Интервю с Любомир Малковски (ЕРА, Ь) – част първа

Дълги години нищо не се чуваше и не се знаеше за Любомир Малковски, певец и композитор в две от най-тачените и най-български групи. След много усилия ние от Metal Hangar 18 успяхме да се свържем с него и да се срещнем да поговорим.

В столичния бар за настолни игри Abordage, в центъра на София, сядаме на по чаша жива бира и започваме сладки приказки.

Metal Hangar 18: Здравей! Можем ли да започваме?

Любомир Малковски: Здравейте. Разбира се. Надявам се, ще си говорим без официалности.

MH18: На 24 февруари ти навърши 60 години. Това беше и топ новината в сайта ни за деня. В Metal Hangar 18 пишат едни от най-големите фенове на Ер Малък, между които сме и ние двамата. Как мина празникът?

Любо: Ха. Празникът мина в семейна атмосфера. Просто отбелязахме събитието.

MH18: Последната новина около Ер Малък в интернет пространството беше от 2011 година, когато на сайта ви се появи уведомление, че съдържанието е достъпно и на английски език. Защо замлъкнахте?

Любо: О, говорим за ermalak.net, нали? Очакваше се аз да го поддържам, но съм го позарязал. Направих го, за да има място, където хората да видят конкретно за какво става въпрос. Иначе се тиражираха всякакви слухове, които нямаха нищо общо с истината – този правел онова, друг измислил това, другият заминал незнайно къде. За това сложих информация там, за да я има, и от тогава кой знае какво не се е случвало. Последната информация е за концерта, който направихме 2010-та, след него друго няма. Канехме се да смесим записите от него, аз имам такъв и евентуално да сложим там други парчета, но не ми харесаха чак толкова нещата. Не стана добър запис.

MH18: Имаше слухове, че подготвяте албум с трите нови парчета, които чухме на живо?

Любо: Ние подготвяхме албум, обаче той общо взето заспа, защото излезе, че аз трябва да направя всичко, а после да се съберем да го изсвирим, което на мен въобще не ми е интересно.

MH18: Вие не сте ли работили винаги така? Музиката и текста обикновено са твои.

Любо: Да, аз ги правех като идеи, като завършеност, но всичко това сме го правели заедно. Съвсем друга е атмосферата. В репетиционната е малко по-различно. Иначе излиза, че аз си правя някакви неща с „големия си мозък” и чакам другите да дойдат и да свършат останалата работа. То не става така.

MH18: Можеше да издаваш материали и еднолично, като соло творец.

Любо: Да, но в този момент ми станаха интересни други неща и малко изоставих това. Иначе не съм се отказал де, някой ден ще издам нещо.

MH18: Това е една много добра новина. А какви са новите неща, с които се занимаваш, ако не е тайна, разбира се?

Любо: Със съвсем различно нещо. През последните години ме интересуваше източно-църковната музика. С нея се занимавам.

MH18: О, това е много интересно. Правиш записи или нещо друго?

Любо: Записи – не. Аз всеки ден пея в една църква, така че който иска може да дойде. Това е „Св. Димитрий” в кв. „Хаджи Димитър”.

MH18: Пееш в църковен хор?

Любо: Не, няма хор. Само аз. Църковен певец, както се казва. Интересното е, че това се оказа едно много старо изкуство, което е на над 2000 години – откакто съществува християнството, дори и преди това. И на мен ми беше интересно да го изследвам за себе си и открих доста неща, които ме вълнуват. Никога не съм подозирал, че ще ми бъде интересно.

MH18: За нас дойде малко изненадващо тази новина – от джаз музикант, през метъл музиката, та чак до църковното пеене.

Любо: Защо? Какво толкова чудно има? Аз винаги съм се интересувал от музика по принцип. Това са просто различните й страни. Погледнато от друга гледна точка – човек не може да стои на едно място. Така или иначе трябва да се развива в някаква посока. Дори и да е неочаквано.

MH18: Как откри това призвание – като хоби или случайно?

Любо: Не може да се каже, че е случайно. Случи се простичко – ходех в един манастир с приятели и попаднахме на един празник – 10 февруари, Св. Харалампи. На този ден хората носят мед, освещават го, а после цяла година ползват меда, за да си освещават и храната си. В този момент там имаше служба – зима, сняг вали. Влязохме в манастира и отецът, който води службата, ме извика и ми каза: Любо, ти си музикант, я отиди да помагаш там на клира.
И аз, след като ме карат, какво да направя – отидох да помагам – без да знам какво точно. Ясно е само, че става въпрос за музика. Една жена пееше, даде ми листове и ми показа някои неща – в началото нищичко не разбирах. В следващия момент ми просветна пред очите, слушам я тя какво пее, гледам какво прави свещеникът, започнах да се ориентирам и изкарах цялата служба, без да имам представа как се случи. Обаче в мен остана едно такова хубаво чувство от това, което се случи, и желанието да опитам отново. Вкъщи пробвах пак и нищо не се получи. Обстановката, акустиката, хората, които се събират по специален повод, имат своето значение.
После се поинтересувах къде мога да науча повече. Оказа се, че има школа по източно църковно пеене близо до Женския пазар – школата по източно пеене при храм „св. Кирил и Методий“ – изкарах я. Записах се и в Семинарията, където бях две години. Научих църковно-славянски, литургика и кое как и защо става. И както се казва – апетитът идва с яденето, полека-лека навлязох в тия неща и всичко ми стана още по-интересно. Всичко това се случи в последните 5-6 години. Покрай това пеене завърших и Богословски институт – Богословски факултет на СУ „св. Климент Охридски“, трябваше ми педагогически профил. Имах нещо като държавен изпит – открит урок с четвъртокласници за Възкресение Христово. Децата бяха страхотни, много добре подготвени и будни.

MH18: Да считаме ли, че все пак това е хоби, а не професия?

Любо: Да, но почти през цялото време само с това се занимавам.

MH18: А какво стана с твоите ученици? Все пак преподаваше китара.

Любо: Като че ли няма вече много такива момчета и момичета, които да се интересуват от китара. Някак предполагам, че е свързано и с живите концерти. На малко или много хора това може да не им харесва, но рок музиката си мина в графата елитарно изкуство и това е. Без да слагам етикети, разбира се, но искам да кажа, че елитарно означава, че не е масово.

MH18: Може би преди десетина години покрай фестивала в Каварна имаше един пик?

Любо: Не знам вие какво сте усетили преди години от взаимоотношенията между групите. Едно време имаше специална атмосфера. Вие все пак сте от другата страна, откъм публиката. Отношението беше друго – от някоя група дойде някой и пита: „Любо, ти онзи ден беше казал еди-какво си. Може ли да го ползвам в едно парче?” . Аз чуя, предлагам да сложи това или онова, свирим риф. Просто имаше такава атмосфера.

MH18: Не се ли дължи това на факта, че имаше много малко групи по това време в България?

Любо: Не разполагам с някакви данни, за да кажа колко са били. Спомням си една година участвахме на някакъв преглед, за да си защитим мястото за репетиции в читалището. Водеха го „Художествена самодейност” или нещо такова. От София имаше триста групи, по списък три дни беше прегледът. Това означава, че всяко училище, всяко предприятие имаше група.

MH18: Комсомолът не пречеше ли на такива мероприятия?

Любо: Може би пък минаваха точно под шапката на комсомола. Някой все пак ги е допускал тези неща – все пак художествена самодейност. Като цяло много хора искаха да свирят.

MH18: Като че ли сега има по-малко желание и много повече музикални стилове, които зависят изцяло от техниката.

Любо: Да. Технологиите водят до това. Повечето хора се хвърлят веднага на компютрите, цялото изкуство се помещава там – за което се сетиш, всичко се прави на компютър. В това няма нищо лошо, технологиите са, за да ни улесняват в някои неща. Обаче на практика, заместиха всичко останало. Между другото, сега виждам – тези момчета, млади музиканти, които излизат през последните години, без да назовавам конкретни имена, чувам и виждам, че могат да свирят много добре. Това е различното с онова време. При нас това въобще не беше толкова важно, важното беше да има заряд в музиката.

MH18: Точно в Ер Малък се наблюдава такъв заряд – симбиоза между музика и текстове.

Любо: Не бих го нарекъл точно само музика, то всичко е мислено заедно. Текстът и музиката си съответстват. Иначе теоретически слагаш просто някакъв текст на дадена музика, за да я конкретизираш и да разберат хората какво имаш предвид по-точно. Но то не е точно така, дори обратното – музиката я правим по определен начин – да помогне на текста, да се чуе или разбере. Има различни случаи. Никога не сме се водили от такива правила – първо, второ, трето, това се прави така. Напротив.

MH18: Някои от групите не влагат някакъв особен смисъл в текста. Той просто е притурка. Залагат само на музиката.

Любо: Спомням си през осемдесетте имаше концерт в Летния театър, в Борисовата градина. Имаше едно чешко трио. Тези хора не знаеха нищо за България. На концерта участвахме Ера, Милена с Ревю, Контрол, Ахат. Чехите останаха шашнати, не знаеха дори, че в България съществува рок музика и споделиха, че такова стилово разнообразие от пет групи не са срещали. Бяха страшно доволни. Не искахме да им кажем, че това са общо петте по-известни горе-долу банди. Не казвам, че нямаше групи от по-старата генерация като Щурците, ФСБ, Сигнал и т.н., но те не участваха на тия фестивали и концерти.

MH18: Групите от вашето поколение в различни конфигурации съвсем успешно пръсваха по шевовете зали като „Универсиада”.

Любо: Не само „Универсиада”. Няма да забравя с Ера имахме концерти в Ямбол – 1500 души събрахме в тяхната Спортна зала. Едно е в София, друго е в по-малък град. Бяха продадени всички билети. Голяма заслуга имаше и местната концертна дирекция – плакати, реклами. Хората знаеха два месеца преди това.

MH18: Преди дни имаше безплатен концерт на Uriah Heep в Ямбол – беше масово посетен.

Любо: Тук говорим вече за носталгия, а онова беше реалност. Аз между два града измислях някакъв текст, слагахме му припев и на следващия концерт пускахме ново парче.

MH18: Дълги ли бяха турнетата по онова време?

Любо: Не. Стараехме се да не са много дълги. Аз лично тогава вече имах семейство, деца и не исках да се отделям от тях за дълго. От 5 до 10 дни най-много.

MH18: Как пътувахте тогава – всяка една група отделно или организирано?

Любо: Ние пътувахме сами. Ера имаше договор от 88-ма с Концертна дирекция. Те организираха концертите, ние пътувахме. Понякога идваше и някоя друга група с нас. Веднъж правихме десетдневно турне с едни чехи, после седмица с английска група – Talion. Най-често свирехме с Ахат и с Милена. Имали сме няколко концерта с Нова Генерация – по онова време нямаше разделение. Феновете имаха правилната настройка. Почитателите на едната и на другата музика отиваха заради самата нея и не се е стигало до разправии, имаше толерантност.

MH18: Вие сте пътували доста из България, идвали са и чуждестранни групи. Нямаше ли обмен, за да може и вие да излезете навън?

Любо: Имаше, обаче от тук навън трудно се излизаше. Имаше фестивал „ Ален мак” и дойде един американски блусар и искаше да свири с жива група. Предлагат ни на нас, ние разучаваме парчетата, правим 2-3 репетиции, хареса ни човекът, концертът мина много добре и ни предложи да тръгнем с него за Австрия и други държави. Обещахме му, че ще сме духом с него, тъй като за една седмица дори паспорти и разрешение няма да ни дадат.
Иначе сме ходили, в Русия имахме няколко концерта, в Сърбия също.

MH18: Как ви приемаха там? Все пак пеете на български.

Любо: Без проблем. Един път ни бяха сложили на празник на голямо предприятие в Москва, залата се казваше нещо от сорта на „Малый концертный зал”, но беше за 7000 души. Вътре хората от голямото предприятие – възрастни, по-млади, с костюми, с вратовръзки. Питам: „Вие сигурни ли сте, че сме за тук?” . Отговарят: „Разбира се, нали сте гостите от България!” . Групата се посмути, но излязохме да ги уважим, след като  ни бяха поканили, хаха. Много добре възприеха „Не е лесно”, „Петър плет плете” и другите песни. Получи се и нещо интересно – в Русия имаше мода групата да звучи добре, като на студиен запис. За това свиреха и на плейбек от страх да не се изложат. Когато ние отидохме, видяхме едни Marshall-и, като слънце – та те сами си свирят, включихме се и започнахме. Всичко мина идеално въпреки сцената, която беше по-скоро като за „Златният Орфей”.

MH18: Тук сте се явявали на “Златният Орфей”, дори сте печелили конкурса с „Градът”.

Любо: Да, а знаеш ли как изглеждаше залата откъм сцената, хаха?  Имаше двама души, които скачаха, и това бяха музикални журналисти, останалите гледаха като на симфоничен концерт. Призът получихме, защото журито ни хареса. Смешна беше самата обстановка. С Ера много често ни се е налагало да излизаме пред публика, която нито ни знае, нито има представа какво свирим. Това никога не ме е спирало, това което правим, е премислено, не е нещо, от което да ме е срам. Неща, в които ние сме убедени. Резултатът винаги е бил един и същ – свършвахме с половин метър цветя на сцената и автографи. Хората оценяваха живото свирене и живия контакт, на всеки му харесва да бъде част от нещо такова и дори дъждът на площада не може да те спре. Има спойка между група и публика и това е неповторимо.

MH18: Не ти ли липсва това – рок концерта, ти – с китара в ръка?

Любо: Дори и да ми липсват – къде ги има вече? Няма сега такива концерти.

MH18: Човек винаги може да си организира живо събитие.

Любо: По-лесно ще бъде да седна с вас двамата, да извадя китарата и да ви изсвиря нещо, защото знаем за какво става въпрос. Не е въпрос да сложим табелата рок концерт и да излезем да свирим. Хората ще дойдат да ни гледат като в зоологическата градина.

MH18: Винаги е имало и ще има фенове на вашата музика. Имал ли си покани от други групи да се присъединиш към тях като гост музикант след 2010-та?

Любо: Имал съм, но просто с другите групи правим различни неща. Аз не съм типичният певец и китарист, който ходи и свири с тоя и оня, въпреки че съм подготвен достатъчно.

Втората част

Интервюто е дело на съвместните усилия на

Атанас Димитров „Saxon“ и Юлий Вайер „REYAV“.