Интервю с басист (Димитър Ковачев – Фънки)

Митака: Откога свириш на бас и как започна?
Фънки: Започнах като барабанист. Първо свирех на барабани, после на китара. В казармата се запознах с моя приятел Любомир Малковски, даже след това се събрахме в Ера. Той беше китарист, аз също, но Любо свиреше и на клавири, а аз можех да свиря и на барабани. Тогава се оказа, че няма кой да свири на бас, затова решихме: който е по-добър китарист, остава на китара, а другият хваща баса. Любо беше по-добрият китарист и така аз хванах баса. Влюбих се в този инструмент, направо се влюбих. Това е усещане!

Митака: Кой ти е любимият виц за басисти?
Фънки: Любимия виц за басисти? Нямам, мама му стара. За съжаление нямам.

Митака: Кой е бас рифът, за който можеш да кажеш „това бих искал аз да съм го измислил”?
Фънки: Боже, много са! Твърде много, за да избера само един. Имам толкова басисти-герои. Джако Пасториъс е моят гуру – кандидатствах в консерваторията с негови материали. Винсен Гарсия също… Има много. Иска ми се всичките да съм ги измислил аз.

Митака: Има ли място за метъл в Държавната консерватория и промени ли обучението ти там стила и подхода ти към музиката?
Фънки: Не, не, не. Консерваторията ти дава много знания – особено ако искаш да учиш хармонии, прогресии, професионални неща. Но метълът не се учи там. Той трябва да ти е в сърцето.

Митака: През 1991 г. стана вокалист на Ера, заменяйки Любомир Малковски, докато Иван Несторов продължи с баса. Как се случи това и какво е усещането басист да пее, докато слуша как колегата му свири? Предлагаше ли свои идеи за бас линиите на бандата, или Амебата измисляше всичко сам?
Фънки: Аз още преди това бях в група „Реланс“, където пеех заедно с Петя Буюклиева. Изпълнявахме парчета на AC/DC, Judas Priest, Iron Maiden – здрав метъл. Там не свирех на бас, а в джаз формация и в консерваторията. В Ера Амебата беше на баса. Ние сме стари приятели, напивахме се заедно и какво ли не. Не ми пречеше, че той свири. Всъщност аз съм измислил доста от бас линиите, които Амебата изпълняваше тогава.

Митака: А след това имал ли си някакви взаимодействия с Любо Малковски? И въобще как гледаш на неговото наследство в групата?
Фънки: Не сме се разделяли напълно. По едно време обаче заминах за чужбина, за да спечеля пари за китара и оборудване. Тогава вече в Ера са станали някакви катаклизми, но аз не бях в България и не знам точно какво се случи. Тогава се разделят, Любо направи Ер Малък, но аз много не съм наясно какво точно е станало.

Митака: А засякохте ли се с Милена в Ера?
Фънки: Да, разбира се. Свирил съм, пял съм, записвал съм с нея. Били сме заедно на много места. С Милена сме приятели до ден днешен.

Митака: Последните 25 години, освен с Черно Фередже, свириш с най-различни групи – Пласт-маса, Монолит, Sheky & The Bloody Boys, Турбо, Alien Industry, Стенли – една с друга нямат нищо общо. Как избираше дали да скочиш в някоя група и променяше ли се стилът ти на свирене в различните жанрове?
Фънки: Това е така, защото обичам да свиря. Обичам баса и музиката. Мога да свиря всичко, от сърце го правя. Ако трябва да засвиря чалга с брата, ще я ударя като звяр, без да ми пука!

Митака: По колко време отделяш за репетиции?
Фънки: Сега по-малко. Когато кандидатствах в консерваторията, свирех минимум осем часа на ден – четири сутрин, четири следобед. Приеха ме първи.

Митака: А напоследък?
Фънки: Не остава време от пиене и от простоти. Обаче няма ден, в който да не грабна баса поне за пет минути.

Митака: През 1992 г. участва в основаването на „София мюзик ентърпрайсис“ и организирахте концерта на Sodom в София. За тях е ясно, че не са очаквали такава тълпа, но вие имахте ли очаквания?
Фънки: Ние очаквахме, Sodom – не. Това беше метъл концерт, но истинското ни контролно упражнение беше на стадион „Васил Левски“ със Scorpions. Това беше първото сериозно събитие, което ни вкара в бизнеса. В Европа чуха за „София мюзик ентърпрайсис“.

Митака: Кои са ти най-ярките спомени от този концерт?
Фънки: Най-смешното е как ги беше страх да излязат на сцената. Имаше 12 хиляди души, а те бяха виждали двеста-триста максимум. И беше страшен майтап, гледаха като изумени, но после удариха зверски.

Митака: Какво е да управляваш „София мюзик ентърпрайсис“ – какви са най-големите трудности и най-удовлетворяващите моменти?
Фънки: Много е отговорно, много е трудно. Шоу бизнесът в България е тежък и хазартен. Ние нямаме традиции. Тук е просташка държава, Цървулленд. Работата е сложна и до днес нещата не са както трябва. Не сме на това ниво, на което отидоха нашите колеги и приятели от Чехия, Унгария или Румъния, които вече са мултимилионери.

Митака: Със „София мюзик ентърпрайсис“ докарахте звезди като Metallica, Iron Maiden, Roger Waters. Кой концерт беше най-труден за организиране и защо?
Фънки: Адски ми е трудно да кажа при положение, че зад гърба си имам над седемстотин концерта. Винаги има проблеми – от бялата стая за кучето на Шаде до вазите с цветя за Елтън Джон. Винаги изниква нещо неочаквано, но трябва да реагираш. Няма връщане назад.

Митака: Има ли банда, която още не сте докарали в България, но бихте искали да видите тук?
Фънки: Трудно ми е да посоча. Има групи, които искам да докарам. U2 например – за малко да стане, но отказаха Европа.

Митака: Как гледаш на развитието на метъл сцената в България от 90-те до днес – какво се промени и какво остана същото?
Фънки: Не е както преди. Като че преди имаше повече… как да го нарека… желание, настроение, изживяване. Сега е трудно – много банди не знаят за какво става дума. Правят клип, пуснат го в YouTube и си казваш „уау“, но като чуеш наживо – убийствени нещастници. Има обаче и такива, които харесвам – например Odd Crew.

Митака: Един приятел спомена, че преди години е чел твой разказ, който го е впечатлил, и пита къде може да го намери. Не помни заглавието или сюжета, само че бил сърдит разказ на млад човек. Имаш ли представа за какво става дума?
Фънки: Имах период, в който пишех стихове и разкази, публикувани в „Ритъм“. Беше много отдавна, вече не могат да се намерят. Беше моментно избухване.

Митака: Какво не те питах, а искаш да отговориш?
Фънки: Как да ти кажа… Докога ще живеем в тази каца с л*йна? А отговорът е докато пукнем. Нищо няма да се промени. Ние сме родени, за да ни се еб*ва майката.

Митака: И накрая – какво ще пожелаеш на читателите на „Метал Хангар 18“?
Фънки: Да не спират! Да не се спират, защото само това може да ги спаси от тази н*срана действителност, която им еб*ва майката всячески.