Операция: „Концепция“ (The Eye)

1. Небето беше оловносиво, а гръмотевиците раздираха тишината.  Нощ е, но призрачна и страшна, с черни светкавици и порой, изливащ се от небето, като безкраен водопад. Лятна, нереална нощ, а ми е толкова студено … Капките отекват, като чукове в главата ми, очите ми губят фокуса си, а въздухът е тежък и наситен с толкова напрежение, че кожата ми настръхва. Студено ми е, ръцете ми треперят, само още една чаша вино, да успокоя изопнатите си  нерви, да сгрея душата си. Защото знам какво държа в ръце … Това е нощта, която толкова време чаках. Стоманените брънки на огърлицата прогарят пръстите ми, трябва само да я вдигна и да погледна в това, което виси  в края. Трябва да погледна в Окото!  Пламъкът на свещите играе пред очите ми, Окото на вещицата е пред мен, вече е късно за всичко друго. Нека да погледна в него, само сега, само веднъж …  Понасям се над мрачни земи и страшни векове, назад, назад във времето …

2. Средновековна Франция, пропита от суеверия и религиозен страх. От ужасяващи истории, разказвани от още по-ужасни хора.  Инквизиция имаше работа, грешниците бяха навсякъде … Тя, Жана, гледаше Великия инквизитор Ла Реми и не вярваше какво се случва. Думите му прогърмяха отново в голямата, каменна зала. „Жана Дюбасон! Изправена сте на съд за практикуване на магьосничество!  Признавате ли се за виновна!? Ако упорствате,  имаме начини да ви накараме да признаете„ …  Тя отричаше. Отричаше всичко и се кълнеше в своята невинност.  Не й вярваха. Повлякоха я надолу по стълбите, надолу, към килиите.  Там, където бяха минали много преди нея. Съблякоха я и я сложиха грубо върху дибата. Стегнаха ръцете и краката и в железни гривни.  Ла Реми протегна ръце, пръстите му започнаха да опипват тялото и, движеха се трескаво и грубо, устните му шепнеха … „Ти си толкова красива, така ли беше, когато се отдаваше на дявола …  Ние те познаваме, ние знаем всичко за теб, не отричай вината си, никой няма да ти повярва. Затова признай греховете си!” Стегнаха жестоко желязото, прободоха плътта и, кръвта потече по камъка. Писъците и се смесиха с думите на Ла Реми, палачите мълчаха страшно зад своите червени качулки, само очите им я пронизваха жестоко.  „Знаем, намерихме отпечатъкът на дявола върху теб!” Гласът на Ла Реми загърмя в подземието, очите му горяха, а пръстът му се сгърчи и я посочи: „Признай, вещице!”  Болката беше ужасяваща, тялото и гореше, съзнанието и крещеше: „Аз съм невинна!” А беше ли? Не беше ли наистина покварена, а ритуалите …?  Воалът на тъмнината бавно започна да се спуска над нея, звуците се сляха в монотонно и далечно ехо, по стените пробягваха сенки на същества и животни, същества с рога на главата и копита, неясна реч, която прерастна в кикот, преди пред очите и да падне мрак.

3.Водеха я към малък хълм сред зелена поляна. Там, където щеше да се състои церемонията.  Мракът бягаше само от светлината на факлите. Всички бяха там, кладата беше заобиколена от хора, виждаха се палачите … Присъдата беше издадена. „Burn in the night, You’re the devil’s child!” Качиха я по малката, дървена стълбичка и я завързаха за стърчащият по средата на кладата кол. Задуха вятър, миризмата на нощна трева  се смеси с миризмата на пушек. Косите и се развяваха диво, а очите и срещаха празните погледи на тълпата. Тълпата мълчеше и гледаше. Някои попиваха жадно сцената, други страдаха мълчаливо. Имаше и деца. Жана Дюбасон не викаше, не молеше, не издаваше нито звук. Само очите й горяха, горяха  диво, като два искрящи въглена.  Вятърът свиреше, клоните на дърветата зашумяха неспокойно, отнякъде се чу неясен звук, наподобяващ протяжна мелодия, а хората зашепнаха смутени, заоглеждаха се, някои се притиснаха един вдруг, защото дяволът бил тук тази нощ, дошъл е заради своята Жана, засвирил е последната си песен и звуци на цигулка се носеха над черната поляна. Пукотът на горящите дървета се засили, а пламъците вече галеха краката и, прегръщаха снагата и. Въздухът се изпълни с миризма на изгоряло месо, а Жана не крещеше, не се молеше, сякаш някаква сила беше изтръгнала езика и, беше заличила болката и. Огънят докосна огърлицата, която висеше на врата й и тя засия, оживя, медальонът сякаш се отвори за вечността, а очите и се впиха в него, последният и дъх излезе от нея заедно с душата и, неизброими мигове и забулени в мрак тайни, хилядолетното познание на живота се запечата в Окото.  Пламъците обгърнаха цялата клада и скриха останките й. Нека изгори, заедно с нея ще изгори и споменът …

4. На горската поляна, в подножието на малък хълм, две малки, руси създания играеха своята игра. Момиченцата се забавляваха в тревата и се катереха по хълма. Едната стискаше стара и изцапана кукла. Детето неусетно се озова до почернелите останки на потъмняла клада. Прах и пепел бяха посипани наоколо, а времето сякаш беше различно тук, където слънцето изглеждаше по-бледо, а топлите му лъчи се разтваряха във въздуха над черните останки. Момиченцето не забелязвашве нищо, с детско любопитство то се зарови в студената пепел, вдигайки малки, сиви облачета прах. Другото също се приближи и започна да тича из останките. Смехът на децата беше чист и звънлив, но някак зловещо изкривен през призмата на въздуха около изгорялата клада. Гласчетата им отекваха по-глухо и сякаш се разтваряха наоколо. Нещо ги беше привлякло към тази част на поляната, те не мислеха върху това, но то беше силно и настойчиво, теглеше ги и извикваше в малките им, чисти умове непознати желания. Не биваше да са тук, те не знаеха, не чувстваха, но трябваше да са някъде далеч от това място, където дори птиците не пееха, а вятърът не нарушаваше покоя. Пепелта подскачаше и се увиваше около момиченцата, личицата им бяха станали черни от саждите и те ровеха любопитно из мъртвите останки. Когато едно от тях докосна нещо. Огърлица! Детето грейна от радост. Беше тежка, от тъмен метал и с прекрасен медальон накрая, наподобяващ око. В този момент небето стана мрачно, а вятърът изведнъж засвири диво в клоните на дърветата, слънцето изчезна, затулено от появилите се тъмни облаци. Детето пусна куклата в пепелта и хвана огърлицата с две ръце. Вятърът свиреше пронизително, небето надвисна, като черен похлупак над малкия хълм, а ръцете на детето сами вдигаха огърлицата нагоре, все по-нагоре, към окото, което изведнъж се изпълни с мрак, черна, тъмна бездна в която момиченцето закова очи. И светът се промени, кърваво-червено се сля с картини и видения, които бяха непонятни за малкото и съзнание, но непознатият ужас я връхлетя с жестока сила, погуби сетивата й, погълна душата й и спря последният и дъх завинаги …
5-10. Манастирът в Лувиер. Младата Маделин, обзета от чувство за вина и нечисти помисли търси закрила и покой в обителта. Вече монахиня, тя се сблъсква с волята и желанията на отец Дейвид. Объркана и изплашена, Маделин побягва из мрачните коридори на манастира, когато се натъква на верижката с медальонът на Окото, лежаща върху каменните плочи. Желанието да я сложи на шията си е прекалено силно и тя се подчинява. Когато вижда отново отец Дейвид, тя го кара да погледне в Окото, което отнема живота му по необясним начин. Новият заместник е отец Пикард. Срещата с него се състои през нощта, когато той пристига в манастира. Този човек се оказва обзет от безумна идея … При разговорът с монахините и другите свещеници, той им дава вино, в което предварително изсипва непознат прах. Опиатът замъглява съзнанието и притъпява чувствата. Постепенно наркотичното вещество ги прави послушни роби в ръцете му и скоро след това Пикард получава пълен контрол върху тях. А те са му нужни за ритуал, извършван по едно и също време всеки път – неделя през нощта.
Маделин губи представа за действителноста, съвсем объркана и отнесена в дебрите на своето помрачено съзнание, тя постепенно се превръща в ходеща сянка без собствена воля. Понякога в главата и се прокрадват страшни картини и писъци, някакви неясни и тревожни видения, но тя вече не може да различава реалността от съня … Камбаните звънятг, идва времето на срещата.

През нощта в мрачното помещение, осветено от свещите, Пикард и вцепенените монахини пресъздават ужасяващ ритуал с малко дете. Обезумелият Пикард извършва кошмарно престъпление. И наказанието не закъснява. През 1642 година Черната Гостенка го навестява. Пикард умира от чума в страшни мъки. Всички останали са заловени и изправени пред инквизицията. Един по един те признават вината си и са затворени с тежки присъди. Сломената и загубила разсъдък Маделин намира покой в затворническата килия.

 

11. … аз мога да чета мислите ти, мога да гледам в душата ти, знам какво правиш, чувствам какво искаш! Видях силата на Окото, придобих мощта на Медальона, само аз мога да го използвам, небесата се разцепиха и аз бях сред тях, видях света, усетих допира на времето, беше едва вчера, но аз видях това, което никой друг не може. Гръмотевиците блъскат, дъждът се лее и капките отекват тежко, удрят като чух в главата ми. Виното ме опиянява, силата струи от мен, а клетвата на Окото ще тегне вечно, но аз платих цената, съзрях смъртта, докоснах сенките на времето, инквизицията дойде за мен, почувствах болката и всичко това само за един-единствен ден. Мисля, че е време да погледна пак, за последен път да полетя обратно, далеч назад, назад във времето…

 

Главните персонажи в историята на албума са истински, а събитията се развиват по време на Френската Инквизиция през 1450-1670 година. Всички участници са живели в този период от време:

1. Nicholas de La Reymie – главен следовател към Инквизицията в съда за разследване и изгаряне на вещици

2. Jeanne Dibasson – предполагаема вещица

3. Madeleine Bavent – 18 годишна френска монахиня, която влиза в манастира в Лувиер, след като е била прелъстена. Умира в затвора през 1647 година

4. Отец Pierre David – главен игумен на манастира в Лувиер до смъртта си през 1628 година

5. Отец Mathurin Picard –главен игумен в манастира в Лувиер от 1628 до 1642 година, когато намира смъртта си

Реалните присъди са както следва:Сестра Madeleine Bavent да бъде затворена до живот в подземието на църквата. Отец Thomas Boulle (помощник в ритуалите на Пикард, който не присъства в албума) да бъде изгорен жив на клада. Трупът на Mathurin Picard да бъде ексхумиран и останките му изгорени.