сега, на „страниците“ на този прекрасен сайт, си отделил от безценното си време, за да прочетеш този текст. Благодаря ти от все сърце за това и бързам да ти поднеса главното си послание.

За да останеш в аналите на историята като велика банда, е нужно много повече от талант. Нужен е късмет. И то много. Безброй са талантливите музиканти – между тях вероятно има и множество гениални – които не просто не получават слава и величие, а остават във вечните дълбини на забвението. Между другото, Артур Шопенхауер е маргинален и напълно непознат мислител приживе. В края на живота си вижда едва наченки на интерес към творчеството си, а геният му е оценен post mortem.

В този текст предлагам поглед към… неизвестни, недооценени и отдавна погребани в бунището на музикалната история прогресив рок албуми. Зад всеки от тях стоят банди, съставени от творци – хора със своите мечти, амбиции, провали, със своите желания и страдания. Убеден съм, уважаеми читателю, че ако ме последваш в това пътешествие, ще откриеш нови и неизследвани хоризонти, които вярвам, ще ти доставят истинско сетивно и емоционално удоволствие, но и ще разширят културните ти представи. Избрах да те върна в 70-те години на миналия век. Ако и ти като мен не си бил роден тогава – това не бива да те спира. Обзалагам се, че не си бил на този свят и по времето на Лудвиг ван Бетховен, но това не променя факта, че той е гений, а музиката му – безсмъртна, нали?

Музиката (и музикантите) се дели само на две категории – стойностна (въздействаща, смислена, формираща) и посредствена (безлична, банална, подражаваща). С това се пренасяме към изложението и смирено ти предлагам, читателю, следните пет албума:

  1. Spring – Spring (1971)

Групата Spring е британска прогресив рок формация, създадена в Лестър, Англия, около 1970 г. Едноименният албум остава единствен, но може да бъде наречен култов – и това го казвам с пълно съзнание за свръхупотребата на тази дума и довеждането ѝ до клиширана липса на наративна тежест. Тук „култов“ е христоматиен пример за съдържателно натоварен епитет.

Албумът Spring е меланхоличен, мелодичен и атмосферичен, с лирични текстове и умерена техническа сложност. Най-характерното и уникално в него е силно застъпеното използване на мелотрон. Трима от членовете на бандата свирят на мелотрон (електромеханичен клавишен музикален инструмент, създаден през 60-те години на XX век), което създава оркестрална наситеност, отличаваща Spring от великите албуми на епохата, превръщайки го в искрящ брилянт в патинирала и забравена корона.
Непременно чуйте Golden Fleece – меланхолична, с плътни мелотронни пластове и красиво вокално водене.

  1. Indian Summer – Indian Summer (1971)

Има много прилики между Spring и Indian Summer. Британски банди, създадени около 1970 г., с един-единствен албум, издаден през 1971 г. Имат още нещо общо – заслужават вашето музикално внимание. Сега за разликите: Indian Summer е по-тежък, прото-метъл албум с мрачен, мелодичен, техничен и по-енергичен прог звук.
Непременно чуйте Another Tree Will Grow – меланхолична, философска и дълбоко емоционална атмосфера; според мен – връхна точка в албума. Отличителни орган, барабани и китара формират пътешествие в света на алегория за преходност, надежда и възраждане. Шопенхауер, ако можеше да я чуе – убеден съм, че би я харесал. Вокалът на Боб Джаксън е особено силен – суров, прочувствен и страстен, преминава от тиха интроспекция до почти екзистенциален вик в кулминациите.

  1. Missing Link – Nevergreen (1972)

Желязна завеса е спусната над Европа, по думите на Чърчил. Берлин е разделен от страховитата стена на идеологическото противопоставяне. Годината е 1972. Албумът Nevergreen (каква изненада) е единственият на германската банда Missing Link. Но количеството не предсказва качество. Еклектично вдъхновяващ, Nevergreen е уникално съчетание на джаз-рок, прогресив и психеделия. Най-специфичното – много клавишни, цигулка, нетипични ударни, свободна джаз структура. Изцяло артистичен, експериментален албум.
Непременно чуйте Spoiled Love – песен за отчаяние и самота, но също така и за вътрешната сила да се изправиш, когато всичко е в руини, и да погледнеш гордо и уверено към света. Екзистенциален емоционален катехизис.

  1. Ikarus – Ikarus (1971)

Оставаме в Западна Германия. В Хамбург. Годината е 1971, а Ikarus е джаз-ориентиран прогресив рок албум с хаотични, фрагментирани структури и тежка атмосфера. Вече се досетихте – това е единственият албум в дискографията на бандата. Две неща мога да ви кажа със сигурност: албумът е непознат и нафталинен – тежък ъндърграунд на немската прогресив и краутрок сцена; и второ – импровизациите със саксофон и флейта, които характеризират творбата, вярвам ще удовлетворят и най-изтънчения вкус. Излъчва екзистенциално напрежение и психологическо отчуждение, типично за немската експериментална сцена от 70-те.
Непременно чуйте Eclipse – 15-минутна пиеса, атмосферична и мрачна, с отчетливо саксофонно присъствие, на което да се насладите – защо не с пура и малко, но качествено питие.

 

  1. Dschinn – Dschinn (1972)

И като говорим за Deutschland, Deutschland – макар и не über alles – ще завърша с немския отговор на Black Sabbath и Deep Purple, дестилиран в един-единствен албум – груб, димящ, наситен с енергия и напълно неподправен. Тежък ъндърграунд от зората на метъла. Dschinn не постигат и половината от комерсиалния успех на Sabbath и Purple, но едноименният албум не отстъпва по музикантски достойнства, а в някои отношения – като прог елементите – дори ги превъзхожда.
Непременно чуйте Smile of the Devil – прото-стоунър звучене; вокалът е театрален, почти демоничен в изказа. В средната част има музикален спад с прог нюанс, където напрежението се събира преди финалния изблик. „Усмивката на дявола“, в моят прочит, е метафора за фалшивата сигурност, лъжливото чувство за контрол или красотата на собственото падение.

Започнах този текст с това, че Шопенхауер вярва, че животът е махало, което се люлее между страданието и скуката. Музиката в тези пет албума е махало, което плавно ни люлее между творческа и дълбокомислена меланхолия и емоционално себеизразяване.

Приятно слушане!

Автор: Guderian