Метъл феновете в Европа си имат собствен рай. Намира се на 40 км източно от Нант в град Клисон. Всяка година през юни в покрайнините на града се събират над 70 000 фенове на праведната музика за фестивала Hellfest. Не знам дали е най-големият фестивал в света, със сигурност не е най-старият, но като участници, организация и цялостно изживяване определено е на първо място в личната ми класация.

Тазгодишното издание беше пето поредно посещение на фестивала за мен и Александър, но този път в качеството си на официални представители на Metal Hangar 18. За двама души е невъзможно да отразят всичко което се случва на Helfest. Всъщност и за 20 е невъзможно. В два отделни репортажа ще ви разкажем нашите два погледа към събитието, като по никакъв начин не претендираме за изчерпателност и обективност. Бидейки най-вече фенове ще ви разкажем как ние почувствахме Hellfest 2024.

Фестивалът

Hellfest има 6 основни сцени където се изявяват бандите от основния line-up, плюс още три в Hell city-то (зоната за забавление между къмпинга и фестивалните сцени), плюс още две на паркинга на супермаркета на края на града (отворени в двата дни преди фестивала).

В дните на фестивала целия град живее за него. Летището в Нант е брандирано за Hellfest, гарата в Клисон е брандирана, почти всички магазинчета в града са декорирани в тематиката на Hellfest – аптеки, книжарници, хранителни стоки, даже персонала на Мак Доналдс е облечен с екипи специално направени за фестивалните дни.

Основната фестивална част е разположена непосредствено до града Клисон, но въпреки, че се състои поляни заобиколени от лозя в нея има множество постоянни конструкции и асфалтирани алеи (огромна разлика спрямо Waken). Организаторите се опитват ежегодно да развиват и подобряват фестивала. Всяка година се появяват нови постройки, нови удобства или нови украси. Променя се и организацията на достъпа до фестивала. Преди пет години, целия град Клисон ставаше неконтролируем паркинг, сега вече има два обособени външни паркинги с безплатни автобуси за придвижване до феста.

Шестте основни сцени на фестивала са групирани в три зони и във всеки един момент във всяка зона има поне по една група на живо. Минимум по три едновременни концерта от 10:30 сутринта до 02:00 през нощта.

Main Stage 1 & 2 – всеки ден си имат по един водещ стил музика, който плавно води към хедлайнера за съответния ден. А след хедлайнера обикновено има по още една банда, която да закрие вечерта.

Altar & Temple – сцените за най-екстремни банди – Death, Grind, Black, но и Thrash, Gothic, Pagan и др.

Warzon – punk & harcore. Valley – Stoner, post punk, experimental.

Групите

Основните хедлайнери на фестивала тази година бяха Avenged Sevenfold, Machine Head, Metallica, Foo Fighters, Dropkick Murphys, The Prodigy (да и те), Bruce Dickinson, Offspring. Една много голяма част от посетителите бяха дошли специално за тези банди. Ние не бяхме от тях.

Имах списък от около 60-70 групи, които исках да видя. Не ми се получи. Както обикновено. Застъпвания на банди, проливен дъжд, преумора, пресконференции, нужда от време за придвижване от А до Б и други неочаквани препятствия значително редуцираха концертите, които успях да изгледам изцяло.

По няколко думи и снимки за някои от тях.

ASINHEL – класически дет метъл в шведска стилистика. Всъщност това си беше супер група на вокала на Volbeat в ролята само на китарист и бившия вокал на Morgoth. Здраво, праволинейно, безкомпромисно. Отлично начало за Mains stage 1.

KHEMMIS – твърде мелодично за doom, твърде doom за да е heavy metal. Много добре звучат на живо. Бяха отлично попълнение на Valey за деня, но публиката все още влизаше в настроение.

KERRY KING – естествено вече беше събрал сериозна тълпа през главната сцена. Остава малко горчив вкус да го гледаш без Том Арая до него, но пак беше приет много радушно. Особено като включиха три класики на Slayer – Disciple, Raining Blood и Black Magic.

BABY METAL – беше ми любопитно да ги видя въпреки, че група с такова име не би следвало да поражда какъвто и да е интерес у нормален метъл фен. Започнаха със здрави китари. Я интересно! После „запяха“. О, ужас! Дълго ли ще продължи този вой и позьорщина.

MEGADETH – Въпреки, че буквално преди две седмици бях гледал чичо Дейв и компания в София, реших да проверя как му е гласа днес. Страшно приятна изненада. Звучаха по-добре от София. Изненадващо сет-листа беше различен. Не просто по-кратък (като за фестивал), но включиха различни песни. Зарадваха френските фенове с A Tout Le Monde, като им дадоха възможност да най-сетне да могат да пригласят на нещо. Французите не пеят с бандите. Английският яко ги мъчи. Всъщност пеят. От 03 до 05 часа през нощта в къмпинга. Тогава пеят с цяло гърло, без прекъсване и без да повтарят репертоара.

SODOM – серия от олдскул класики. Публиката в екстаз. Класическа траш вечеринка

RED SUN ATACAMA – бяха една от откриващите групи за втория ден на феста. Супер приятна изненада. Моето лично откритие на тазгодишния фестивал. Не можех да повярвам, че това стоунър трио са французи от Бордо. Звучаха като братовчеди на Kyuss.

EIGHT SINS – френски crossover thrash. Явно бяха добре познати на публиката, която отвърна на енергията на бандата с мощни circle pits пред Warzone сцената. Танците бяха в разгара си.

LOVEBITES – изцяло дамски японски хеви-пауър метъл. След японския ужас(baby нещо си) от предния ден бях много скептичен, но проявих любопитство. Приятна изненада. Вокалистката може да пее. Звучаха много завършено и определено ми допаднаха, въпреки, че се придържаха към всички клишета на стила. Само не знам защо бяха решили да се облекат всички в белите си сватбени рокли.

GOZU – ми бяха едно от разочарованията. Твърде пресилен и твърде размазан звук. А имах надежди за тяхното изпълнение.

BLACK RAINBOWS – обаче бяха брилянтни. По принцип ги харесвам, след това изпълнение вече са ми любими. Не знаех, че са само трима. Изпълват пространството като за много по-голям състав.

FEAR FACTORY – Дино Казарес е господ. Никой не сече такива тежки рифове като него. Зарадваха ни с няколко класики от старите албуми. Още има New Breed в тази банда. Само дето новия вокал … ами не е стария вокал, а твърде много се опитва да бъде.

CLAWFINGER – бяха приятно изненадани колко много хора са дошли да ги гледат докато свири Tom Morello. Ооо, и аз щях да ходя на Tom Morello, но явно ще го пропусна. Басистът на бандата печели състезанието за най-добро сценично присъствие. Този човек се раздаде отвсякъде. Цялата банда се раздаде и публиката им отвърна със същата любов. Масиран crowd surfing, мъже, жени, че даже и деца.

SHAKA PONK – са феномен на френската сцена. Всяко тяхно турне се разпродава изцяло. Явно и днес много хора на фестивала бяха дошли специално за тях. Въпреки, че са твърде поп за метъл фестивал пред главната сцена беше непристъпно. Аз съм им фен от години и също проявявах голямо любопитство да ги видя на живо. За съжаление не бих казал, че се впечатлих приятно. Твърде много пози, твърде много паузи. Някак си липсваше ритъм на изпълнението им.

THE PPRODIGY – бяха пика на вечерта. Много удачно преди техния сет на съседната сцена свириха Machine Head, което причини сериозно разместване на публиката (феновете на Шака Понк се изнесоха) и ни позволи да се доберем най-най отпред пред Main Stage 2. Преди да започнат Prodigy отпред вече стана масово стълпотворение и не се дишаше. Още с първата песен Breath обаче настана ново разместване. Можете да си представите как се забавляват метъл фенове на Продиджи. Който можа успя да изнесе по-встрани жените и приятелките си, който не успя, предполагам си е намерил нови впоследствие.

Принципно Prodigy не стават за лайв. Статични. Елементарни приказки между песните. Но като почне интрото, на която и да от класиките от 90-те, публиката просто изригва. Аз също. Не бях скачал така по краката на другите от 30 години.

Само през последните 2-3 часа бях пропуснал Amorphis, Biohazard, Fu Manchu и Body Count от шорт листата ми. Но няма как, човек не може да е навсякъде.

 UUHAI – монголски фолк метъл. Много подходящо бяха на закритата Temple сцена, че този ден започна с дъжд. Монголия явно е новият извор на такива банди. Изключително разнообразни изпълнения. Много нетрадиционни инструменти и аранжименти. Харесахме се взаимно.

SPOTLIGHTS – твърде експериментален doom с дамски вокал. Не мисля, че някога бих си ги пуснал да ги слушам. Но някак си в мъгливата сутрин пасваха на обстановката.

TOTAL CHAOS – настървен скоростен и агресивен пънк. Точно както си трябва. Въобще този ден се очертаваше много силен за пънк феновете.

LEGION OF THE DAMNED – класически безкомпромисен траш от Холандия. Нищо нестандартно, но пък с много мощ.

Приятната изненада на следобеда беше обявата за пресконференция на Suicidal Tendencies. За нея ще има отделен репортаж. Mike Muir e бог!

NEKROMANTIX – щуро phychobilly трио от щатите. Въпреки, че поредния дъжд беше поразредил аудиторията на Warzone сцената, стана голяма веселба. Лидерът на бандата размяташе този контрабас с форма на ковчег през цялото време сякаш е перце. Въпросите към публиката „Бърза или бавна песен искате?“ в стилистиката на Некромантикс означаваха „Много бърза песен или искате или ултра бърза“. Няма време за почивка с тази банда. Яко скачане и танци.

Дъждът обаче се усили много сериозно, а температурите паднаха на около 15-16 градуса. Първия ден бяха 36. Наложи се да се покрия малко и да пропусна две от задължителните изпълнения, за което още ме е яд (Mr. Bungle и The Interrupters). Но трябваше да издържа до 01:00, защото бях решил, че ако ще се умира ще е на Suicidal Tendencies.

SUICIDAL TENDENCIES – са култови на този фестивал. Знаех какво направиха преди две години на същата сцена и все пак надминаха очакванията ми. Малкият Трухийо изглежда все така малък, но вече е звяр на баса и скоро ще надмине баща си. Mike Muir е неудържим както винаги. Не се спря да тича. Разбира се в един момент викна публика на сцената. А стигне ли се до този момент вече няма връщане обратно. Докато редяха класики като Freedumb, I Saw Your Mommy, Institutionalized имаше crowd surfing от публиката върху сцената, пред сцената и около сцената. После Майк беше в публиката. Публиката пя на микрофоните на сцената. Всички скачахме. В един момент усетих че губя нокътя на палеца на десния си крак. Това опасение се потвърди по-късно, но нямаше никакво значение. Беше епично.

HIGH ON FIRE – не знам защо бяха на главната сцена в последния ден. Те са си нишова банда и щяха да пасват повече на Valey като предходни години. Но се надявам така да са успели да ги открият повече хора. Много тежък стоунър. Много. Разкошни.

SCOWL – модерен хардкор от щатите с дамски вокал. Твърде модерен за моя вкус, но публиката явно ги оцени по достойнство.

QUEENS OF THE STONE AGE – Аз лично не очаквах, чак такъв интерес към тях. Но явно не съм знаел колко са популярни в действителност. Чудесно изпълнение с много позитивно настроение. Явно за първи път бяха на Helfest и те самите се изненадаха от огромната аудитория. Josh Homme слезе до публиката и щяха да го изядат. Върна се с разкъсана риза. Е най-сетне чух No One Knows на живо.

THE OFFSPRING – пого и танци на поредица от безброй хитове. Знаят как да доставят веселба и публиката се веселеше неимоверно. Образуваха се импровизирани circle pits из цялата фестивална зона, даже най-най-отзад, където нямаха никаква видимост към сцената.

RIVAL SONS – бяха една от финалните банди за мен за феста. Тежък блус изсвирен по перфектен начин. А как може да пее този човек облякъл се с червен костюм и без обувки, бос по сцената – титан. Явно са пили много Led Zeppelin като малки. Само малко агресия в изпълненията им ми липсваше. Не ръмжене, просто рокендрол агресия, за да не са толкова полирани.

COCK SPARRER – бяха самия финал. Знаех за тази банда, че са стари пънк легенди и нищо повече. Никога не им бях обръщал внимание. На сцената излязоха 5-тима възрастни чичковци, като най-възрастния го бяха сложили да седне зад барабаните. И изведнъж засвириха. Леле! Това е най-добре звучащата пънк банда евър. Кристален звук. Можеш да чуеш всеки инструмент. Басистът, който беше видимо най-възрастен от правостоящите, беше брилянтен. Настроението сред публиката беше като на семейна веселба. Майки танцуваха с деца, бащи мятаха синове в погото, баби се мятаха на crowd surfing. Редуваха се стари и нови хитове. На мен всички ми звучаха еднакво прекрасни. Вълшебен завършек на фестивала.

Публиката

Едно от нещата които правят този фестивал толкова уникален е публиката. Изключително разнородна. Стари и  млади фенове от всички полове обединени от любовта към музиката. Разгледайте галерията от снимки за да придобиете бегла представа.

Очаквайте втора част!

Автор: Светослав Христов

Снимки HELLFEST – фестивалът
Снимки HELLFEST – групите
Снимки HELLFEST – феновете