Интервю с ODD CREW

 Тази година ODD CREW имат не един, а поне два повода да празнуват. След по-малко от пет месеца групата навършва 20 години от създаването си, а този понеделник музикантите издадоха новия си, пети студиен албум. Творбата е акустична  и съдържа 14 нови парчета, за които повече информация ще намерите на този адрес. “The Lost Pages“ е главния повод, поради който в началото на този месец имахме удоволствието да проведем интервю с цялата банда. Разговора ни ODD CREW ще намерите по-долу.

Радвам се, че сме тук. Изминаха повече от две години от последния ни разговор…
Васил П.: Още когато излезе миналия ни албум?

Да, точно. Тогава записахте концерта в зала “Христо Ботев“ за DVD-то.
Мартин: DVD-то преди почти година, а самият албум…

Васил Р.: Ние забравяме, че въпреки двугодишната дупка между албумите, издадохме и DVD.

Да поговорим малко за новия ви албум “The Lost Pages“. Какво ви накара да поемете в тази посока?
Мартин: Както сигурно си спомняш, още след албума “A Bottle Of Friends“ направихме нещо подобно – акустична проба. Тогава решихме да преработим наши парчета в акустични варианти. Останахме доволни от крайния резултат и още от тогава си говорим, че трябва да направим изцяло акустичен албум.

Васил Р.: Ние самите като музиканти никога не сме искали да правим точно определен стил музика. Винаги сме се стремяли да бъдем максимално широкоскроени спрямо нещата, които правим. Както каза Марти, с преработването на стари парчета, с годините се натрупаха разни идеи… Например Васко започва да свири нещо на китарата, докато запяваме и от там се заформя нещо. Дори се шегувахме, че ако това не стане албум на ODD CREW, ще го напише като мой солов.

Между другото, нещо подобно си мислех и аз. Вие вече донякъде отговорихте и на следващия въпрос – дали летните акустични концерти оказаха влияние върху решението, което взехте?
Бонзи: Да, реално всичко започна около последното такова турне. Направихме такива няколко години подред… Първоначалната идея дойде, когато имахме “Lay On Me“ и “Shapes In Grey“. След това се появи и “Cast A Stone“, което е първото композирано парче за този албум. Първоначалната ни идея бе да запишем акустично EP. Казахме си “Окей, когато правим такова турне, нека имаме и нещо акустично от студиото, което да издадем и на физически носител“. С времето идеята за EP прерасна в албум, в който да има примерно бонус парчета или акустични версии на стари песни от рода на ‘’I Ain’t Losing Myself’’. В последствие от четири-пет песни стигнахме до шест-седем, а накрая се оказаха четиринадесет, ха-ха.

Слушайки новите песни, усещам искрен и неподправен изблик на емоция. През какво преминахте, за да получите това вдъхновение и трудно ли беше да го облечете с музика?
Васил П.: От ежедневието ни. Емоцията от изживяванията е същата като от предишните песни. Разликата е, че изказът е някак по-скромен откъм музикалното отношение. Тоест, не е да крещиш срещу света за това, че не ти харесва случващото се около теб.

Васил Р.: Да, точно. Емоцията е горе-долу същата. Разбира се, това не е нещо, което е търсено. Всичко се получи от само себе си – вдъхновихме се от нещата, които преживяваме.

Притеснявахте ли се от факта, че може да има фенове, които са свикнали с тежките ви песни и няма да приемат толкова добре акустичните парчета?
Васил Р.: Честно казано, никога не сме се притеснявали за това. Пределно ясно ни е, че ще има хора, които няма да се изкефят на акустичния ни албум. Както винаги, направихме това, което на нас ни харесва. Надявам се да се хареса на хората и на по-близките ни фенове.

Бонзи: В крайна сметка това е една страница от нашето развитие, от нашия живот.

Васил П.: Всеки албум досега е бил отражение на начина, по който сме се чувствали и нещата, които сме преживяли тогава. Този албум е поредното нещо, което е отражение на самите нас. Адски много ни кефи и се забавлявахме неистово. Живяхме тук в студиото две седмици, за да го запишем.Миксирането и мастерирането също се случиха тук. Като цяло, всичко беше едно наистина готино изживяване.

Васил Р.: Тук идва момента, в който от това, което сме виждали, много банди, поне в България се страхуват да вземат определени стъпки, за да не избягат от това, което вече са. За щастие ние винаги сме пазили детския дух в себе си. Тоест, не ни итнересува в какъв стил ще творим. Важното е да е нещо, което ни харесва на самите нас. В крайна сметка, една музика или е готина и намираш нещо в нея, или не. Това са двата стила музика в света.

Васил П.: Няма по-яко от това да правиш нещо, което те кефи. Самият факт, че успяхме да го отбележим с албум и че се занимаваме с това е супер.

Представете си, че имате възможността да направите албума саундтрак на някой филм. Кой би бил и защо? Гледайки видеоклипа към “Same Old Me“ се замислих как изглежда сякаш е отделна филмова сцена.
Васил П.: Все едно ще има още след това, ха-ха. Виж, това е готина идея, но не сме се замисляли по-задълбочено върху нея.

Васил Р.: Не сме го мислили, защото не сме имали възможността да направим саундтрак към някой филм. Ако попаднем на такъв, който ни харесва и чувстваме достатъчно близък, за да напишем музика… Естествено, че бихме го направили.

Мартин: Определено ще пробваме. Не сме сигурни дали би се получило, но би било една страхотна страница.

По един или друг начин, всеки един от вас е имал близък контакт с голяма част от младите банди у нас. Какви са наблюденията ви върху стъпките, които взимат в посока собственото си развитие?
Мартин: Според мен това е доста сложен въпрос, защото странично погледнато мога да виждам определено нещо, за което те могат да са получили изключително много усилия или никакви такива. Може да има някоя банда, която не ми допада, но те да влагат цялото си сърце и желание в това, което правят.

Васил Р.: Знам, че има адски много нови младежки български групи. Част от тях са много готини, част от тях тепърва предстои да покажат какво ще излезе от тях. Няма да влизам в ролята на човек, който да ги съди. Ние самите винаги сме казвали, че трябва да работиш здраво за това, което искаш. Времето само ще покаже резултатите от този труд.

Какво смятате, че трябва да се случи, за да може тежката сцена в България да претърпи някакъв разцвет и да се разрасне?
Васил П.: Сцената у нас не е много широка за такъв тип музика. Според мен това е нещо като балкански синдром. Все държави, в които няма голяма посещаемост на местна почва, за разлика от моментите, в които идват гости от чужбина. Както казваш ти, може би разковничето за това нещо са именно бандите. Какъв продукт предлагаме, до каква степен е добър… Не визирам само музиката. Говоря и за физическия носител, колко си вложил в това да направиш видео, обложката и като цяло колко си работил за бандата си. Нещо, което се вижда от всеки, който е опитал да направи тези неща и знае колко усилия и време изискват. Би било чудесно всички банди да прилагат това. Смисъл, като цяло всички ние бидейки в този ъндърграунд, незавсимо кой е по-млад и кой по-стар, да влагаме повече в това, което правим. Може би това е един недостатък относно предишния ти въпрос за младите банди. Искам да кажа, че може би не влагат достатъчно и мисля, че преди години желанието за музика беше по-голямо. Вероятно сме хванали една част от него. Връщайки се години назад, при повечето банди, които слушаме и им се кефим, са имали зверско желание за правене на музика. Друго не ги е интересувало. Който е гледал документални филми, примерно за Jimmy Hendrix, ще види същото нещо. Онзи ден слушах как барабанистът му разказва “Ако не можехме да изсвирим нещо от три опитва, това е!“. Това е банда, която записва заедно. Няма значение, че са други времената. Всеки, който е записвал, знае че това е трудно място.

Васил Р.: Ще използвам момента да напомня нещо, за което наскоро си говорихме. Нека ние музикантите да коментираме тези теми по-малко и да работим повече върху това да творим нова продукция. Албуми, парчета, ЕР-та, клипове, който каквото иска… Отколкото да мислим за това как трябва да се направи.

Васил П.: И да го няма момента с избягването да черпиш опит от останалите. На мен лично не ми е неприятно да се уча от по-голям или по-малък музикант от мен. Това би било ценно. Тук в България малко се пазим и си мислим, че сме по-велики от отсрещния.

Понякога егото избива много повече, отколкото всъщност е нужно.
Васил П.: Да, при различни хора. Не казвам, че е при всички. Когато човек мисли и внимава, нещата се получават. Когато видиш, че някой е направил нещо по-добре, питаш как става. Трябва да гледаш колкото може повече над теб. На местна  почва това би било доста готино.

Бонзи: Ще довърша въпроса с малко позитивизъм. Според мен, в момента музикалната обстановка в България по отношение на ъндърграунда е много добра. Това, което трябва да направи всяка една група, е да направи добра песен. Имаш ли добра песен с добър клип, хората ще я гледат. Можеш да стигнеш и до някое радио. Не е толкова трудно, защото ако говорим за развити сцена и бизнес, там нещата са доста по-трудни да се добереш до това някой да ти чуе песента. Тук все още хората, които са част от радиа и медии си отварят мейлите и натискат play. Когато си направил хубава песен, те ще я чуят и отразят. Другото е, че вече има много повече възможности за черпене на опит. Хората постоянно се обръщат към нас с въпроси кое как става. Никога не отказваме да помогнем на някого. Същото важи и за мен. Като не знам как става нещо, виждам коя група го е направила и се обръщам към барабаниста им. По този начин се споделя опит между музикантите, защото всеки в България сам си прави нещата. Няма мениджъри, лейбъли. Няма го този така наречен музикален бизнес, което от една страна е зле, защото няма кой да се грижи за тези неща, но от друга страна е добре, защото това дава повече свобода. Моят съвет към всички е да се концентрират върху това да направят хубава песен. От там натаък няма какво да ги спре.

Васил П.: Понятието ‘хубава песен’ е субективно за всеки човек, но важното е да вложиш емоция и да бъдеш истински. Важното е да го правиш с желание и обич.

A смятате ли, че има по-голяма нужда от мениджъри, продуценти, лейбъли и т.н.?
Васил П.: Големият бизнес е машина. Там не можеш без тези неща.

Васил Р.: За една банда е много по-лесно да работи, когато има продуцент, който е друго ухо за тази група. Чува ги по определен начин.

Дава страничен поглед върху нещата, решавайки кое е по-добре за тях.
Васко Р.: Именно. Например, ти си мислиш, че можеш да изпееш нещо по определен начин, но той ти казва, че гласът ти не е подходящ за това, предлагайки други варианти. Същото важи и за свиренето. Относно мениджъра… Чудесно е човек да има такъв. Стига мениджърът да е човек, който иска да вложи усилия в бандата. Когато той просто иска да ти бъде такъв, но в същото време не го интересува дали ще направиш нещо, нямаш нужда от него. Реално има нужда от продуценти, мениджъри, музикални компании и т.н. тогава, когато те работят в интерес на групата. Ако не го правят, по-добре човек да работи сам. Ще вложиш много повече енергия в нещо, което правиш от душа, отколкото да го повериш на някого, на когото не му дреме.

Мартин: Другият вариант е по-добре да сбъркаш и да си го направиш както ти харесва, отколкото някой да го направи, така че на теб да не ти хареса.

Васил Р.: В музикално отношение, работата с продуцент улеснява нещата. С “The Lost Pages“ усещаме недостига на това да имаш продуцент, който знае какво е нужно да се направи в даден момент, а трябва да го откриваме сами малко след това.

Вие сте заедно от 20 години, нали? Поправете ме ако греша.
Бонзи: Почти, ха-ха. Правим ги на 1 август тази година.

Как се промени сцената у нас през тези 20 години?
Мартин: Средно на всеки пет години се променя нещо голямо.

А нещо останало ли е същото?
Мартин: Доста неща, защото сме почти същите хора. Разбира се, има и нови попълнения на сцената.

Васил Р.: Нашата история е малко странна. Събрахме през 1998 г. и тогава имаше един бум на клубове из цялата страна. Всяко дребно населено място имаше клуб за жива музика и се свиреше предимно рок и метъл. След това около 2003-04 г. нещата западнаха. Нямаше къде да се свири. След 2010 г. имаше някакъв подем и от около 2015 г. насам се усеща някакво възраждане на това да се направят местни клубове, да има места за жива музика. Говорим за рок, метъл, поп и т.н., без да визирам чалга.

За която оставам с впечатлението, че винаги е била в разцвет…
Бонзи: Да, особено по малките градове. Нещата реално са свързани. Подемът на чалгата е точно през годините, в които тежката музика претърпя спад. Например, не сме свирили в град като Варна по време на първите ни турнета. Отидохме там чак с ‘’A Bottle of Friends’’, просто защото до тогава не е имало къде да изнесем концерт. Първата ни изява там беше в един голям клуб в морското казино. Имаше почти 300 човека. След това го затвориха и отново нямаше къде да се свири. Пропуснахме едно турне и когато се върнахме, свирихме в едно тясно помещение…

Мартин: Което да речем събираше 95 човека, а там имаше 124…

Ха-ха, като риби в консерва, а?
Бонзи: Да. Клубът се казваше ‘‘Burning Sound’’. Винаги ще му помня името, ха-ха. След това свирихме на други места. С времето отвориха готин клуб във Варна, в който могат да се правят хубави концерти. Вече има и още няколко места, на които може да се свири. Сещам се за един случай, в който свирихме във Варна и в същото време имаше концерт на INFECTED RAIN. И на двата концерта имаше хора, което показва, че това е една сцена в един град във България. Хванахме период, в който там нямаше къде да се свири, а в днешно време може дори да си избираш къде да изнесеш концерт. Същото важи и за Бургас. Там свирихме в едно доста странно място, което беше пълно с огледала. Звукът беше доста… огледален. Хубавото е, че вече можем да си изберем в кой от трите клуба в Бургас да свирим. В Пловдив е същото, както и в други градове. За София няма смисъл да говорим. Само около НДК има 4 или 5 клуба за жива музика, които имат евенти и са пълни.

Различават ли се концертите тук в София, когато свирите пред няколко стотин човека и тези в Габрово например, където обстановката е по-интимна.
Васил П.: Не особено. Има ли готини хора, мястото няма такова значение. Може би от страна на звука да, но няма по-ценно от това да си изкараш добре. Най-малкото, ти си отишъл до някъде, където има хора, с които да споделиш преживяването. Няма по-важно нещо от това.

Мартин: Сещам се за първия ни концерт в Севлиево през 2008 г. Имаше около 15-20 човека, които изглеждаха сравнително прилично, защото помещението беше малко.Тогава буквално лазеха по тавана. Концертът беше адско изригване. Един пич успя да си сцепи главата на една печка вътре.

Васил Р.: Няма значение дали сме пред 20, 200 или 2000 души. Въпросът е, че когато е пред повече хора, можем да си позволим да направим по-голямо шоу.

По-големите концерти дават възможност да покажете продукция на по-високо ниво.
Васил Р.: Да, именно. Разбира се, това да свирим в по-малък клуб пред по-малка публика не ни спъва по никакъв начин.

Бонзи: За мен има и друга разлика между София и другите градове. В София си вкъщи и до известна степен се намираш в нормалната ти среда. Отиваш на саундчек, правиш го, понякога закъсняваш, трябва да се отворят вратите. Всичко това трябва да се случи навреме. В другите градове е по-спокойно. Пътуваме, ако имаме време се разхождаме на централната в Габрово примерно. Реално имаш повече време да се отпуснеш и да свириш спокойно.

Мартин: Продукцията е по-малка и има сравнително по-малко неща, които трябва да бъдат обмислени и планирани.

Васил Р.: По това отношение в София ни е най-лесно, защото тук носим най-малко…

Васил П.: Хаха, сетих се за Златев от Габрово. Сигурно го знаеш.

Не се сещам в момента…
Бонзи: Беше озвучител във ‘’Faces’’ преди да стане ‘‘Под Театъра‘‘.

Васил П.: Заради друго се сетих за него. Остави, че е от Габрово. Последно го видях в ‘’Mixtape 5’’, където ме пита ‘‘Момчета, до кога с тази донкихотщина?‘‘, ха-ха. Заговорихме се и му казах, че работим върху албума и той ‘‘Абе, вие сте луди, ще го направите. Обаче до кога ще издържите, не знам‘‘.

Бонзи: Сещам се и за друг култов случай. Бяхме в Пловдив и ни предстоеше концерт в ‘‘Петното на Роршарх‘‘. Знаеш, че там първо минаваш през горния бар и след това слизаш долу. Започваме с разтоварването, минаваме покрай бара и поздравяваме бармана.           На сигурно седмото минаване, вече сме пренесели инструменти, стойки, кашони с мърч и т.н. и той шеговито ни попита ‘‘Пичове, какво става? Вие нанасяте ли се?‘‘.

Васил Р.: Това че сме извън София всъщност усложнява нещата, когато иде реч за пренасяне на техника. Голяма част от клубовете извън София нямат необходимото оборудване, което означава, че трябва да закараме голяма част от нашето. Както се вижда, това не представлява пречка за нас и вече 20 години не ни е спирало да свирим.Няма и да ни спре.

Какви са плюсовете и минусите на това да сте заедно от 20 години?
Мартин: Плюсовете са адски много, но минусът е един – често не си говорим много. Например, с Бонзи се занимаваме с нещо и разговорът протича по следния начин: ‘‘Бонзи, ти на това?‘‘, ‘‘Да, добре‘‘, ха-ха. Разбираме се лесно и разговорите приключват бързо.

Васил Р.: Марти е прав, това е единственият минус. Разговорите не са много дълги, а и се случва да искаш да зададеш някой въпрос, но да не го правиш, защото знаеш отговора на всеки един от останалите и ти е ясно, че така или иначе, това нещо ще се случи след няколко часа. Най-големият плюс е, че навършваме 20 години. Има причина това да се случва. Има го и елементът на брака – понякога моментно може да ти писне от някого.

Мартин: Имаш три гаджета и те трябва да се чувстват добре.

Васил П.: Които изобщо не си приличат, ха-ха.

Васил Р.: Всяко едно от тях е уникално само по себе си и ти трябва да намериш индивидуален и правилен подход за трите.

Нещо като добре смазана машина…
Васил Р.: Независимо дали става въпрос за някоя връзка или група, митовете за отношенията и добре смазаната машина не съществуват. Всъщност, за да може нещо да работи, трябва да му се обръща внимание. Нужно е взаимоотношенията да бъдат постоянно поддържани.

Бонзи: Ще добавя нещо към плюсовете. Докато записвахме албума много държах Марти да е в същата стая, за да може двамата да имаме по-готин груув. Имаше моменти, в които свирих доста странни неща, за които нямах ясна идея как са се получили, но Марти е с мен. Дори за някои несъществуващи ритмични фигури, ние пак бяхме заедно, ха-ха.

Важното е, че успявате да се сработите, без значение от странния начин, по който това се получава в тези ситуации.
Бонзи: Абсолютно. Затова може на Марти да му викаш ‘Ванга‘, ха-ха.

Васил Р.: Тогава Бонзи получава шанса да каже ‘‘Не бях аз!‘‘ и да обвини басиста, ха-ха. За да довърша въпроса… На тези, които им е интересно как съществуваме от 20 години, ключовите елементи са два – търпение и работа. Няма връзка, която да съществува по друг начин.

Смятате ли, че късметът играе важна роля в нашия живот? Зависят ли нещата от това дали се намираме на правилното място в правилното време?
Мартин: Според мен това е 50/50. Трябва да имаш късмет в подходящото време, но и да си положил достатъчно усилия, за да може нещото, което искаш да се случи.

Васил Р.: Това е нещо, за което всеки ще ти отговори по различен начин. На първо място трябва да полагаш много усилия, за да направиш това, коети искаш, за да ти се отвори възможността този момент да настъпи. Второто нещо е, че трябва да си точен и да знаеш как да се възползваш от ситуацията, защото понякога просто трябва да си на правилното място в правилното време. Когато не си, защото нещо друго се случва, пропускаш кацането на птичето на твоето рамо.

Ефектът, който дадена песен може да има върху някого зависи както от самото изпълнение, така и от посланието, което предава на слушателя. По какъв начин гледаш на връзката между музикантите и феновете?
Мартин: Хората никога не са чували някои от парчетата в новия албум. Първото представяне на песните трябва да покаже какво е най-близко на музиканта. Да успее да предаде най-съкровената си емоция през инструмента. Ако хората отсреща усетят нещо, тогава вече се създава обратната връзка. До този момент не знаеш какво ще се случи и стреляш на сляпо. Стараеш се възможно най-много, но има шанс на човека отсреща да не му хареса. Тези неща са субективни. Те са до момент, до възприятие и т.н.

Бонзи: Ако го пречупя през моята призма за свирене на живо… Точно това, което по-рано говорихме за малките и големи концерти, за мен е доста по-лесно на малките. Тогава виждам директно хората отпред и ясно разбирам дали се справям добре с груува на дадено парче. Ако хората се движат и усещам, че се наслаждават на това, което предаваме, значи сме успели. Ако не сме успели, значи всички стоят и не схващат какво се случва на сцената. Това е магията на живото изпълнение. Усещаш точно това обменяне на енергия между изпълнител и слушател.

Вие самите по какъв начин бихте искали да повлияете на слушащите ви?
Васил Р.: Всичките ни песни са базирани на неща, които сме преживели.

Мартин: Да, всяка една е направена с кръв, пот и сълзи.

Васил П.: Всяка една от тях е изживяна и има собствена история.

Васил Р.: Най-ценното за нас като група е хората да могат да открият себе си. В текста, в музиката, както и по време на концерт. Винаги, когато свирим някое парче се старая да се върна към първоначалното усещане, когато сме го написали.

Мартин: То си е разговор. Музиката е форма на общуване, а и според някои хора е най-висшата такава. Няма значение на какъв език се говори, защото отсрещната страна може да разбере емоцията.

Васил Р.: Предвид времената, в които живеем и посланието в текстовете ни, за мен е най-важно хората да попият съпричастността за това, че живеят в свят, в който не са сами. За това, че участват в едно много по-голямо нещо от самите тях. Всеки един от нас е клетка от един огромен организъм, в който трябва да изпълнява своята функция, независимо каква е тя. Може сам да избере каква да бъде, но остава част от цялото нещо, а не егоистичен глупак, който се опитва да постигне власт, пари и всичките пороци.

Мартин: Да си глупак в днешно време е доста трудно. Конкуренцията е жестока!

Васил Р.: Колкото повече хора около нас успеем да привлечем към начина на мислене за това, че човек е едно с този до него, толкова по-щастливи ще бъдем самите ние.

Васил П.: Ние сме банда, която обича да свири на живо. Има такива, които обичат процеса на записване, но и такива, които обожават живата музика. Ние сме повече от вторите. Едно е да запишеш дадена емоция, но за да я представиш и да стигне до повече хора, начинът е да свириш на живо.

Самото усещане е доста по-различно. Някак по-искрено и автентично…
Васил П.: Да, точно така. А и за да стигне до хората, трябва да направиш добро изпълнение и да вярваш в това, което си създал. Дали хората ще усетят емоцията е друг въпрос. Начинът да стигнеш до там са концертите.

Нож с две остриета ли са социалните мрежи? Зависят ли нещата твърде много от тях?
Мартин: Не мисля, че зависят от тях. Зависят от хората, които свирят. Въпреки това, колкото помагат, толкова и пречат.
Васил П.: В днешно време социалните мрежи са мястото, в което човек може да се разпространява и рекламира.
Васил Р.: Предлагат възможност да бъдеш открит. Може да сте квартална банда от ‘‘Дружба 2‘‘, но въпреки това имаш шанса да се представиш на хората.
Бонзи: Без значение в коя точка на света се намират. Има дистрибутори, които ти качват парчето във всичките тези платформи.
Васил Р.: Всяка една технология може да бъде използвана за нещо ползотворно или просто да си сърфираш във Facebook. Технологиите носят възможността да направиш нещо хубаво или адски тъпо с тях. Хората трябва да се образоват относно това, което въпросните платформи предоставят.

Е, това беше от мен. Последните думи  са ваши!
Васил Р.: Посетете сайта ни и вижте къде са предстоящите концерти. Ще се радваме да се видим някъде. Абонирайте се за социалните ни мрежи, за да имате възможността да следите случващото се около бандата.

Бонзи: Ще добавя, че този албум го издаваме по нов начин за нас. Датата на издаване е 19 март (понеделник), а уикенда преди това ще направим три listening партита в София, Варна и Пловдив. Там ще слушаме албума, ще се видим с приятели и фенове, но няма да свирим. Вече след това, на 23 март започваме турнето.

Благодаря ви за отделеното време, приятели. 
Удоволствието е изцяло наше. Ние благодарим за помощта ти и отделеното внимание!