Пламъкът на вечното вдъхновение – Yngwie Malmsteen

Дългоочакваната дата 20-ти юни дойде! Нужни бяха 22 години за да може Yngwie Malmsteen да стъпи отново на българска земя и влее неземният си талант в сетивата на посрещналите го в многопластовия полукръг  на пловдивския амфитеатър хора. Предполагамо точният избор за концерт на открито, предвиждайки специфичните акустични изисквания на китарната легенда. Разпродаденият статус на събитието беше достатъчно красноречив за това това, което предстоеше. По рояците от привърженици със средна възраст около 45г., сипещи се и от двата входа на театъра, мога да предположа, че всеки един от тях знаеше пределно добре защо е там. Във въздуха се разнасяше аромат на високо-ценителски дух, зрялост и музикантски нюх…

Единствен по рода си, Malmsteen вече 4 десетилетия е внушавал впечатление за изключителният си собствен стил. Дори поставен го гиганти като Стийв Вай или Джо Сатриани, присъстващият неокласицизъм винаги е бил разковничето което го е правило отличим, ярък и незабравим. А именно, изхождайки от ранният му интерес към италианският цигулар Nicolo Paganini, Yngwie никога не е звучал като останалите си майсторски колеги. Мнозинството от рок китаристите, принципно, варират идеите си в различни пентатонични гами, което своеобразно ги превръща в конвенционални и традиционни музиканти, докато при Malmsteen подобна обремененост отсъства с резултата на светкавични мажорно-минорни преходи и модулации, в които всяка една нота бива изсвирена крайно емоционално и стриктно времево. Дали с множество атаки от гръмотевични сола или с класически-барокова елегантност, несравнимата му виртуозност е удивлявала ценителите й със всеки следващ негов рилийз.

Но да се върнем към настроенето на вече настанилата се публика, която под ненгажиращите звуци на запис на импровизираща бас китара, не изглеждаше особено дейна, а по-скоро притаено-очакваща. Гледката от 2 солидни озвучитени стени с абсуредн брой Marshall 4×12 кабинети и колони, респектираше дори само с вида си. С незначително закъснение от обявения за начало час 20:30, няколко остри и „анонимни“ шреда загатнаха  сценична поява. Изпепеляващият летен ден премина в средновековно пълнолуние… Клавирист, басист и барабанист прибягаха към подготвените си вече инструменти.  След недълъг съспенс сцената беше облагородена и с присъствието на самият Ингви Малмстийн, чието встъпление изгря с историческият му дебют от ’84та – „Rising Force“.  Техническа брилянтност рееща се над Сахат Тепе и попиваща се от хилядите, жадни за неподменен професионализъм уши… Неизменен на безпогрешния си имидж на шоумен от самото начало започна за върти и профучава Фендера си през кръста и врата, както и да солира от нетипични за китаристите пози. Ако средностатистически рок концерт може да се сравни с портфолио на графичен дизайнер, то определено една вечер с Yngwie е като изложба на средновековен художник в ‘Прадо’

През следващите няколко песни – „Top Down, Foot Down“, „Soldier“ и „Into Valhalla“ последваха неочаквани, рискови и най-вече зрелищни хвърляния на китарата, която се приземяваше в ловките ръце на техника по инструментариума. Давайки си сметка на каква стойност са тези къстъм Стратокастери, с издълбани прагчета, далеч не бих искал да съм на мястото му. След подобно представление дойде ред и нещо по-баладично, по-емоционално за да поохлади страстите… „Like an Angel“ от „Facing the Animal“; изключително-пленителна балада посветена на половинката на Малмстийн. Като аматьор-музикант бих си позволил да коментирам, че това парче съчетава гениално композирана хармонична градация – от разложените етюдни акорди до кулминацията на бързо, но чувствено соло.

На сцената, в помощ на Yngwie, бяха и Kevin Klingenschmi (ударни), Nick Marino (клавишни) и Emilio Martinez (бас) – настоящите членове на групата му. Вокалните партии се изпълняваха предимно от Malmsteen, но за това допринасяха също и останалите, като пиковете бяха на „You Don’t Remember, I’ll Never Forget“ и „The Seventh Sign“. Като на последната песен успяхме да се насладим и на прекрасния вокален спектър на Marino. Но така или иначе, препълненият амфитеатър пееше с пълни гърла, така че този факт не беше от огромно значение, а и все пак всички бяхме дошли за върхов инструментализъм отколкото за вокално солиране. Останалата част от групата правеха впечатление на достатъчно професионални музиканти (все пак свирят с жива легенда), но държанието им беше доста доста скромно, като реално заемаха доста малка част от сцената, докато останалата площ беше кръстосвана и владяна от Yngwie.

Вечерта беше провокирана и от интересни музикални алюзии, да не кажа и същински изсвирени кавъри. „Far Beyond the Sun“, един от най-епичните и майсторски инструментали на Malmsteen, завърши с фрагменти от добре познатата “Bohemian Rhapsody” на Queen, което буквално екзалтира зрителите. Уважение беше отдадено и към Jimmy Hendix с „Red House“, а всички верни пърпълисти вкупом се разтопиха със „Smoke on the Water“.  Сигурен съм, че и ако Ritchie Blackmore присъстваше, щеше да одобри това признание. Горчиво-сладката носталгия сред милите усмивки на публиката предизвика несекващи и почтителни аплодисменти.

Резкия преход от рок-стар настроението към нео-класически изпълнения, като „Badinerie“, „Paganini’s 4th“, оставиха феновете тихи и смаяни в божествено страхопочитание с препратките към великите композитори и най-вече уважението към тях, отразено във вдъхновението на виртуозният китарист. А на „Adagio“, „Toccata“, и „Fugue“ дори не липсваше филхармонията зад гърба му (в случая Японската, с която оригинално са записани през ’98ма) в абсолютната многопластовост на звук и хармония, акустичен подход и напълно преживяващото, всеки тон, лицево изражение на Malmsteen. Комбинирайки класически и фламенко влияния, Ингви за пореден път демонстрира невероятната си техника подплатена във всяко едно свое инструментално геройство.

Перфектно-подбраният сет, разбира се включваше и парчета от най-скорошната тава „Parabellum“ (записана през Юли 2021ва в Music Theories Recordings), както едноименното такова, така „Wolves at the Door“ и „Relentless Fury“. Malmsteen беше доста щедър на хвърляне на перцата си в публиката през целия концерт. Не пестеше нито мимики, нито въздушни ритници нито свирене със зъби, като всички тези трикове намериха особено проявление във добре познатата “Trilogy”. А нойзът, който създаваше с ефектите и китарните адаптори наподобяваше константно и скоростно пътешествие през черна дупка…  Настръхвам отново докато пиша това…

Епилогът на тази безкрайна динамика бе взет отново от дебютният албум “Rising Force” – „Black Star“ и поставен с безподобна тежест и меланхолия.  (Ще си позволя да си призная, че този инструментал ме накара да хвана за пръв път китара в живота си). Имаше момент, в който Yngwie задържа един, единствен, константен тон, може би за половин минута, през която зорко обхождаше с поглед претоварените, с развълнувани зрители, сектори на анфитеатъра. Преди купищата аплодисменти, скандиране, и неистово крещене, публиката трябваше да си събере изпадналите долните челюсти първо.

Едва след края на този зашеметяващ артистизъм и техническа брилянтност си дадох сметка за мащаба на това събитие. Моят, както и на много други, китарен герой просто помаха с усмивка и се запъти към бекстейджа. Цялостното сценично присъствие на китарната легенда ще се запомни с неимоверни дози харизматичност и внушителност. Истинско въплъщение на рок звезда, както на вид така и по нрав. Непрекъснатата му зрителна и словесна комуникация с публиката демонстрираше отдадеността му на фенската обич, а тя на своя страна се лееше неспирно, като водопад по стълбите и се разбиваше със мощен плисък в сцената.

автор и фотограф: Станимир Станчев

Галерия със снимки