VIO-LENCE – We are connected

Vio-lence в София ни показаха, че едно време бяхме прави, а преди тях Terravorе, че има кой да се погрижи за настоящето, 30 март 2024 г., Mixtape 5.

В края на осемдесетте на миналия век имаше едни една-две години, когато тичахме през седмица при кварталния гъзар, чийто баща работеше някъде из чужбината и пращаше на детенцето си сладко каквото то му поиска. За наша радост това беше една безкрайна поредица от нови албуми. Подавахме му касетка и на другия ден срещу скромно заплащане ни я връщаше с някакви непознати букви по нея. Defiance, Laaz Rockit, Atrophy, Vectom, Violence, Forbidden. Ние бяхме новоосъзнати трашари, а когато по-късно се научихме да четем, се оказа, че поне половината от тези албуми идваха от т.нар. втора вълна на траш инвазията от Сан Франсиско, известна като Bay Area Thrash. Важното е, че всички бяха чудесни и велики. Не един следобед неколцина тийнейджъри са се чудили какво ли е да отидеш на концерт на такова нещо и да викаш с всичка сила I profit off!

Сто години по-късно, след по няколко разпадания и събирания, част от тези групи започнаха да ни посещават и въпреки че не е за пръв път всеки от тези концерти си е тръпка от най-висш порядък.

Петък вечер, 8 часа, откриват Terravorе. Момчетата свирят безкомпромисен трашодет и имат два албума зад гърба си. Ще представят новия си албум. Започват с нещо по-тежко и бавно от началото на кариерата си, колкото да повикат неразбралите, че концертът започва, но минута по-късно вече скоростта е на макс, където й е мястото.  Приличат, казват, на Kreator и това не е лъжа, но бих добавил, че приличат на добрия Kreator. Очевидно не са им дали много време или  такъв си им е характерът, защото почти без паузи минават от песен на песен. Свирят предимно от новия. Звукът е стегнат, ясен, групата е организирана, личи, че свирят отдавна заедно. Това са вторични неща за отбелязване, защото на първо място си клатя главата и гледам да не си разлея бирата. Настроението е приповдигнато, залата макар и непълна е вдигнала юмруци и показва, че следи внимателно случващото се на сцената. Песните на Terravorе имат достатъчно в себе си, за да викнеш на не едно или две места. Егати колко косми имат тези хора! Може би помага. Изсвириха за пропагандата, за полицейското насилие. Третият им албум е много, много добър. И на живо, и на запис. След половин час, когато обявяват последното си изпълнение, се ядосвам. Твърде кратко. Почти бях забравил, че приближава главният изпълнител.

Петък вечер, 9 часа. И Vio-lence излизат без симфоничен оркестър. Оригиналните участници в групата очевидно са създали няколко допълнителни стила в метъла и нямат възможност да се занимават с траш, тъй че на сцената излиза умерено младежка новонаета бригада (странно, един китарист, явно моментно). Шон Килиън, единственият от време оно, се е поприкрил малко отстрани, за да изчака първите джиткания и после да се появи съвсем като генерал със закопчаното догоре сетренце и да започне да се кара на обществото, на света и на живота. Няма нито един косъм вече, но е прекрасен!
Vio-lence имат два албума (добре, повече са, но те и Metallica имат уж повече от три албума). Помните ли когато албумите бяха по 8 песни и 40 минути? На тази група първият е 35 минути и 7 песни. Подкарват го отначало и до третото парче карат по домова книга. С групата всичко е наред, свирят чудесно, Шон нарежда със същата жар, но едната китара си е недостатък. Не че китаристът не се старае или справя. Просто е тъничко малко някак. Питайте Terravore, няма как траш с една китара. Освен ако не се казваш Майк. Шон е приказлив, разказва за въпросните години в Сан Франциско, говори за Пол Балоф и обявява, че сме свързани, което не е съвсем невярно. Настроението се повишава, появяват се песни от втория албум. Пеят за полицейското насилие (хм, отново? Може би има нещо тука), дори викнаха следовател в една от песните. Хората се веселят съвсем искрено. Шон обикаля от единия край на сцената до другия и чуква юмруци с този-онзи. И по едно време човекът представя великолепната си банда и казва, че ще свири кавър на Dead Kennedys. После е могъщата World in a World и довиждане. Без бисове, час. Не зная възрастта или здравето са причината, или нещо друго, но енергията в този час и малко напълно си заслужаваше. Представянето беше на ниво, а скоростта и наситеността на песните не оставят горчив вкус от краткото изпълнение.