Утрото надви мрака – DARKNESS RISING – ден първи

След десетчасово пътуване под звука на тарамбука, немощно пеене и леко похъркване, Београда ни посреща с пороен дъжд,градушка, мрак и студ,

Darkness Rising Festival

На жп гарата сме и в кроткото очакване на шатълбуса, оглеждайки хората около нас, лесно разпознаваме феновете запътили се към феста. Гърбини превити под раниците, кожени якета, гащи скръц-скръц, вериги, шипове, пръстени, 100 кила железария, дълги коси, лъснати кубинки, чиято блестяща чистота само след час ще бъде блед спомен.Черните одежди сякаш са в синхрон с надвисналите тъмни облаци над града. Притеснението ни при първите капки дъжд преминава в спокойствие при разбушувалата се буря и унищожителна градушка – каквото ще да става,важното е, че групичката е събрана на сухо под покрива на гарата, бусът ни чака, един от организаторите – Марина, усмихнато дава наставления. При отдала се възможност като по команда всички си плюем на петите и на бегом се настаняваме в буса, нейде към дванадесет и половина бавно потегляме към местността Прньаво. Сред раници, дъждобрани, палатки, багажи – атмосферата е задушевна, компанията – интернационална – унгарци, македонци, сърби, българи – политически и демографски разделени, обединени от музиката. Зад замъглените стъкла,сред звука на едри капки дъжд се чувствам частица от нещо голямо, чувствам се като участник в даването на живот на един фестивал, който е единствен по рода си на Балканите, и който искрено се надявам да се проведе и догодина, и по догодина, и вовеки:) Защото феновете го заслужават, защото тук няма да видим случайни туристи,защото сръбската бира е превъзходна, а плескавицата – вкусна, защото никой не говори за работа и проблеми, защото е миг бягство от сивата тухла в стената и нека бъде – блек.

Шосето криволичи в подножието на планина Авала, остри завои, стръмни пътища, вече не съжалявам, че не взехме градският автобус или железницата, мисля, че никога не бихме открили сами мястото на провеждащия се фестивал. Няма плакат на пътя, няма и табелка указваща, че тук се провежда някакво събитие. Неслучайно доста хора са се лутали по пътищата и селцата, докато го открият.

Местността е много красива, зелени поля, подредени дворчета, малки къщички (нищо общо с нашенските огромни комплексарски прогимназии), заредени с ладно пиво и вкусни мезета магазинчета, иии спасителната кафана накрая на пътеката.

Zloslut

След едночасово пътуване бусчето ни изсипва под проливния дъжд пред неизмазана къща с огромен селскостопански двор. Рози, гъски, патки, домати, водка, бира и блякметълци – идилия:) Посреща ни Алекс (човекът, който организира феста) и благородно ни позволява да си оставим раниците на сушина на верандата. Оказва се, че това е бекстейджа. Висиме като сополи и се молим дъждът да спре, за да можем да опънем палатката, а около нас хората се суетят, пият, пушат, Алек се ядосва, че заради лошото време нищо не върви по план. Нещо не ме свърта и започвам да мрънкам да мръднем до магазина или кафаната – жадна съм, гладна съм, студено ми е, седи ми се (мрън, мрън). Сядаме в местното кафене, в което сервират само напитки, няма манджа, няма салата, няма ядки. Нищо, все пак сме на топло, на сухо и с чаша местна бира в ръце. Женицата, която сервира, е леко ошашавена от непрекъснатият наплив от чернодрешковци, завладели всички маси в  заведението. Тя не знае, че това е само началото на тридневен запой.

Дъждът намалява, времето се укротява, и е видно, че докато дедо боже е хванал юздите на пороя, сатаната може да опъне палатка под някое хилаво дръвче. Нарамваме дисагите и беж към къмпинга. Няма пропусквателен режим, няма ленти, няма охрана, сцената все още се дооправя, няма скари, няма бири, няма кенефи, няма пейки, маси и чадъри, а часът наближава 6.Чудиме се какво става, дали не сме объркали я ден, я час. Карай, ще го мислим после, след като се настаним. Мисия изпълнена – палатка опъната, отиваме на разузнаване и захлебване на продукти от магазина. По пътя попадаме на българската група, която току що се е паркирала. Свестни мОмци и корави мъже – дори не се мигнаха, виждайки ни омазани с кал до ушите, опръскани с киша – все едно бяхме отпаднали участници от кален бой. Одисеята обаче няма край – напред назад – от магазина до полянката, и обратно – 6 часа е, а още няма сигнал, е, майната му, когато започне – търпеливо си чакаме. А докато си чакаме под стряхата на бекстейджа, до нас се подслониха Enthroned и станахме неволни свидетели на недоволството на Nornagest роптаейки как няма кой да ги посрещне, няма пиво, няма ядене, няма къде да седнат… набързо свика съвещание на групата. Въпреки, че бяха очевадно напушени (не в буквалния смисъл) и готови да изригнат като вулкана Попокатепетел с удоволствие ни дадоха автографи. Пичове отвсякъде.

Поляната е перфектна за вдигането на многобройни шатри с мърч, за поставянето на няколко скари и пунктове за бира. Но такива- йок.

Голям недостатък бе хилавият мърчандайз. Още по-голям минус бе липсата на денонощна продажба на храни и напитки. При наличието на такива, хората щяха да седят в района, а не да опустошават местното магазинче и да висят по цял ден в кафана. Будейки се искам чаша горещо кафе, вода за измиване и нещо за хапване – толкова малко, но толкова необходимо.

Ater Era

В един момент къмпингът се пълни с охрана, подбират ни като овце и ни пращат за… бе не за зелен хайвер, а извън фестивалната зона – разгеле, има наличие на пропусквателен пункт, редим се на опашка за гривнички и… който се е заредил с ядене и пиене, заредил, който току що пристига и мъкне в пликчета продукти, трябва да ги остави на пропуска. Пълен шит, в къмпинг зоната не се допуска храна внесена отвън. Същевременно, във фестивалната зона все още има липса на такава.
Най-накрая фестът започва с двучасово закъснение, че и отгоре. Аз съм леко изумена, времето в Сърбия е разтегливо понятие, тук никой не бърза, никой не спазва срокове, една минута може да се равнява както на час, така и на секунда. Наместо обявените 15 минути между групите, всички се помотаваха, никой не знаеше коя група, кога ще излезне на сцената, сценарият си еба капаците и пи студена вода. Имах усещането, че всичко се развива от самосебе си и се чудех – ако това се случваше на български фестивал – колко помия щеше да се излее върху организаторите.След като чакането ни беше към своя край, на сцената се чуха и първите акорди. Фестивалът реши че трябва да се събуди след дъждовната дрямка или по-скоро дълбокия сън, който го бе обхванал. На сцената забива сръбската банда Zloslut. Интересна група, която за жалост не направи кой знае какво впечатление. Всичко отдавам на силно изнервената публика от дъжда и умората, която ги беше налегнала, а за други, пречката е огромното количество алкохол, което бяха погълнали, докато чакат. Звукът също не можеше да се похвали с кой знае какво качество. Разбира се бандата даде всичко от себе си и се надявам да ги видя отново, но следващия път не като откриваща банда на фестивал. Втората банда за вечерта – Ater Era, от Словения, леко пораздвижи публиката, бирата се лееше, скарата запуши и замириса, звукът вдигна нивото, но все още атмосферата не е на нужното ниво. Имаш усещането за концерт на открито, но не и за фестивал. Налегналата ни зверска умора ни принуди да не догледаме тези така нахъсани момчета, а да се отправим към кръчмето за освежителна доза кафе. Наслаждавайки се на топлата селска кръчма, с чаша гореща напитка, хич не ни интересуваше кой свири и защо. Така словенска банда Ater Era мина и замина като нещо незначително за нас. Върнахме се за началото на сета на сръбската банда Triumfall. Най-после фестивалната атмосфера се почувства. Единствената сергия за мърчандайз събра любопитни фенове, въпреки малкото неща, които се предлагаха. Хора се редеха на опашка за пържола или плескавица. 5-те кенефа започнаха лека полека да влизат в употреба. Изобщо всеки правеше това, което поиска, фестивалът бе в разгара си. Белгийците забиха изключително стегнато и с голяма доза нахъсване ни показваха какво ни чака до края на вечерта, което от своя страна прерасна в сутрин.

Triumfall

Посъбрали огромно количество студ и умора кафето по-скоро ни приспа, а не ни разсъни. Хапнахме по една пържола с жената и решихме да полегнем в палатката за час, докато свирят белгийците Emptiness. За наше най-голямо съжаление всичко, което бяхме насъбрали до тук си каза думата и заспахме непробудно, пропуснахме големите имена Enthroned и Sargeist. Но, въпреки всичко, останахме доволни от преживяното през този първи ден, а ни чакаха още два дена и титанични имена, като Horna, Nargaroth, Behexen….
Лека нощ, Сърбия.

Репортажът е написан съвместно с Ася Лазарова.