OPETH – The Last Will and Testament (2024)

По някакво странно стечение на обстоятелствата новия Opeth се превърна в един от най-чаканите албумите тази година. Първо, защото ревовете/метълът се завърнаха, второ, защото датата му за издаване бе преместена с над месец по-късно. Сега, точно аз не съм най-големия спец що се отнася за групата. Дълги години съм ги подминавал и подценявал, а може би просто не съм бил на такава музикална вълна или дори недорасъл. Някъде около феста в Каварна през 2011 г. повече внимание им обърнах. И не съжалих. Парадоксалното е, че тогава те махнаха метълията и общо взето станаха (почти) едноличен проект на Mikael Akerfeldt. Трудно бих могъл да кажа, че последните им албуми са най-доброто им. От друга страна, въобще не са слаби издания и има какво да се чуе в тях. Леките пристрастия към тях, които допринасят за очакванията към албума, също значение има и това, че за Sorceress (2016) беше едно от първите ревюта, които писах в блога ми. Така че, направо да се насочвам към самия албум и каквото имам да кажа за него.

Първо, да, албумът е пълен с ревове. Само в две от песните липсват – §3 и A Story Never Told. Сега, в много от предварителните интервюта се казваше, че това са може би най-добрите и злобни ревове на Mikael Akerfeldt. Не, не са. Просто той вече е музикант с достатъчно опит, съответно знае кое как да направи, че да се допринесе още по-добре за музиката и цялостното усещане в звученето. А то е много мрачно и дет ревовете идеално пасват и въобще не звучат като безцелно използвани. Цялата атмосфера на албума е такава, особено ако едновременно го слушате и четете текстовете. Тук трябва да призная, че аз винаги съм бил от онези фенове, които хич не ги интересуват текстовете. Да, обръщал съм внимание понякога, но за мен музиката е най-важна. При този албум се почувствах леко недорасъл. Натоварен едновременно и от технична музика, но и от текстова концепция. Странно сравнение, но го има онова хорър чувство от албумите на King Diamond. И за това ми е малко трудно да оценя качествата на албума и да дам оценка. Все пак – върховете за мен са §4, особено след 2-рата минута, когато се включва и флейтата и става…неописуемо. Същото важи и за следващите две §5 и §6, които най-много ми харесаха. Много добро впечатление също така ми направи и ритъм секцията. Martin Mendez и Waltteri Vayrynen, съответно бас и барабани, особено в по-спокойните части, си проличава високата им класа. Именно редуването на такива части с по-твърдите дет ревове е една от спецификите на албума, която може би на някои ще им се стори накъсана прекалено, но при цялостната концепция на албума, това е точно на място. За широко коментираното включване на Ian Anderson, не мога да кажа нищо специфично. Гласът му пасна чудесно за ролята на бащата, а флейтата допринася за по-богатото звучене.

Както вече казах, трудно ми е да опиша и оценя албума правилно. Много и добра музика, силна концепция, все неща които изискват много извъртания на албума, а и честно казано, много изслушване и то на разнообразна музика от страна на слушателя, за да оцени по достойнство направеното от групата. Албума няма да го сравнявам с предишните, защото има немалка част от миналото им, но според мен си има своето отделно място. Общо взето това е от онези албуми, които задължително трябва да чуеш през 2024 г., а и след това, и сам да си прецениш, дали ти харесва или не. Защото музиката се лее, но понякога дали ние самите сме готови за течението, което може да ни завлече от нея?

Yorkipe                                                                                               Оценка: 8,5/10

Ако ви беше интересно това ревю, може да прочетете още мои писания на https://toshewood.blogspot.com/