„На по литър кръв и метър кожа“ – със Звезди Керемидчиев

Днес е важен ден за Ахат – групата, превърнала се в синоним на метъл музиката в България. Довечера от 20:00 часа в Зала 1 на НДК ще станем свидетели на паметен концерт, на който за пръв път в дългата си история бандата ще свири заедно със симфоничен оркестър. Случаят е 30 години от излизането на „Походът“, а списъкът с гост изпълнители е повече от интересен. За всичко това ни разказа самият Звезди, с когото се срещнахме в Севлиево на Рок фест „Хоталич“ преди известно време. Освен това той бе така любезен да ни върне назад във времето и да ни потопи в един по-различен свят.


Здравей, Звезди. Хареса ли ви „Хоталич” и как се стигна до участието Ви тук?


Здравей, да. Беше страхотно. Поканата не дойде директно от организаторите, а от една софийска компания, която организира  концерта “Jesus Christ Superstar” тази пролет. Хората говориха с кмета на Севлиево, г-н Иванов, още през февруари. Тогава се бяхме събрали да направим рекламни тийзъри за това представление. Тези, който през 2002-ра правихме тази рок-опера с музикалния театър, сме аз, Наско Пенев от БТР и Коцето Калки. Имам честта да съм част, макар и много малка, от историята на това велико произведение. Аз играех Юда, Наско беше Пилат Понтийски и Коцето (официалния представител на Jesus за България, хаха), играеше Иисус. Играехме го два сезона изключително успешно – театърът събира 700 души, а имаше моменти когато играехме по три спектакъла един след друг в три последователни дни. Тази година шоуто беше с оригиналния актьор от филма в ролята на Jesus Christ – Ted Neeley и за мен беше нещо наистина специално, нещо различно, защото това, което направихме тук пред Вас тази вечер, съм го правил много пъти. И обичам да го правя, и ще продължавам да го правя, докато мога. Или докато хората имат желание да ни виждат на живо.

Zvezdi
Е, разбира се, личността ти се е превърнала в нарицателно за българския рок, искаш или не…

Ако трябва да бъда напълно честен, чувствам се изморен от гласа си. Изморих се да се слушам. Вече има моменти, в които усещам, че всичко е въпрос на чест. Разбираш ли? Да излезеш пред хората и да правиш нещата така, както искат те да ги чуят и видят, защото някои не са виждали Ахат на концерт досега. Знаят песните, но никога не са гледали групата на живо. Тогава трябва да си себе си и да се опиташ да пресъздадеш нещата, както са били преди години. Ахат в периода от 1987-ма до 1990-та направо бяхме като разпънати на кръст. Спукаха ни от работа. Ние бяхме един вид „дай кокала на кучето”. Усещаше се, че предстои някаква промяна и нещо ще се случи. Хората започнаха малко повече да говорят. Младежта изглеждаше по-уверена в себе си. Гледаше какво се случва в Русия, защото това беше еталонът едно време. И там, като излезе Горбачов и каза „Перестройка!”… И като се появиха по българската телевизия Круиз с онези кожени дрехи като Judas Priest, ние направо полудяхме. Тогава комсомолът, много хитро, решиха да направят албуми на новите групи. Те пълнеха зали и пееха на български неща, дето не ги пускаха по радиото. Партията пусна една директива и накара комсомола да подбере няколко от тези банди и да създаде сборни албуми. Ахат са единствената група от онзи период, която има самостоятелен албум. Всички останали бяха с по половин плоча. „Походът” беше единственият цял албум.

Това е и основополагащият албум в българския рок според мен…

Много хора и до днес говорят и мислят като теб. Аз лично мисля, че това беше една огромна крачка. Въпреки, че албумът беше готов още през април, излезе чак няколко дни преди 10-ти ноември. През това време обикаляхме държавата надлъж и на шир и правехме по 20 концерта на месец. Работихме с държавна дирекция „Музика”. Десет дни работехме за заплати, после се прибирахме да се изперем и починем малко. След това Денис Ризов, басистът ни, създаваше контакти с отговорните лица в читалищата и залите, по които свирехме. Когато свършеше едното турне, той вече беше подготвил следващите дати и тръгвахме отново на път. Така изкарахме две или три години. Но ние бяхме на по 23-24 години, млади, заредени, без умора и не ни пукаше от никого и от нищо. Най-дългата ни обиколка беше през 1988 година. Тръгнахме на 4 август и се прибрахме на 27-ми. През цялото това време непрестанни участия. Само три дни почивахме, защото камионът с техниката се счупи във Велико Търново и чакахме някакви части да дойдат от София, за да продължим.  Всеки ден бяхме в нов град. Разстоянията между градовете бяха сравнително близки, но пътищата гадни и се придвижвахме бавно, но беше забавно. Последният концерт беше в Котел, много добре си спомням. Пред читалището, на уличното осветление, аз и Тонто играехме федербал, останалите се мотаха из градчето, докато екипът подреждаше сцената. След концерта директно си бихме камшика за София, където пристигнахме по изгрев слънце.

Походът

Първото Ви парче е „Сбогом, детство”. Разкажете ни неговата история?

О, спомням си много добре. Бяхме на репетиция в една база на ВХТИ. Тони Хадад и Тонто учеха там тогава. Те уредиха някакво мазе, пълно с боклуци. Изхвърлихме всичко от вътре, събрахме кори от яйца и ги наковахме по стените, за да обират шума. Вкарахме каквато техника имахме и започнахме да свирим. Беше ноември месец 1986-та, когато ми се обади една вечер Тони и каза „Чух, че групата, с която работиш, се е разпаднала. Свирим с един колега от Силистра, свири на клавири и с Иваца на баса (първият басист на Ахат – бел. авт.). Ако искаш, ела да видим какво ще стане”. Аз познавах Иваца още от дете, когато свирехме заедно в първата формация на група Аналгин през 1981-ва година. Отговорих им, че ще отида, но имам един китарист (Божидар Главев), когото искам да взема със себе си. И така, събрахме се петимата в Студентски град в квартирата на Тонто. Свирихме „Монолог” и тогава усетих, че нещата започнаха да се случват.  Аз и Божо учехме в консерваторията по това време и ни помолиха да потърсим барабанист. Юри Коцев се беше уволнил от казармата и така се събрахме. Основахме групата  на 15-17 ноември, а първият ни концерт беше на четвърти декември, никога няма да го забравя. Беше в аулата на икономическия. Парите от билетите, които взехме, ги пратихме в Стражица. Дарихме ги за пострадалите от заметресението. И, оттогава насам, минеше ли 17 часът, събирахме се в онази дупка и свирехме много, някъде по 5-6 часа. Почнахме с парчетата на Божо, които свирехме в първата ни съвмесна група Оазис, като „Кралят рок”, „Пролетно утро”, „Походът” и „Монолог”. Свирехме и кавъри на Toto, Europe и Orion. Та, да отговоря на въпроса ти за това как се роди „Сбогом, детство” . Един път Божо започна да свири основния риф, ние бяхме тръгнали да излизаме по коридора. Изведнъж всички млъкнахме и се върнахме да чуем какво свири. Тогава той каза „Чакайте, чакайте, имам идея за парче…”. След няколко дена се върна с готовата песен. Седнахме, разучихме я и даже я записахме с един обикновен касетофон, за да я слушаме. През пролетта на 1987-ма имаше един фестивал в Плевен, на студентски банди. Три дни свириха сигурно тридесет банди, сред които бяха Ера и Медикус, а Кирил Маричков беше в журито. Той ни видя за първи път – като мина официалната част, ни събраха в един младежки клуб. Там свиреше някаква много готина плевенска банда и тогава г-н Маричков излезе, взе микрофона и каза „Харесал съм си 10 банди, но най-добри на фестивала бяха групата Ахат. Ние направо полудяхме. За награда ни дадоха една дървена гравюра, на която бяха изписали името ни. После с Кирчо се срещнахме в София. Дойде в онова мазе, с цялото си величие. Седна на едно малко диванче и каза „Давайте, сега, изсвирете няколко неща”. Послуша ни и като свършихме, изправи се и каза „Вижте, тази година правим 20 години Щурците и готвим голямо турне, искате ли няколко концерта да бъдете предгрупа?”  И оттогава тръгнаха нещата за нас. Разнесе ни се името като мълва. Даже сега си спомням, че „Сбогом, детство” го направихме за някаква плоча, която се казваше „Рок за мир” или нещо такова. После наистина свирихме с Щурците в Банско, Гоце Делчев, Разлог и Благоевград . Там имаше фестивал на политическата песен, който накрая се превърна в огромен рок фест. И на първия концерт имаше около 3000 човека, в Разлог имаше 4 000 и там за пръв път ни извикаха на бис. Отидохме зад сцената, докато хората викат „А-хат, А-хат”. И Пеци (Петър Гюзелев), светла му памет, се появи и ни каза; „Аре, бе. Викат Ахат, не викат Щурците. Какво чакате?!”  И оттам като се тръгна – до 90-та година непрестанни концерти. Свирене на по литър кръв и метър кожа, както се казва.

Има ли го сега това свирене?

Вече не. Въобще. Няма групи. Тогава България беше осем милиона и във всеки малък град имаше едно 300-400 човека, които искаха да слушат такава музика. И, където и да отидем, билетът беше по 2 лв, добри цена за онова време. И въпреки това навсякъде беше пълно. Ние тогава бяхме богопомазани, защото ни се падна честта да пътуваме с апаратурата на Щурците, които вече бяха преустановили активна дейност. Към нея имаше пет души екип. Отивахме в града, в който ще свирим, отбивахме се в хотела, минавахме за бърз звуков чек, после излизахме да свирим. И след концерта – веднага отново в хотела и по леглата. На другия ден продължавахме към следващото място. Така бяхме в продължение на години. Нямаше българска банда, която да работи така. Но нашето бяха чудеса от храброст. Свирехме на живо по два часа САМО песни на Ахат. Спомням си за онези концерти през 1988-ма, че аз и Божо, който, между другото, написа по-голямата част от текстовете и музиката на Ахат, отидохме в едно студио и с дръм машина, на която той беше програмирал барабаните, всеки си изсвири нещата, аз изпях вокалите и така записахме „Брадвата” и „Черната овца”  – година преди албума „ Походът”. Мястото беше няколко квадрата. И за тези две песни, записани в тази кутийка, двамата с него седнахме в къщи, разкатахме една касета, 90-минутна, нарязахме я на по 5 минути и направихме 10-ина касетки – от едната страна „Брадвата”, от другата „Черната овца”. Раздавахме ги на по-сериозните фенове и тези касетки плъзнаха като чума по-късно.

То така ставаше с всичката музика тогава…

Абсолютно. Отиваме и слушаме как някакви хора си говорят как имали това и онова парче, взели го от един приятел. Пускат го и се чува тридесети презапис, хаха. Имаше градове, в които „Черната овца”, която винаги правим последна, я пееше цялата зала. Това за нас беше нещо невероятно.

Ти сам каза днес, че нея и кучетата я знаят…

Вярно е. Тогава свирехме по зали и спортни площадки. В Хасково имаше 2000 човека, представи си, на едно игрище за тенис. В Попово имаше 3000 души. В Стражица, където бяхме пратили онези пари, хората знаеха вече за нас. При тях излязохме в един летен театър, в който също имаше над 2000 човека. В Луковит на балкона имаше хора, които, с по един касетофон, записваха  концерта…

Смайваш ме. Как помниш толкова много неща в детайли?

Помня ги, защото всичко това ни се случваше за първи път . После стана толкова автоматично, че има моменти и до днес, в които ме срещат хора и ми казват къде сме свирили и какво е било. Те имат спомен, но аз – не… Сещам се за една такава среща в Разград. Имаше един бар, в който ходех да пея с един мой колега, пианист. Един ден отивахме с колегата към едно заведение и ни спира едно семейство с малко дете. Мъжът ми каза „Ти си Звезди от Ахат, нали?! Виждаш ли я онази стена? Ей тук, в това заведение, което едно време беше лятно кино, тук беше най-великият концерт, който съм виждал в тоя град някога. Ахат свирихте пред няколко хиляди души.” Аз нямам спомен за тази вечер. И как да имам, като свирехме нон стоп къде ли не… Понякога правехме по два концерта в един и същ град…

Ахат Live

Концерт на „Ахат” си е събитие и тогава, и днес… А миналата година направихте една поредица от концерти с Joe Lynn Turner. Как се е променила публиката от тогава до днес?

Много хора ни гледаха за пръв път на живо. Имаше млади хора, което на мен много ми хареса. Естествено, имаше и хора на нашата възраст. Нещото, което усетих, е, че хората имат нужда от такива концерти. Бих искал повече групи да правят подобни изяви! Зная, че не е лесно, но в днешно време никъде няма лесно. Ако човек вярва в това, което прави и има воля, шансът да успее е много по-голям. Има банди в страната които правят интересна музика, но трябва постоянство.

Кои са тези имена за теб? Ти следиш сцената, имаш и свое предаване по
Z-Rock?

Има няколко по-млади банди, които забеляах. Сещам се за онези пичове от Ямбол – Second Day. На по 16-17 години са, мисля. В музиката им тук-там се усеща, че са още деца, но правят нещата с хъс и им се получава. Синове на музиканти са и работят целенасочено. Чух ги на Мидалидаре миналата година, спечелиха The Battle Of The Bands. Те са групата, която в последно време ме впечатли. Други такива са Dash The Effort, които гледах преди Stone Sour. И те са готини, имат заряд. Има и други имена, но, както казах, няма последователност. Сещам се за формации отпреди 15 години, които много харесвам, но вече ги няма. Пазарът у нас е много малък, информацията е огромна, но за жалост позагубихме традициите в правенето на рок музика. След нас и, да речем, Б.Т.Р., няма група, която да е направила нещо и да е продължила дълго време. Някои банди се опитват и продължават да се борят, но се броят на пръстите на едната ми ръка, което е крайно малко.

Аз бих ти препоръчал Bloodrush от Добрич. Те също са много талантливи младежи. Имат албум и звучат страхотно.

Ще ги проверя. Догодина ще имаме много участия по фестивали с Ахат и ще гледам за такива групи. Също така мисля, че в България бандите трябва да пеят на български. За мен това е формулата. Ако към музиката добавим и хубав  български текст, така се ражда нещо, което хората помнят. Ако едно време всички тези песни ги бяхме изпяли на английски, днес никой нямаше да ги помни. Както се случи с американския ни албум. Много хубава музика, но неразбрана. Но това е друга тема.

Не, тъкмо щях да те питам за него. Какво Ви накара да отидете в Америка – това, че подгрявахте Deep Purple тогава?

Денис Ризов тогава уреди нещата. Отваряхме един от двата им концерта през ноември, 1998-а, и хората ни приеха възторжено, което ни вдъхнови да седнем да направим нови песни. Написахме дванадесет, от които само десет влязоха в диска. Записахме го в САЩ, поради което аз бях написал само английски текстове. Денис има жилище и фирми, с които работи  в САЩ, където той често ходеше там през онези години (сега вече живее там). Той искаше да запишем новия албум на Ахат в Щатите и намери студиото, в което са записани последните четири албума на Deep Purple. Там записахме “Made in USA”. Този наш албум беше малко по-различен стилово. Малко по-хард рок. Имаше друг дух, бяхме повлияни от тях. Впоследствие преведох повечето от текстовете на български. Предложих на Денис да ги преработя на български, но това нямаше как да стане вече, защото нямаше такъв магнетофон в България, на който да пуснем американските ленти, за да ги изпея. И това беше. Текстовете някъде ги загубих, мисля. Идеята на турнето, което направихме с Контрол и Щурците през 2004г., беше  да презентираме този албум. Вместо това ние правехме по две парчета от американския албум на концерт, пеейки на английски, което на хората им звучеше странно . А след това турне така и не продължихме да работим, което беше грешка.

Обявихте концерт със симфоничен оркестър в НДК. Какво Ви накара да отпразнувате 30 години от „Походът” точно по този начин?

О, това е много стара идея. Още преди 6-7 години го бяхме намислили. Говорих тогава с един от диригентите в музикалния театър. Споделих с него тези наши планове, но така и не успяхме да се организираме. Миналата година заради графика на Joe се наложи да направим промени в датите за турнето. Залите в страната успяхме някак да ги нагодим, но така и не остана свободна подходяща дата за НДК да направим концерт и в София. Затова решихме да го направим тази година. 24.10.2018 зала 1 на НДК, 20:30ч. Специални гости ще са Джо Лин Търнър, цигуларя Марио Хосен, Кирил Маричков, Б.Т.Р. и Миро, който е голям фен на Ахат. Музиката ще е със съпровод на симфоничния оркестър на Врачанската опера с диригент Христо Павлов.

Zvezdi i Joe Lynn
Как се роди страстта ти към радиото и как се стигна до това да имаш свое предаване в З-рок?

Много отдавна. Едно време имаше едно радио, което се излъчваше само в София и Пловдив. Казваше се „Мила Голд”. Там имах един час предаване, което водех на живо и пусках само концертни изпълнения. После това радио беше закупено от американска компания и стана Star FM”. Там също имах предаване. Интересното беше, че по време на срещата ми с главния консултант, който беше дошъл от една огромна рок станция в Чикаго, той ме попита каква музика ще пускам. Казах му, че имам своя фонотека. Той ми отказа и каза, че трябва да ползвам тази на радиото. Отвърнах му, че ако не мога да пускам това, което сам съм избрал, няма да има предваване. Той се дръпна, разделихме се и след два часа ми се обади и даде зелена светлина. Но поради една или друга причина малко по-късно нещата не сработиха.  През 2010 година започнах да водя предаването ми „Моят метъл свят” по Z-Rock и така до днес.

Какво се случва с другата ти група – Аналгин?

Групата в момента е на трупчета. Дотогава, докогато аз преценя. А към момента цялата ми енергия и всичко, което искам да правя, е свързано с Ахат.

Жалко, последния албум беше отличен…

Когато излезе направихме цяло турне. Не само в София и Пловдив. Някои от концертите към края на 2015-та си ги спомням и бяха страхотни. После през 2016-та Стефчо напусна (Стефан Стефанов, китара). След него имахме още няколко участия, на които работихме с Чери, който свиреше с Ахат по време на телевизионните участия в „Денис енд френдс”, и също така с Дани Табаков от Фул Съркъл. В момента ядрото на Ахат сме аз, Антоний Георгиев-клавишни и Тони Хадад-китари. Перманентните гости, както ги наричам, са Алекс Лазаров-барабани и Младен Несторов-бас.

Значи, както те слушам, можем да очакваме от Ахат нова музика?

Може да се каже. Имаме идеи, по които работим. Но, каквото и да се случи, ще бъде след края на октомври. Като мине концертът с оркестъра, ще имаме още дати с Joe и чак тогава ще започнем да работим по нова музика. Тя ще е различна, няма да е нито като „Походът”, нито като американския албум. Но ще е в духа на Ахат. Ще е хеви, определено. Хубаво е, че все още се вълнувам по отношение на правенето на музика. Ще пробваме, пък ще видим какво ще стане. Правенето на музика изисква много усилия, спокойствие и труд. Доста луксозни фактори на днешно време. В плановете ни влизат много концерти догодина. И дано да стане така.

Как ще процедирате с композирането?

Аз искам да направим цял албум, имам готови песни. Антони Георгиев също има неща, Тони Хадад също има готови рифове. Когато аз правя музика я правя от край до край  – директно цяло парче. И в последствие доаранжираме заедно нещата. В последния албум на Аналгин аз участвам във всяка песен. Някои от тях са изцяло мои, в други само съм давал идеи. Има една песен на Ахат, която е от 1988-ма, но тогава беше само един риф и пеене. Божо я беше започнал, но така и не стигна до края на това парче, не знам защо. И преди няколко месеца му се обадих и му казах, че съм я разработил докрай и той даде съгласието си да я правим. Каза, че тогава не я довършил, защото някаква софийска група имала подобно парче, да не ни обвинят в кражба… Ха-ха. А това при нас никога не се е случвало. Парчето се казва “Fata Morgana”  и е точно в нашия стил и дух – тежки рифове с чисто, мелодично пеене. Ако е писано, ще видите.

Интервюто взе Иван „iDTemplar“ Стоянов

 

Ахат Походът

  1. Можете да използвате тези HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  2. Коментари за тази публикация
В началото