Истинската история на ТРОТИЛ – дванадесета част

През 2000г. си уредихме да свирим на морето. И по стара традиция натоварихме цялата апаратура на влака. На гара Бургас трябваше да ни чакат с транспорт до Созопол. Уви, след като слязоха пътниците, влакът отиде в някакъв глух коловоз на майната си и почти половин вагон апаратура влачихме като гламави през релсите. На гарата слава богу ни чакаха и –  хайде на море, здравей Созопол!
Пристигнахме. ”Хотелът” ни беше една двуетажна бивша рибарска сграда с много стаи без врати и прозорци. Сглобихме си сцена, монтирахме уредбата и после си изчистихме „Хотела”. Барабанистът Манол си беше спретнал самостоятелна стая за секс с рибарска мрежа в ролята на хамак – направо чудесия! Свиренето си беше купон отвсякъде, а като свършехме свирнята – хващахме по някоя мадама от фенките, които бяха останали докрая и отивахме „по задачи”. Нощем плажът на Созопол представляваше живописна гледка – отвсякъде белеят мъжки задници!
Чат-пат ни идваха разни приятели на гости, в „Хотела” имаше стаи за всички!
Докато си обзавеждахме стаите, отнякъде изникнаха един куп цветни плакати на Жорж Ганчев. Използвахме ги да уплътняваме прозорците.
Една нощ всеки беше някъде по „задачи”, а един наш френд и гостенин ял повече миди и го хванало „рядкото щастие”. И той клекнал в една от стаите върху плакат на Жорж Ганчев да се изтропа както „камион сипва бетон”. За негово нещастие обаче, някой от нас тръгнал да влиза в същата стая и бутнал вратата, която се подпирала до входа. И тя паднала връз главата на нашия гостенин, кротко акащ в тъмното. Горкичкият!
Една-две години след Созопол свирихме цяло лято в Китен в едно заведение „Макдак”. Според фенове, по това време от Бургас до Ахтопол сме били единствената не-чалга група на живо, Всичко друго беше чалга, а сега – още повече.Там спяхме в истински хотел и нямаше падащи врати в тъмното, Естествено алкохол имаше и в повече. Иначе в заведението имаше голяма фигурка на Чичо Скрудж. Вързахме го с въже и обесихме с главата надолу, да е по-атрактивно заведението. Барабанистът Манол отново си беше проявил творческите заложби и отнякъде беше домъкнал една каруца. Беше я декорирал и обзавел с дюшек, завивка и възглавница. Идеята беше, ако на някой му се дочука, да има легло наблизо. Каручката стоше на два метра в страни от сцената. Друга идея на Манол беше всички изпити от нас бутилки алкохол да ги оставяме на подиума на барабаните, Към края на сезона подиумът ни вече приличаше на пункт за приемане на стъклен амбалаж. Лошото е, че преди да си тръгнем собственикът ни накара да изхвърлим всичките бутилки, а ние нямахме кола! Половин ден изхвърляхме бутилки!
Иначе купонът беше много як! Имахме си пушек машина, яки децибели и доста „приходящи” фенове. Голямата разлика между нас и оркестрите беше, че докато ние свирехме, хората идваха отвън да ни гледат, а когато спирахме между сериите да почиваме, те отиваха извън заведението да хапнат, където е по-евтино. И после пак се връщаха. От което собственикът нямаше никаква файда. Хем заведението е пълно, хем почти никой не консумира. Като на концерт! По едно време на гости ни дойде един приятел – прочут артист, певец и имитатор, който тогава „подканваше” гостите да влизат в кръчмата „Кошарите”. Затова го бяхме кръстили „Путкад/н/жията”. С него и други фенове в полунощ спирахме музиката и почваше големия запой на открито. На сутринта по масите беше пълно със спящи и пияни.
Една сутрин обаче, явно запоят е бил по-як, идват клиенти и няма кой да ги обслужи. Само на един от сервитьорите краката стърчат от каручката. Човекът се напил и заспал, а на сутринта няма кой да го събуди. Веселба!