Интервю с Matt Harvey (EXHUMED, LEFT TO DIE, GRUESOME)

LEFT TO DIE e супергрупа – трибют на DEATH. Бандата изпълнява песни от първите два албума на класиците – „Scream Bloody Gore” и „Leprosy”. В състава на LEFT TO DIE влизат Gus Ríos, свирил с кого ли не и с кого ли да, Rick Rozz, участвал и в първата реинкарнация на DEATH – MANTAS, настоящият басист на OBITUARY Terry Butler, който също е бил от ранните състави на DEATH, както и Matt Harvey от EXHUMED, който даде специално интервю за „От другата страна”. Поводът – концерта на LEFT TO DIE на 30 август в София по покана на „BGTSC”.

Интервюто с Matt Harvey (EXHUMED, LEFT TO DIE, GRUESOME) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 26.08.2024 година.

От другата страна – Привет, Matt, отново ще бъдете с LEFT TO DIE в България. Какви са за теб DEATH и Chuck Schuldiner?

Matt Harvey – Те са голяма част от мен, давайки ми възможност да разбера същността на дет метъла и разликите му с траша. Аз съм хлапе от ерата на траша от Бей Ериа. Първото, което чух от DEATH, ми отвори съзнанието. Това беше най-бруталното нещо, което ми беше попадало и разбрах, че има и по-тежки неща от траша. Албумът е „Scream Bloody Gore”. Попадна ми през 1988. Тогава бях на 12 или 13. В началото наистина не разбирах какво точно се случва. Исках да науча повече, но така и не го разбирах тогава. Като китарист първите рифове, които научих, бяха рифовете на Chuck. Някои от песните, които изпълняваме с LEFT TO DIE, ги свиря от 13-годишен. DEATH и Chuck Schuldiner имат огромно влиsние върху мен. Винаги изпитвам голямо уважение към тяхното творчество и онова, което Chuck и останалите от групата предоставиха на цялата метъл сцена, като допринесоха за нейното разширяване. В началото с по-тежкия материал, а по-късно с фантастичните прогресии.

От другата страна – Предполагам, че има разлика в това да пееш партиите на Chuck и да изпълняваш вокалите в EXHUMED и GRUESOME?

Matt Harvey – Разликите са големи. Изпълнявйки песните на DEATH, сериозно се опитвам да не влагам в тях моята персоналност. Разбира се, като китарист има елементи, които Chuck е създал, а аз не изпълнявам. Тук не става въпрос дали е правилно или грешно. Просто така звуча аз. И се старая да избягам от себе си и моите настройки. Опитвам се да изпълнявам солата така, както са изсвирени в албумите, за да звучат автентично. Terry и Rick добавят различни чувства и елементи, което страхотно, защото от самото начало те са част от тези песни. Аз обаче не си го позволявам. В тази група изпитвам и леко напрежение. Все пак трябва да вляза в обувките на Chuck. Но това е невъзможно. Никой не може да го замести, защото е огромен. Той е огромен за всеки. Опитвам се да не се натрапвам. Преди да се кача на сцената, мисля много по този въпрос, но когато стъпя на нея изключвам. Единственото, което има значение, са песните. Ако започна да мисля твърде много по време на концерта, за това че публиката има някакви очаквания, няма да се получи добре. Просто се спирам и започвам следващата песен. Това е по-странното с LEFT TO DIE. При EXHUMED става въпрос за моето възприемане и поглед върху музиката. Музикантите приемат този факт и се надяват, че ще се развиват с мен, защото съм от самото начало. Тези неща и изборите, които съм правил, винаги са били естествени. Също така се сещаш, че когато свирим някоя песен EXHUMED на живо, добавям по някой друг елемент, защото все пак това е моята песен и мога да правя с нея каквото си поискам. Но с DEATH не си го позволявам. Те са на Chuck. Аз съм тук, за да ги изпълнявам и да помогна на Terry и Rick да вдъхнат живот на старите неща, за да ги представят на феновете.

От другата страна – Отговорността е голяма.

Matt Harvey – Точно така. Комбинация от сериозното им приемане и даването на най-доброто от мен, но без да премислям много нещата.

От другата страна – Стана въпрос за EXHUMED. Последният албум на групата „To the Dead” излезе преди две години. Така ли изглежда дет метълът днес, ако го сравниш с годините на Chuck Schuldiner?

Matt Harvey – Мисля, че дет метълът се развива спираловидно, като постоянно прибавя и нови неща. Сещаш се – като деткор, брутален дет метъл, слам. Когато първият албум на DEATH попадна на вниманието на обществото, хората не разбираха какво точно става. И той всъщност не беше сто процента определен като дет метъл. Понякога си говорим по този въпрос. Харесвам гледната точка на Terry и Rick, защото те са били преки участници и са развивали стила, когато аз съм бил осемгодишен и съм си играел с фигурките от „Междузвездни войни”. „Pleasure To Kill” на KREATOR дет метъл ли е? За мен е. „Morbid Tales” на CELTIC FROST дет метъл албум ли е? По това време нямаше строго дефиниране. Все още не бяха измислени малките спретнати кутийки, в които да бъде напъхано всяко издание. Смятам тези времена за много вълнуващи, защото това е позволявало на музикантите да бъдат пионери. Без значение дали говорим за Chuck, NECROPHAGIA, MASTER, REPULSION, SLAUGHTER, OBITUARY, MORBID ANGEL, CARCASS или която и да било друга банда. Днес пътят е вече прокаран и по него се движат толкова много музиканти. И лесно виждаш посоката и всички разклонения. Което може би подсказва, че музиката вече не е толкова иновативна. Всъщност 30 години по-късно не мисля, че това е все още възможно. Днес много от нещата, които хората смятат за новаторски, така или иначе не ми харесват. Щастлив съм, когато чуя нови банди като MORTUUS или MOLDER. Изглежда, че повечето са от Щатите. Там има много млади дет метъл групи и с една част от тях сме правили турнета. Те са наистина много добри. Голямата част от тях са твърде добри. В същото време влагат много чувство като за млади хлапета. От една страна дет метълът днес не е толкова вълнуващ и новаторски. Особено за някого, който го слуша от десетилетия. Но от друга страна е стабилен и здрав и в стила се подвизават много добри млади банди. Такива са HEMORRHOID на приятелия ми Dylan Laviolette от северозападното тихоокеанско крайбрежие. Много са добри. Май всеки път като се обърна насам или натам, попадам на група, която е невероятна. Не мога да отрека, че ми е забавно.

От другата страна – Днес обаче като че ли идеите в музиката отстъпват пред техническите умения, на които много се залага?

Matt Harvey – Мисля, че това зависи от гледната точка и за кого става въпрос. Със сигурност говориш за тези школи, които са навсякъде. Аз обаче не обръщам внимание толкова много на техническите умения. Интересуват ме моите и се опитвам да свиря възможно най-добре. Ако даваш най-доброто от себе си и то е готино, значи е моето нещо, и е страхотно. Обичам касетите, издадени от MANTAS. Изданията на DEATHSTRIKE и GENOCIDE. Онзи наистина примитивен шум, изсвирен от деца, които имат само идеи и никакви познания за инструментите. И това е хубавата част за мен като фен на тези групи. Chuck е най-добрият пример като проследим еволюцията му от касетата „Death By Metal”, която е напълно първична и „Human”, който е много сложен запис. Пътуването между тях е страхотно, защото харесвам идеите му. Не обръщам внимание как свири. Мен ме интересува какво свири, а не колко е добър в свиренето. Както казах, става въпрос за отношение и гледна точка. Днес с новите звукозаписни технологии всичко е толкова изчистено. Всеки един елемент се чува. Това е подход, при който се управляват данни. Налага се формата, че ако свириш повече ноти, е по-добре. И наистина много музиканти мислят по този начин заради количеството. Обаче си пусни рифа на „Procreation (of the Wicked)” на CELTIC FROST. Той е обикновен, лесен и ако шест месеца си свирил на китара няма да ти се опре. Но като го чуеш, те удря директно. Казваш си, че това е рифът! Аз се фокусирам върху тези неща. За други е важна техниката на свирене. И това не е никак лошо. Място има за всички.

От другата страна – Това означава ли, че има конкуренция между поколенията?

Matt Harvey – Разбира се. Така са изградени хората. Но това не е се отнася само за музиката. Примерно говорите с родителите си. Казваш им, че някое телевизионно шоу е много добро. Те ти казват, че в него има твърде много насилие. Родителите ти, обаче, не споменаха ли, че насилието е съществувало и когато си бил дете? Да, добре… Винаги е било така. Специално за групите – всичко започва, защото си фен и си обладан от музиката. Единственото, от което се интересуваш, е да я създаваш. И когато осъществиш желанията си, имаш нещо свое. Тогава вече не слушаш толкова много другите групи или тези, които излизат след теб. При мен всичко е наред. Вече знам какво искам да правя. Достатъчно ми е да слушам любимите си банди. Това се отнася за началото на всяка група. Има много нова музика, която не ми въздейства по никакъв начин. Но не казвам, че не струва. Просто я подминавам. На 47 съм. Ще е странно, ако един 47-годишен, харесва същите неща, по които си пада хлапе на 15. Наистина ще е странно. Мисля, че положението е наред. Това, че всяко поколение има свои фаворити, е наистина супер. Това означава, че музиката се развива. Променя се, еволюира. Че е достатъчно всеобхватна, за да има по нещо за всеки. Не всеки харесва всичко. А това наистина е страхотно.

От другата страна – Как се предпазвате в EXHUMED от клиничната продукция?

Matt Harvey – Наистина съзнателно се опитваме да избягаме от нея. Но балансът е много труден за постигане. Защото искаме хората да могат да чуят музиката. Не искам да звучим скапано. Но и не искам продукцията ни е да полирана до съвършенство. В много от метъл записите, които ми попадат, всичко е съвършено. Няма нито една нота, която не си е на мястото, няма нито един удар на барабаните, който не е точен. Няма колебания в темпото, всичко е на мястото си и можеш да чуеш всеки отделен елемент във всеки един момент. На мен това ми звучи доста полирано. Мисля, че това е точната дума. Някой в студиото прави грешка и се извинява, че я е допуснал, а отсреща му отговорят, че проблемът е никакъв, защото могат да я поправят. Докато при мен нещата стоят по друг начин. Някой бил натиснал звънеца по погрешка. Голяма работа, на кого му пука? Продължавай. Много си говорим по тази тема. Има толкова много велики албуми, които не са съвършени. Дори извън метъла. Чуй LED ZEPPELIN. В техните композиции има толкова много странични звуци, като движението на пръстите по струните. Можеш да чуеш как по погрешка удрят други струни, защото някой си е преместил крака. И какво от това? Свирят без метрономи, без нищо. И всичко е наред. Никой не се оплаква, милиони слушат албумите им и всички са щастливи. Всичко според мен опира до баланса. Определено всеки, които създава албум, иска да покаже най-доброто изпълнение, на което е способен. И точно в това можеш да стигнеш много далече. Всеки музикант си задава въпроса дали е направил всичко точно както трябва. На хората, които слушат този албум, не им пука. Те отчитат, че един риф е страхотен, че онази част е толкова завладяваща. Толкова! Ако има хора, които разбират от техниката на свирене и не харесват албума ти, няма проблем. Правя ги заради себе си, а не заради тях. Наистина е предизвикателство да намериш начин нещо да звучи грозно и в същото време да чуваш всичко. И то да не звучи неслушаемо. Всеки албум е нова борба, насочена към намирането на начин да постигнеш онова, което искаш.

От другата страна – Има ли задължителни албуми в дет метъла, които един музикант трябва да познава, преди да стане дет метъл музикант?

Matt Harvey – Може би това е списък от петте или десетте най-любими албума. Според мен трябва да се започне от самото начало. Пуснете си „Morbid Tales“ на CELTIC FROST, „Seven Churches” на POSSESSED, „Pleasure to Kill” на KREATOR, DEATHSTRIKE, SLAUGHER, „Scream Bloody Gore”, „Season of the Dead” на NECROPHAGIA. Пуснете си тези албуми. Те носят онова настроение, което ще ви позволи да надградите наученото. Това има смисъл за мен. Но всеки е различен. Убеден съм, че много хора смятат, че „Altars of Madness” на MORBID ANGEL е страхотен. За мен – става. Наистина е добър, но не мисля, че е толкова важен. Имам предвид, че трябва да откриеш онази музика, която те кара да си винаги изтръпнал. След което да откриеш какви са корените й. И едва след това можеш да се надяваш, не да я пресъздаваш, а че можеш да я произведеш по своя собствен начин. И в нея да хванеш онова настроение, за което стана дума.

От другата страна – Terry Butler ми каза в едно интервю, че всъщност VENOM са бащите на дет метъла…

Matt Harvey – Със сигурност без VENOM нямаше да ги има POSSESSED. Най-вероятно и SLAYER нямаше да съществуват. Това е забавната част. Това е заешката дупка, в която се намърдах като фен. Върнах се назад, попаднах на VENOM, открих GBH, там бяха и DISCHARGE. Преди тях BLACK SABBATH и DEEP PURPLE. Също така JUDAS PRIEST. Започваш да ги слушаш и откриваш, че преди тях са били CREAM. Връщаш се оше десет години назад и разбираш, че няма край. Наистина е страхотно да проследиш развитието. Като дете харесвах дет метъла, защото си мислех, че преди него е нямало нищо подобно, че е солиден, откачена работа и оригинален. Днес позицията ми е напълно противоположна. Обичам да продследявам целия път назад до Little Richard, Chuck Berry и останалите. Това ме вълнува. Да се опитам да открия връзката от рока до метъла или прото метъла, ако така му казват. Да откриеш хората, които са разширили границите на онова, което можете да направите с една рок група.

От другата страна – Дигиталната ера и начинът, по който се слуша музиката днес, оказват ли влияние на създаването на музика?

Matt Harvey – Публиката е в дигиталния свят. Това е същия свят или кралство, от където изпуснахме духа. Опитвам се да не мисля за това, защото искам да създавам материал, който аз харесвам и се надявам, че и другите харесват. Но в същото време съм наясно откъде идват корените на моята музика. Вземам си албум и хората започват да ми обясняват, че трябва да го чуя десет пъти, за да го разбера. Не, няма да си го пусна десет пъти, ще го завъртя само веднъж. Ако ми хареса, ще си го пусна още веднъж. Но няма да се опитвам да го харесам. Заради факта, че публиката има повече контрол върху начина на слушане на музика, местата от които слуша тази музика и по-големия достъп до нея, смятам, че се възнаграждава повече подходът, който се фокусира върху детайли, върху които ние вече сме се фокусирали. Ние не сме толкова големи, но използваме структурата на поп песните. Харесваме припевите, преходите, различните опростени структури, с елементи, които се забиват в слуха. Това е нашият подход за създаване. Опитваме се да направим музиката ни възможно най-слушаема в този наистина екстремен отрязък от време. Всички сме фенове на поп музиката. Всички в EXHUMED сме широкоскроени. Слушаме всякаква музика през цялото време. Опитваме се да останем в тази поп-рок формула. Надявам се, че като чуете първите пет секунди, те ще Ви заострят любопитството и за останалата част от песента. И ще останете на линия. В миналото е имало толкова много предположения, как би трябвало да работи рок музиката. И това е интересно, защото тя е трябвало да се впише във формата на физическите носители. Примерно един рок албум задължително е бил до 40 минути. Защо? Защото едната страна плочата събира 19 минути, ето защо. Днес не е така. Един албум може да е три часа, една песен може да е 10 минути. Тяхната продължителност е толкова, колкото е необходимо. Излизането от границите, които поставят физическите носители, позволява на артистите да изследват различни територии и да правят нещата по различен начин. Посоки, които не са били на дневен ред в пика на рока и метъла. Аз, обаче, съм вече стар и според мен един албум трябва да е 36-40 минути.

От другата страна – Последен въпрос – ако имаше шанса да срешнеш 20-годишния Matt Harvey, какъв съвет би му дал?

Matt Harvey – Ще му помогна да се научи как да сваля мацки. Защото той беше наистина пълно дърво в тази област. Мисля, че ще му покажа някои номера, но на първо място как да сваля мацки.