Безсънни нощи и безкрайни емоции на Brutal Assault Vol.16 – ден първи

  Забавихме се с репортажа, защото това, което преживяхме, като емоция, трудно може да се опише веднага, на мен ми трябваше поне една седмица да мога да заспивам вечер, да ставам сутрин, да се върна към нормалния си начин на живот.

Беше брутално, откъдето и да го погледнеш. Все още настръхвам и ми се разтуптява сърцето, когато се сетя за групи като Satyricon, Motorhead, Sepultura.

Hatecrew: Успяхме да пристигнем в сряда предиобед в Яромир, където вече бяха разпънати немалко палатки. Направи ми впечатление, че доста от местата на двата къмпинга бяха заети, един ден преди фестивала, който обещаваше да бъде едно от най-мощните издания на Brutal Assault. Оказах се права в подозренията, че до следобяд няма да има останало и едно празно място за палатка на приготвените за това две свободни поляни и ВИП камп. Благодарение на моята конструктивна мисъл, ние се настанихме на доста удобно място в близост до реката.

Silhouette: За разлика от Блага, която е посетила Brutal Assault и миналата година, на мен ми беше за първи път и нямах представа какво да очаквам. Разбира се, бях с нагласата за нещо много по-мащабно от Каварна, но не съм и очаквала да видя 15000 фена от всякакви националности да се разхождат наоколо. Преживяването беше невероятно, концертите също. Надявам се някой ден да можем да видим толкова стабилна организация на някой фестивал и в България. Заслужаваме го.

Hatecrew: Warm-up партито щеше да започне от 17:00 часа с групата Smashed Face, последвани от  Momma Knows Best, Cad, Stiny Plamenu, Gride, Silent Stream of Godless Elegy, Original Fire Show, Hermafrodit и да завърши с Psychotic Despair.

Аз имах голямото желание да гледам Smashed Face, но за съжалние, нямаше как да се доберем до входа. Когато отидохме към 16:00 часа да си получим пасовете, имаше огромна опашка от хора, както и на пункта, където се получаваха лентите. От други потърпевши разбрах, че чакането е продължило средно по 2-3 часа на човек.

Явно и самите организатори не са предполагали, че ще има толкова голям наплив, истината беше, че за първа година 15000-те бройки билети бяха изкупени и това си личеше. И през трите дни местата пред сцените се пълнеха още на петата/шестата банда, а не както преди – надвечер. На входа седяха хора с табели: “Need a ticket”.

Та на Warm-up партито успях да се класирам чак за Hermafrodit, доста добър местен grind core. Хората бяха зажаднели за тресня и пред сцената беше пълно. Не съм запозната с тяхното творчесто, но определено подгряха добре феновете за следващите три дни брутална инвазия.

Първият ден за мен започна с Hecate Enthroned, вокалът Dean се разкарваше по сцената преди сет-а с лилаво-зеброви олд скул панталони и бяла тениска, включваше и изключваше разни кабели. Мислех си: „Кога ли ще се преоблече, все пак скоро трябваше да забиват?” Но той не го направи, в един момент, просто хвана микрофона и изкряска, след което застана и ни огледа съсредоточено. ДА, бяхме там! Всички изкрещяха за поздрав и въобще не успях да разбера, кога Hecate Enthroned започнаха да свирят и кога се завъртя брутален съркъл пит. Звукът беше повече от перфектен, а контрастът на сцената – уникален. Dean скачаше наляво-надясно, клякаше, беше в постояннен контакт с нас. От другата страна, облечени в строго черно куфеха и се размазваха от кеф китаристът Nigel и басистът Dylan. Уникално енергично изпълнение, black metal по английски. На парчето от култовия албум King of Chaos – Deceiving the Deceiver, феновете се изкефиха максимално. Вече не можеха да се различат фигурите на хората, блъскащи се в мош пит-а. Dean, почервенял като звяр, не спираше дори и за минута, преминаваха от парче към парче, само и само да могат да изпълнят всичко, с което бяха решили да ни размажат, тъй като за сет-а им бяха отредени само 35 минути.

Silhouette: Официално за мен фестивала откриха американците Skeletonwitch. След доста странната, поне за мен, група Horse the band те бяха нещо като свеж траш полъх. Силата, с която удариха съвсем не малкото събрали се хора още от първата песен, беше буквално зашеметяваща. Въпреки ограниченото време Skeletonwitch успяха максимално да раздвижат публиката с песни като The Skullsplitter и Baptized in Flames. Искаше ми се и повече да свирят, но уви… След 35 минути размазващ траш метъл без никаква почивка дойде време Chance Garnette да ни каже „чао” с неговия брутален глас.

Hatecrew: Следващото си време отделих на Asphyx, не можех да повярвам, че ще имам шанса да ги погледам наживо. Събират се, разделят се, а все пак Martin Van Durren не е кой да е, бивш член на Pestilence. Странни промени в стила през години, доста издадени албуми, изобщо интересна банда, като цяло. Предполагах, че ще изпълняват парчета само от последния си албум Death…The Brutal Way, но се случи точно обратното. Бяха подбрали повечето си песни от стари албуми като: The Rack (1991) и The Last One on Earth (1992) – с едноименната песен от този албум  и завършиха 45 минутното си изпълнение. Наистина много добър подбор, бяха една от малкото банди, които гледах, решили да се поразходят през годините и да помогнат на публиката да изтрещи на фона на парчета като Asphyx ( The Forgotten War).

Silhouette: За Asphyx аз мога само да добавя, че дори и да бяха свирили основно от Death…The Brutal Way, не бих им се разсърдила въобще. Вярно е, че албума е доста по-мелодичен от предишните, но точно там му е невероятния чар. И все пак свириха от него и то не кои да са песни, а едноименната и Scorbutics, които не вярвам някой да може да отрече, че са гениални.  След това бързо хванах българското знаме и се преместих на сцената на Jägermeister за не кой да е, а Kreator! Имах късмета да ги гледам в София 2009 и миналата година в Каварна, така че вече направо се чувствах като ветеран по техните концерти. Успях да стигна до оградата и зачаках нещо много по-ударно от последните им два концерта, но явно съм се лъгала. Звука беше перфектен, публиката луда, сета обаче не се е сменял въобще – Violent Revolution, Enemy of God, Flag of Hate, Destroy What Destroys You.. схващате идеята – едноименните от албумите, заедно с няколко от Hordes of Chaos. Не че се оплаквам, напротив, Kreator са ми страшно любима група и се радвам, че отново бях на техен концерт. Проблемът е, че все едно отново бях в Каварна. „Mosh pit”, “I don’t hear your H-A-T-E” и т.н. Надявам се следващия път, когато ги гледам да е малко по-различно. Въпреки че сега не звуча особено доволно, нищо не ми пречеше да се разбия максимално – още с първата песен цялата публика полудя – със сигурност имаше много мошпит, много краудсърфинг, голямо разбиване като цяло. На Flag of Hate един доста висок младеж, който беше зад мен, бе така добър да вдигне флага ни по-нависоко, отколоко аз стигам. Дори  все още ме болят гърдите, когато се засмивам. Но пък така и трябва, сладка болка  си е.

Hatecrew: Не мога да кажа, че не харесвам Kreator, но прекарах сет-а им, пиейки бира отстрани. Беше достатъчно да ги гледам два пъти, както и live-ове из интернет, за да знам какво да очаквам. Както винаги размазващи, със страхотно сценично поведение и с несменяем сет-лист.  Suicidal Tendencies нямаше как да ги пропусна. Надявам се и феновете в България да са се изкефили максимално на сет-а им в Бургас, защото аз на Brutal Assault изтрещях. Започнаха с култовото парче You Can’t Bring Me Down и се сетих за моето начало, когато бях на 13 и си презаписвах на касета точно това парче, как куфеех вкъщи на него и си мислех, че това е някоя банда, която никога няма да мога да видя наживо. И ето – случи се. След толкова година, макар и да слушам съвсем други стилове и рядко да се сещам за Suicidal Tendencies, направо се разбих, скачах едновременно с Mike и се оказа, че си спомням целия текст! След това продължиха с други класики като: Institutionalized и Join The Army, War Inside my Head, изобщо краен old school crossover/thrash се получи и завърши с Two Sided Politics. Всички бяха доста добре подгрели за излизането на Lemmy и компания.

Предполагах, че Motorhead ще бъдат звездите тази вечер, макар че след тях ни очакваха на другата сцена гигантите Morbid Angel. След изпълнението на Motorhead, започнах да вярвам на шестото си чувсто. Веднага, след като се върнах, им намерих място в плейъра си и в момента, докато пиша този репортаж слушам само тях. Те носят духа на този ден. За не знам си кой път класата на Motorhead не можеше да се сравани с нищо друго видяно. Въпреки, че не изпяха моите любими парчета Rock’n Roll и Born to Raise Hell, просто смазаха. За да се види такъв концерт се изискват много жертви, теренът беше пълен, както и мястото за почивка над сцените, което беше достъпно за хора със специални гривни. Но аз исках да чуя поне някои от парчетата в близост до Lemmy, набутах се почти най—отпред, но бях толкова ниска, че дори и когато вдигнех ръка, тя се губеше в тълпата. Тогава се случи най-якото нещо на света – един мил младеж ме качи на раменете си за Stay Clean и Rock Out! На две ръце разтояние от Motorhead – незабравимо! Мятах на камерата, която се движеше над нас и ни отразяваше на големия екран между двете сцени. На концерт, като на конецерт!!! Останалите песни, обаче прекарах на мястото за почивка, за да мога да виждам. Искаше ми се да изпее Capricorn, нашата песен, родените на 24 декември, но се изкефих на макс и от Killed by Death, The Ace of Spades и Overkill, с които завърши сет-а. Lemmy стоеше през цялото време в познатата статична поза на сцената и вдъхваше респект на всички, присъстващи тази вечер. Под мен се мятаха глави и се виеха rock’n roll танци. Беше се създало такова енергийно поле, по едно време си мислех, че всичко ще избухне като бомба със закъснител. Ето това е пълния сет:

Motorhead

1.      Iron Fist
2.      Stay Clean
3.      Get Back in Line
4.      Metropolis
5.      Over the Top
6.      One Night Stand
7.      Rock Out
8.      The Thousand Names of God
9.      I Know How to Die
10.      The Chase is Better Than The Catch
11.      In The Name of Tragedy
12.      Just ‘Cos You Got the Power
13.      Going to Brazil
14.      Killed by Death
15.      Ace of Spades
16.      Overkill
Silhouette: Не знам дали мога да добавя нещо друго за Motorhead. Правили са и продължават да правят хубава музика. Вдъхнаха такава енергия на публиката, а това е задача, с която не всяка група може да се справи толкова успешно. Радвам се, че освен култовата личност на Lemmy, имах възможност да видя и най-вече да чуя и Мики Дий, на когото му бяха отделили специално време за едно бързо соло на барабаните. Тяхната музиката е безсмъртна. Това е rock ‘n’ roll! А rock ‘n’ roll-а е вечен. След Motorhead дойде време за Morbid Angel. Честно да си призная, не знаех какво да очаквам след като направих грешката да чуя последния албум. Просто за мен вече не беше същата група. Не свириха твърде много от последния, но някак просто David Vincent беше леко позагубил уважението на феновте след него. Няма как да отрека, че музиката беше страхотно изсвирена и звука беше перфектен. Поради тази причина просто гледах да се насладя повече на това, отколкото да вниквам в песните и просто послушах малко хубав дет метъл.

Morbid Angel

1. Immortal Rites
2. Fall from Grace
3. Rapture
4. Maze of Torment
5. Existo Vulgoré
6. Nevermore
7. I am Morbid
8. Angel of Disease
9. Chapel of Ghouls
10. Dawn of the Angry
11. Where the Slime Live
12. God of Emptiness
13. World of Shit (The Promised Land)

Hatecrew: „Мълчанието е злато.” – казват хората, затова и ще замълча пред представянето на Morbid Angel. Велика банда, може би дори най-великата в историята на дет метъла досега, но лично аз очквах да създадат съвсем друга атмосфера. Не беше заради новия албум, просто самите музиканти изглеждаха променени и създаваха един друг Morbid Angel на сцената, нова ера, надявам се, която все още, поне на мен, ми е трудно да приема. Въпреки това определено се представиха добре и мисля всички останах доволни, най-вече от факта, че изсвириха доста култови парчета, както може да се види и от сет-листа по-горе.

Silhouette: Последни за вечерта за мен бяха Exhumed. Въпреки че като цяло не съм най-големия фен на дет-грайнда, те са ми леко присърце. Още не се бях възтановила напълно от скачането и крещенето по време на Kreator и Motorhead, но сега беше време пак, някаква вътрешна сила просто ме задължаваше. Разбира се, свириха повечко от последния си албум, а на култовата As Hammer to Anvil феновете им направо полудяха. Отделиха време и за брутални песни от по-старите си албуми, като Forged in Fire (Formed in Flame) и Casketkrusher. За съжаление, и те нямаха твърде много време, само 30 минути, но ги запълниха както подобавa.

Hatecrew: Аз завърших вечерта с двете черешки на тортата. Tyr започнаха към 1:45, едвам ги дочаках, повечето хора се бяха изнесли, имаше и тук-таме пияни трупове, през които трябваше да минеш, за да достигнеш сцената на Tyr. Все пак беше останала сравнително доволна компания, тъкмо като за един концерт в R.B.F, което си беше екстра, защото най-накрая човек можеше да се добере до оградата. Бандата от Файорските острови излязоха от синята мъгла, започвайки сета си с Intro-то на последния им албум, веднага след което забиха Flames of the Free, по някое време Hold the Heathen Hammer High. Сетовете и на двете банди бяха кратки, но на мен ми се сториха адски дълги, тъй като определено идва в повече. Бандите започват в 10:30, последните свършват към 3:30 през нощта. Затова и на тези мои фаворите просто стоях най-отпред и се наслаждавах. Tsjuder ги бях посетила още следобяд за едно автографче, нищо общо с това, което видях на сцената. Демони, истински представители на норвежкия блек метъл, крайни, брутални, АДСКИ. Събраха се тази година, за да разтърсят отново блек метъла из основи. Корпспейнт, грим, трима човека на сцената, които докато свирят те карат да изпаднеш в екстаз. Въпреки че едва стоях, се радвам, че не ги бяха сложили през деня, червените пушеци и светлини създаваха един малък Ад, на който всеки, осмелил се да не заспи, стана свидетел. Помня, че забиха кавър на Bathory – Sacrifice. Следващото, което помня е как се събуждам в палатката с патрондаша до главата си и едно странно усещане за… удовлетворение.

Разгледайте и галерията със снимки от фестивала:

Brutal Assault
60 photos