Интервю с David Reece (BANGALORE CHOIR, екс-ACCEPT, екс-JOHN STEEL)

Третото издание на „Total Metal Open Air“ ще бъде между 13 и 16 август 2026 в „Japara Rock“, село Опанец, Плевен. Четиридневното събитие ще събере на една сцена групи и музиканти от Европа, САЩ, Австралия и Азия. Сред основните имена е групата на David Reece BANGALORE CHOIR, която той създава след напускането на ACCEPT. Бандата ще представи последния си албум „Rapid Fire Succession (On Target Part II)“, издаден през 2025 година. Преди дни David Reece се похвали, че ще издаде нов албум през ноември. Но преди това даде специално интервю за „От другата страна“.

Интервюто с David Reece (BANGALORE CHOIR, екс-ACCEPT, екс-JOHN STEEL) е излъчено в „От другата страна“ по Радио Варна на 3.08.2026 година.

От другата страна – Здрасти, David, каква беше основната причина да възродиш BANGALORE CHOIR?

David Reece – Изпълнявам много песни на BANGALORE CHOIR в концертния ми сет, когато съм хедлайнер и свиря из Европа. Става дума най-вече за композиции от албума „On Target“. От него правя по пет-шест песни. И където и да отида, хората знаят текстовете. Харесват записа. Купуват го и от мърчандайз щанда. Честно казано, ако излизаш като David Reece, солов артист, името е познато, марката съществува, но BANGALORE CHOIR са по-силни като име. Миналата година бях във Франция, мисля в началото на декември, и много сериозно обмислях възраждането на проекта. На връщане към Италия се обадих на мениджъра си и му казах, че имам намерение да събера BANGALORE CHOIR отново. Той отвърна, че новината е страхотна, защото ще бъде по-лесно за работа, именно защото BANGALORE CHOIR са марка. Давам такъв пример, ако George Lynch излезе сам на живо, е едно. Но ако излезе с LYNCH MOB, е съвсем различно и много по-лесно. Разбираш ли? Веднага започнах да получавам оферти, защото „BANGALORE CHOIR се завръщат“. От една страна беше и бизнес решение. Освен това усещах, че в главата си имам още музика за BANGALORE CHOIR, която искам да издам.

От другата страна – „Rapid Fire Succession: On Target Part II“от миналата година е петият албум на групата.

David Reece – 1992 година направихме „On Target“. Той беше първият ни голям пробив. След това издадохме„Cadence“. Преди „Cadence“, всъщност, свирихме на „Firefest“ в Англия с няколко от оригиналните членове, записахме концертен албум и го издадохме. После решихме да продължим с Curt Mitchell и Danny Greenberg, направихме „Cadence“, а след него — „Metaphor“. По-късно преиздадох „On Target“. Мисля, че преди време излезе отново на винил и диск. А преди няколко години издадох и „Center Mass“. В него има добри песни, но почти никой не разбра за албума. Носех го на мърчандайз щанда и хората питаха: „Какво е това?“, а когато им обяснявах, казваха, че дори не са знаели, че има подобно издание. Тоест звукозаписната компания изобщо не го промотира. Този път съм с „BraveWords Records“. Много силна компания, със сериозна промоция и силно медийно присъствие. Именно затова реших да работя с тях, защото знам, че имат достъп до по-широкия пазар.

От другата страна – В заглавието на новия албум на BANGALORE CHOIR правиш препратка към дебюта „On Target“.

David Reece – Заглавието е „Rapid Fire Succession“. Имаш „On Target“, където на обложката има жена върху бомба, а „Rapid Fire Succession“ носи идеята за бърза последователност от изстрели, за повтарящ се огън, за картечна стрелба. Обложката е в pin-up стил – модната и културна тенденция от 40-те и 50-те години на XX век, с ретро препратка към първия албум. По същество „Rapid Fire Succession“ е „On Target“, част втора. Обадих се на стария си боен другар Andy Susemihl, защото е свирил и в BANGALORE CHOIR. Казах му, че ще направя нов албум на BANGALORE CHOIR, но той трябва да звучи много близо до „On Target“. Честно казано, първите три-четири опита за създаване на композиции не бяха в точната посока.Един от синглите от новия албум е „Driver’s Seat“. Това беше първата песен, при която усетих, че отново започваме да улавяме онази атмосфера. Защото трябва да разбереш, че в главата си трябваше да се върна в 1992 година. Слушах „On Target“ много, знаех кои песни носят специфичното усещане и се опитвах да го уловя отново. Не беше лесно. Но когато записах „Driver’s Seat“, а след това и „Bullet Train“, разбрах, че съм на правилния път. Надявам се това да отговаря на въпроса ти. Когато става въпрос заBANGALORE CHOIR, няма как да сме рок в стила на WHITESNAKE. Албумът трябва да звучи като BANGALORE CHOIR, като „On Target“. Разбираш ли какво имам предвид? Това беше трудната задача.

От другата страна – Защо беше толкова трудно?

David Reece – Защото напуснах ACCEPT и се върнах в Лос Анджелис. А нагласата ми през 1990 година, това беше преди 35 години, беше друга. Започнах да се питам, къде бях тогава, какво беше в главата ми, каква беше енергията ми, за какво мислех? Въобще не можех да се сетя. Но колкото повече слушах записа и колкото повече гледах концертни видеа, толкова повече виждах енергията на песните и мелодиите. Така вече не беше чак толкова трудно. В началото обаче, при първите няколко опита, беше сложно. Всички растем, всички се променяме като автори на песни. Не си същия човек, който си бил тогава. Затова трябваше да върна мисленето си към онзи период от живота ми. Доближих се колкото можах и в главата, и със сърцето си, до момента, в който си казах, че стигнах до BANGALORE CHOIR, „On TargetPart II“. Новият албум „Rapid Fire Succession: On Target Part II“ наистина представя онова, което исках да постигна. Но не беше лесно.

От другата страна – Като че ли затваряш някакъв кръг.

David Reece – Да, мисля, че е така. Интересното е, че албумът има първо и второ действие. В записа има 16 песни. Бях записал около 24, които наистина харесвах. Така че с Giles Lavery от „BraveWords Records“ и Michael Brandvold трябваше да ги сведем до 16 и да изберем най-силните, защото има физическо ограничение във времетраенето на дисковете. Затова решихме първото действие да бъде от осем песни, както и второто — също от осем. Идеята зад това беше донякъде като концепцията на „Bat Out of Hell“ на Meat Loaf, защото, честно казано, BANGALORE CHOIRса силно мелодичен хард рок с големи припеви и хармонии. Това беше концепцията. Късметлия съм, защото съм запазил много песни като файлове, които могат да станат трето и четвърто действие, ако този албум проработи.

От другата страна – Имаш участия в метъл групи, а сега говориш с такава страст за рока.Какво предпочиташ?  

David Reece – Добър въпрос. Когато преживявах онова прозрение във Франция, стоях в хотелската стая, гледах се и си мислех какъв съм всъщност аз.Не съм метъл певец. Аз съм хард рок и блус певец. Наистина съм такъв. Идвам от 70-те, от BAD COMPANY, от ранния WHITESNAKE, DEEP PURPLE, LED ZEPPELIN. Обичам JUDAS PRIEST, не ме разбирай погрешно. Обичам Ronnie Dio. Обичам ги всичките. Но това не е типът певец, който съм. Типът певец, който съм, е BANGALORE CHOIR. Дори и в албума „Eat the Heat“, ако слушаш ACCEPT, ще чуеш, че точно това са вокалите, които направих в онзи запис. За ACCEPT не проработи, но за BANGALORE CHOIR работи. Така че осъзнах, че трябва много дълбоко да се вгледам в себе си. Попитах се дали спирам с метъла? А ако продължа — какво точно правя? Пътят към дома беше дълъг и имах много време да помисля. Обмислях го от няколко месеца, но истински ме удари във Франция, докато се прибирах. Казах си, че трябва да го направя. Последният ми солов албум „Baptized by Fire“, беше наистина добър. Имам страхотни музиканти. Всички живеят тук, в моето село в Италия. Направих много концерти с тях. Но голямата картина е да разбереш кой си. А за много хора това не е лесно. Мнозина се преструват, искат да пеят колкото може по-високо, да доказват целия си диапазон. Аз обаче знам кое подхожда най-добре на гласа ми. И с BANGALORE CHOIR наистина чувствам, че съм се върнал у дома. Не казвам, че никога повече няма да направя по-тежък албум. Но в момента сърцето ми е именно в рока.

От другата страна – Според теб готов ли е светът да приеме този вид рок музика?

David Reece – Да, абсолютно. Мисля, че хората дълго време бяха заливани до пренасищане от едни и същи ревове, писъци, ниско настроени китари и мрачeн рок. Знаеш ли, кое е странното? Когато правя концерт, при мен идва някой, който е пет или десет години по-възрастен и ми подава плочата „On Target“с думите, че този албум е бил важна част от живота му. В такива моменти разбираш, че има публика за тази музика. После този някой обикновено казва, че харесватази или онази група, но му идват малко прекалено весели, нямат достатъчно мелодия.Разбираш ли? Мисля, че има място за всички. Колкото и тежки да са например ARCH ENEMY и за тях има място. Има пазар за всеки от нас. Сега виждам, че мелодичните хард рок групи започват донякъде да се завръщат. Ще видим. Знам само, че каквото и да се случи, „Rapid Fire Succession: On Target Part II“ е най-добрият запис, който съм правил от много години. И го казвам сериозно, не просто за да промотирам албума си. Знам, че качеството на песните наистина е там.

От другата страна – Защо сега? Защо не преди пет години?

David Reece – Не знам. Може би се страхувах. Може би бях изгубен. На този етап от живота ми, както казах, всичко се завърта към това да се погледна в огледалото и да се запитам: какъв съм? В какво съм най-добър? Какво очакват хората от мен? Честно казано, те искат да чуят „On Target“ на сцената, искат да чуят и няколко песни от „Eat the Heat“, както и няколко класически кавъра. Малко като при THE DEAD DAISIES. Те не преоткриват колелото, но хората полудяват по тях, защото свирят добрия стар хард рок. Музика, с която публиката може да пее и да се почувства част от нея. Точно това осъзнах. Същото е и при Mike Tramp, който изпълнява песни на WHITE LION. Mike се справя добре и като солов артист, но когато започна да прави композиции на WHITE LION, публиката му се разшири, нали? Защото хората очакват точно това от нас. Те не искат да ме чуят да пея песен на SOUNDGARDEN. Не искат да ме чуят дори да се опитвам. А и кой може да го направи? Не и аз. Колко групи се опитаха да бъдат WHITESNAKE, включително и аз? Всички имахме хамънд орган, китари „Stratocaster“, онова звучене тип DEEP PURPLE. Това вече беше правено до изчерпване. Не знам защо. Просто такава беше модата в началото и средата на годините след 2000-та. Тогава сякаш всички имаха някакво звучене тип WHITESNAKE. Помниш го, нали?Аз също мога да го правя. Повлиян съм от David Coverdale, Paul Rodgers и останалите. Оттам идвам. Но не съм David Coverdale и не съм Paul Rodgers. Аз съм David Reece. Разбира се, вземам малки частици влияние от тях, от Ian Gillan, от всички. Но като певец мисля, че съм развил собствена идентичност. Хората чуват влияния в гласа ми и казват, че звуча малко катоIan Gillan или някой друг.За мен това е комплимент, благодаря. Но имам и своя собствена идентичност.

От другата страна – От какво не трябва да се страхува един музикант?

David Reece – Не трябва да се страхува да казва „Не!“. В музикалния бизнес днес е много по-лесно да кажеш „Не!“, защото можеш сам да правиш своите неща. Но когато аз започвах, всичко беше корпоративно. Беше като сделка с дявола. Разбираш какво имам предвид. Работиш толкова усилено, за да получиш звукозаписен договор. И когато веднъж си минал през вратата, не искаш да клатиш лодката. Когато дойде грънджът, веднага ни изхвърлиха с BANGALORE CHOIR. Справяхме се много добре, но ни казаха, че целият свят се е променил. А в Европа и във Великобритания BANGALORE продаваха много записи и хората чакаха да ни видят на турне. Тогава ми казаха, че всичко е приключило. Но вярвам, че „Не!“ е напълно завършено изречение. То е точно и ясно изречение. И ако като артист не усещаш, че онова, което правиш, е истинско,изпей го така, сякаш го мислиш. Свири го така, сякаш го мислиш. Супер звездният статус в този бизнес не е гарантиран на никого. Ако беше така, всички щяхме да сме богати и известни. Това е контактен спорт. Конкуренцията е огромна. Не се страхувай. Просто кажи „Не, аз вярвам в това. Това съм аз. Ще го направя по моя начин или изобщо няма да го направя!“ Защото 99 процента от хората, на които се опитваш да продадеш нещо, мислят само за пари. Не им пука за музиката. Дълбоко в себе си не ги интересува дали наистина си добър или не. Те просто питат колко пари могат да изкарат от теб? Затова бъди верен на себе си.

От другата страна – Какво от миналото ти помага и какво ти пречи днес?

David Reece – Хората ме питат дали съм щастлив? Не знам. Това, което ми помага, е, че вярвам в себе си. Едно от нещата, които ми пречат, се връща към отговора за „Не!“. Идеята, че да си в група, означава истинска демокрация. Такова нещо няма. Това е лъжа. Винаги има някой, който иска повече власт или иска повече контрол. Тези неща са пречка за мен. Преди вярвах, че групите са демократични, че всички сме братя. Но това е лъжа. И беше тежък урок, който години наред ме спъваше, защото давах равни дялове дори на хора, които не са написали нищо, само защото са на репетиция всеки ден, работят здраво, оставят семействата си и пътуват с мен. Казваш си, че всички сме равни. Но те не го виждат така. Харесва им, когато получават равен дял, но когато дойде моментът ти да поискаш нещо обратно, не правят нищо. Тогава разбираш какви са хората в действителност, особено в музиката. А това, което ми помага, са феновете. Да бръкна дълбоко в себе си и да извадя този запис беше наистина страхотно усещане. Знаех, че го имам вътре в себе си. Знаеш ли, при всеки албум, който правя, винаги имам чувството, че още не съм написал „онази“ песен. Усещането е, че албумът е страхотен, но все още не съм създал „Песента“. Мисля, че в новия най-накрая го направих. И ако нямаш нищо против, трябва да спомена човека, с когото я написах. Това е Mario Percudani, с когото съм работил много. Той свиреше с HARDLINE. Обадих му се, когато подготвях този запис, и му го демонстрирах. А той ме покани в студиото му, защото имал някои идеи. Точно тази песен бях написал с него преди няколко години и някак я бях оставил настрана. Mario е по-скоро ориентиран към хард рока на западния бряг, повече в посока TOTO. Върнахме се към дадената песента, промених текста. Всъщност тя е за дъщерите ми и за развода ми. Много е лична. За мен тя е, както казваме в Америка, нашият „паричен удар“. Моята песен за радио пробив и ротации. Казва се „I Never Meant To“. Доста време дори избягвах да я пускам на дъщерите си. Много сериозна, мрачна песен. Казвам много в четири минути. В нея има усещания за съжаление и тъга, за златните и лошите времена, всичко е вътре. Има и видео към нея, което е снимано във Франция на няколко наистина страхотни локации, които много подхождат на атмосферата. Но, виж, всеки има своите трудности в този бизнес. Онзи ден чух един цитат, който много ми хареса. „Те не се опитват да те унищожат. Просто мислят единствено за себе си.“ Това всъщност правят хората. Те не се опитват да унищожат кариерата ти, просто поставят себе си на първо място. Може би е едно и също, но за мен имаше много смисъл. Мисля, че го каза Billy Gibbons. Гледах едно видео в YouTube. Той каза: „Те не са тръгнали срещу теб, просто първо се грижат за себе си.“ Това е труден урок. С Andy Susemihl се познаваме още от времето на ACCEPT и U.D.O. Той свиреше китара за Udo Dirkschneider. Наричам го моето оръжие за масова продукция. Вероятно е един от най-великите китаристи, с които някога съм свирил. Разбираме се. Връзката ни не е идеална. Имали сме лоши моменти, имали сме наистина добри времена, но винаги се обръщаме един към друг. И в този запис той направо разкъсва. Запазих и ритъм секцията от соловата си група, Riccardo Demarosi на бас и Nello Savinelliна барабани. Обмислях да взема изцяло нови хора. После се поспрях, защото вече разполагах с ритъм секция, която винаги сравнявам със забиване на пирони в стената. Трудно се намира толкова стегната комбинация от басист и барабанист.  Затова реших отново да работя с тях. Тур групата ми обаче ще бъде с Diego Pires и Eric Juris. Те свирят в WARLORD. Преди няколко години направих концерт в Хамбург с BANGALORE CHOIR, на който свири и Eric. Nello Savinelli обаче не искаше групата да е с двама китаристи, искаше само един. Тогава казах на Eric, че трябва да отпадне. Познавах обаче WARLORD, които си търсеха китарист. Казах му, че мога да му помогна. И той се насочи към тях. Върнах му жеста, защото е добър човек. Но го помолих да свири и в новия албум заедно с Diego. Те правят почти всички ритъм китари. Исках всеки от тях да изсвири ритъм китарите по три пъти по един и същи начин. И двамата го направиха. После насложих всички ритъм писти както едно време — в средата, вляво и вдясно. Също така изсвириха няколко сола в определени песни, но повечето са Andy. Mario също прави няколко. Имам и Ferdy Doernberg от AXEL RUDI PELL. Обадих му се с идеята за нещо като госпъл пиано песен в стил Elton John. Попитах го дали има някакви демо записи. Той ми изпрати две парчета и аз избрах първото. Казва се „Mending Fences“ и завършва второто действие на албума. Блестяща песен. Но, както казах, беше трудно да започнем, да влезем в ритъма. Щом обаче открихме принципа на действие на машината, песните започнаха да се появяват като дъждовни капки. Всичко тръгна много бързо.

От другата страна – Добре. Имам още два финални въпроса. Спомена, че когато Mike Tramp изпълнява песни на WHITE LION, публиката е голяма. Когато ти свириш песни на BANGALORE CHOIR, публиката също е голяма. Това не обезценява ли останалите песни и проекти на David Reece?

David Reece – Не. Не чувствам, че ги обезценява. По-скоро ми показва какво въздействие е имала кариерата ми върху хората в онзи конкретен момент. Гледам на това като на бонус. Донякъде феновете очакват тези песни от мен. Оценяват това, което правя, но когато изсвиря определени композиции, виждам по лицата им как им въздействат. Устните им се движат, пеят думите. Това не обезценява предишната ми работа, защото се гордея с нея. Разбира се, има записи, които не слушам и си казвам, че не са чак толкова добри. Усещам го още, когато записвам даден албум. Чувствам, че е добър, но не велик. Винаги пея в студиото с едни и същи обувки. Ако наистина усещам пода и физически ставам част от песента, ако краката ми натискат надолу, тогава знам, че наистина чувствам музиката. И тогава разбирам, че в нея има нещо. Но не виждам някакво обезценяване. Не изпълнявах песните на ACCEPT. Разбира се, феновете очакват това от мен. Много фестивали искат да ме поканят, но ако свиря „Balls to the Wall“ и „Restless and Wild“. Обаче, аз не съм записвал тези композиции. Те са на Udo. Той е истинският глас в тези песни. Те обаче искат да ги включа в сета. Така че от бизнес гледна точка го правя. Но аз не съм Udo Dirkschneider. Мога да ги изпея, но понякога това ме кара да се чувствам малко неловко. Ще ме поканят на някой фестивал, защото много ме харесват, но условието е да изпълня тези две песни. Според мен в повечето случаи става въпрос за личното желание на промоутъра.

От другата страна – Защо очакванията на публиката са толкова важни за теб и защо този тип неща влияят върху решенията ти за концертните изпълнения?

David Reece – Без феновете, приятелю, кой си ти? Цял живот работиш, за да изградиш своя публика. И когато я имаш, трябва да дадеш най-доброто, на което си способен, защото тези хора са платили с трудно изкараните си пари, за да дойдат да те видят. Това е наградата. А когато всичко се получи на живо, сякаш се изгражда едно племенно общуване. Мога да правя по 50 албума годишно вкъщи, но живото свирене е истинското нещо. Това е енергията, това е наркотикът, който искам. Веднъж един човек ми каза нещо наистина силно за албума „On Target“. Беше наистина лудо. Донесе плочата на концерт и ме попита, дали може да говори с мен. Отговорих положително. Извади плочата и ме попита дали ще я подпиша. Потвърдих. А той допълни, че ще бъде честен с мен и ми каза, че този албум е спасил живота му. Обмислял е да се самоубие, но продължавал да слуша албума отново и отново. И така се почувствал спасен. Как се отговаря на това? И на двамата ни се насълзиха очите. Не знаех какво да кажа. Беше наистина дълбоко емоционално преживяване. После започвам сета, поглеждам към публиката, хората ме гледат в очите, усмихват се и пеят думите, а аз се изумявам, че те знаят песните ми. До миналата година никога не бях свирил във Франция. Бил съм из цяла Европа, но, вярваш или не, във Франция не бях правил концерт. Беше ми за първи път. Бях малко нервен, защото не знаех какво да очаквам. А имаше големи публики, хората пееха песните, купуваха мърчандайз и преживяването беше много положително. Но това е, човече, без хора като теб… Винаги казвам, че има две страни – медийните хора и феновете, и създателите, изпълнителите. Слушателят и изпълнителят! Така го виждам аз. Защото без феновете защо изобщо да го правим? Без феновете няма да ме има и мен.