We’re going to Мъглиж, ден първи

От поне пет години планирам да отида на този фестивал, но все нещо се случва – било работа, било неочаквани обстоятелства, било просто лоша организация от моя страна – и не успявам да стигна до там. Тази година най-сетне звездите се наредиха в правилна редица и малко преди 18:00 вече бях в местността Равня, скрита в сърцето на Стара планина. Много обичам тази част от Балкана – с неговите гъсти гори, свежия планински въздух и онова усещане за свобода, което те обгръща веднага щом се отдалечиш от шума на града. Имам доста емоционални спомени от едно закътано кътче по пътеката към водопада над барите, където преди години съм прекарвал часове в размишления (да се чете пиене и т.н…) и разговори с приятели, но тук сме доста по-нависоко и гледките – още по-впечатляващи. От центъра на Мъглиж повежда тесен планински път, който след около два километра ни довежда до събитието. Когато пристигнах, поляните вече бяха пълни с ентусиасти – доста хора разпъваха палатки, шатри и импровизирани лагери бяха пръснати навсякъде, сякаш цялата планина се беше превърнала в огромен, жив фестивален лагер. Докато групите завършат саундчека, успях да се видя с една камара приятели, а малко след 19:00 Индиго откриха първата фестивална вечер, задавайки тон на цялата нощ с тяхната свежа и оригинална музика.

Индиго са сравнително млада банда, сформирана преди едва три години в София, с доста интересни музикални идеи. Макар по разни места да ги водят stoner rock, реално смесват елементи от инди рок, а на моменти дочувах дори и психеделия, създавайки звук, който е едновременно интроспективен и енергичен. Ранното им започване – точно когато слънцето все още се спускаше към хоризонта и осветяваше сцената в златисти тонове – не попречи да се раздадат напълно, сякаш са свирили пред хиляди фенове от години. Те представиха повечето песни от дебютния си албум, който е пълен с атмосферни парчета, изпълнени с емоционални текстове за лични преживявания, самотата и красотата на ежедневието. Въпреки че това беше едва второто им участие на живо въобще, те стояха доста убедително на сцената. За мен лично Индиго бяха попадението на вечерта – тяхната музика ме докосна дълбоко, с онези моменти на поглед навътре, последвани от експлозивни кулминации, които те карат да се замислиш за собствения си живот. Макар и да не са група за всеки – някои може да ги сметнат за прекалено експериментални – вярвам, че ще намерят своите фенове сред онези, които търсят нещо ново и автентично в българската сцена. Публиката пред сцената, макар и не прекалено многобройна в началото, попиваше вглъбено музиката им, с леки кимания на глави и усмивки, които показваха, че са спечелили нови привърженици.

Втората група за вечерта – Red Trigger – свирят заедно близо десет години, с леки промени в състава през този период, които са добавили още повече зрялост и стабилност към звука им. Ако ви е липсвал добрият стар хард рок – оня класически, с тежки рифове, мощни барабани и вокали, които те карат да викаш заедно с тях – групата определено ще ви зарадва, така както зарадва и хората пред сцената, които започнаха да се събират все повече с всяка следваща песен. Сетът им беше стабилен и логично фокусиран върху песни от дебютния им албум Electrified. Публиката реагира ентусиазирано – викове, скандирания и дори някои, които започнаха да танцуват – и цялата атмосфера се наелектризира, както подсказва името на албума им. За мен те бяха напомняне колко вечен е хард рокът и колко добре се вписва в планинска обстановка като тази.

След кратка пауза, по време на която хората се разпръснаха да си вземат бира или да поговорят с приятели, на сцената се качиха The Fourtones – още една пловдивска банда, събрана преди близо десет години, но обновена сравнително наскоро с китариста Райно и басистката Радина, които са внесли свежа енергия и нови идеи в състава. Очаквано, след класическия хард рок на предишната група, оборотите се вдигнаха още повече със здравите изпълнения на The Fourtones. Групата ми направи много приятно впечатление с разчупените си композиции и без да съм ги гледал в предишни състави, бих казал, че новите попълнения се вписват много добре – Райно с неговите агресивни рифове добавя острота, а Радина държи бас линията стабилна и пулсираща, което дава на групата компактно и мощно звучене. Феновете отпред през цялото време не спряха да куфеят, на моменти се заформяше и пого, с хора, които се блъскаха и танцуваха в ритъма, и въобще настроението беше чудесно – смях, викове и онова усещане за общност, което прави фестивалите незабравими.

Engineer of Death бяха следващата банда и макар екстремният метъл да не е точно в интересите ми, не можех да не отбележа колко технично свирят младежите и колко добре са сработени като екип, с перфектна координация между китари, бас, барабани и вокали. Въпреки леките технически проблеми в началото – барабанистът загуби клик – троянците продължиха супер уверено, без да се оставят да бъдат разколебани, и определено знаеха как се завладява публика с тяхната интензивна енергия и бързи рифове. Което е нормално предвид това, че съвсем наскоро бяха част от Rockstadt фестивала, което е сериозен пробив за млада група като тях и им е дало ценен опит на голяма сцена. По-древните фенове на рока и метъла, като мен, стояхме леко встрани, наслаждавайки се на шоуто от разстояние, но пред сцената младежите се раздаваха напълно, правейки здрав мош пит с кръгове от танцуващи и блъскащи се фенове, които изглеждаха сякаш са в свой свят. Музикалните умения на Engineer of Death и сценичното им присъствие, биха впечатлили дори най-взискателните фенове на жанра, и те оставиха след себе си една наелектризирана атмосфера.

И накрая дойде времето и на Контрол – ветераните на българската рок сцена, които винаги са били известни с хумора и енергията си. Както самите те се избъзикаха в началото, „След тези момчета сигурно ще звучим като естрада„, но на практика си звучаха по добрия стар контролски начин – микс от пънк, рок и сатирични текстове, които те карат да се смееш и да мислиш едновременно. За моя огромна изненада все още има хора, които не са разбрали, че Кольо Гилъна не е част от Контрол (включително имаше коментари от публиката като „дано поне Светльо Витков е част от Светльо и легендите“), но дори и те се изкефиха на микса от познати стари хитачки и новите парчета, които показват, че групата продължава да еволюира. На два пъти Оги ни изненада, оставяйки Иван Гатев зад барабаните и ни показа, че определено има огромен талант да пее някои специфични жанрове, а докато другите хора с микрофона опитваха да разпяват публиката, той се опитваше да ни разпие. Всяка група си правеше снимка с феновете след свиренето си, но на Контрол им се наложи да изсвирят още 2-3 песни след това, тъй като публиката не ги пусна да си ходят – скандиранията „още, още, още!“ продължаваха, докато те не завършиха сета с импровизиран бис.

Така след близо шест часа здрава жица – с музика, която не спираше да те държи на крака и тук задължително трябва да отбележа и перфектното озвучваване – първата фестивална вечер приключи и аз лично много се радвам, че най-сетне успях да присъствам на това прекрасно събитие, при това на любимо мое място в планината! А едно от най-готините неща за мен лично на това събитие е, че дава сцена на доста групи, да представят свои песни и още по-важното – има си по нещичко за всеки: от инди експерименти до класически рок и екстремен метъл. Атмосферата е интимна, без комерсиалния шум на големите фестивали, и те кара да се чувстваш част от нещо автентично и споделено. Със сигурност ще се върна догодина!

Снимки: Красимир Кънчев, а тук може да разгледате цялата галерия.