Inside a Dream

Sofia Live Club
17 11 17
Alarma Punk Jazz Fest
9 години

Нахлувам, опиянена от нетърпението си да разбера дали той е прав и тя наистина е извънземна. Той я нарича негова муза, което още повече създава напрежение у мен. Въпреки, че аз вече съм се съгласила с него.

Сцена с килим на нея. Празно пространство отпред. Хора седнали на високи маси, сърбащи превзето от чашите си, докато водят разговори помежду си или мажат пръсти по дисплеите на телефоните си. На смартфоните си, телефон е друго. Две Купета вече свирят, те са трима. Нахлупили са някакъв вид артистични шапки и пижами. Изглеждат театрално. Звучат експериментално. Електронно, с виолончело и едни меланхолични женски вокали. Отвреме-навреме мъжки глас ти казва нещо, мрънкайки. На мен по някакъв начин хем ми грабват вниманието с музика, хем се хващам сама себе си, че продължавам да оглеждам хората наоколо, които се занимават с какво ли не, освен да слушат с интерес. Аз не правя нещо по-различно от тях – оглеждам ги, вместо да слушам. Мисля си как ми се ще да мога да застана след края на концерта на изхода на клуба и да задавам на излизащите въпроса „Как Ви се сториха Две Купета?“, а около 78 % от хората да ми отговарят „Ами, интересни бяха.“ Аз на свой ред да попитам „Кое точно Ви се стори интересно?“ Нещо не ми се връзва групата с цялата обстановка. Неестествено е. Не знам защо са там. И точно в това време пред тях изскача някаква мацка, която започва да танцува все едно не е сама. Или просто е консумирала правилните неща. И отговаря на автовъпроса ми защо са там. За да се движиш. Искам да ги видя на друго място.

В двадесет и два часа и четиредесет и шест минути чуваме гласа на Дейвид Линч. Казва всичко, което ни трябва да знаем. Тя е “songbird”. Секунди след това запява. Тя е най-изчаткалият ангел, който съм виждала. Влудяващо женствена и красива, точно като Сатаната. Oще първата песен е стрела в гръкляна ми. „Real Love“. A тя пък пее, че има дупка в сърцето си. Криста Бел е магия, която се движи, режисирана от него. „Devil Inside Me“. Криста Бел е обликът на феминизма такъв, какъвто аз го виждам. Обликът на Лилит такъв, какъвто Джон Колиър го нарисува.

Нещо се е променило около мен. Някак нещата са се наредили. Изчезнало е онова дразнещо чувство за неестественост от преди малко. Пред сцената е значително по-концентрирано откъм присъствие и интерес и вече смартфоните се използват, за да я снимат. На сцената с Криста има още трима музиканти: Кристофър Смарт – бас, Джейсън Олтмън – барабани и Коул Хенсън – китари. Зад тях текат визуализации, дело на Кристофър Смарт. Създават усещането, че всичко изглежда и звучи като сън. И то не от онези романтично-излишно-замечтани състояния, а по-скоро от онези странните, в които пропадаш или умираш и дори след като си се събудил ти е трудно да определиш дали е истина или не. А може би не си сънувал, а си влязъл другаде. Без да искам стигнах до онази фраза „We live inside a dream”.

But who is the dreamer?

Времето неусетно се е изплъзнало между пръстите ми отново. И тя си тръгва. И, разбира се, се връща за бис. Признавам си, изненадах се когато чух началото на “Do You Love Me?” И пак ще си призная, хареса ми повече от оригинала от Ник Кейв. „Swing With Me“ е финалът.

So come on and do me right…

СНИМКИ:

CHRYSTA BELL
ДВЕ КУПЕТА