Интервю с Mike Spreitzer (DEVILDRIVER)

DEVILDRIVER се събират през 2002 година под името DEATHRIDE. Заради различни правни проблеми, се прекръстват на DEVILDRIVER и през 2003 издават едноименния си дебют. От тогава до днес бандата има 10 диска. Последните два са записани едновременно и носят едно и също име, но ги дели три години разлика. Точно втората част на „Dealing with Demons”, която излезе през 2023, е повод за първо гостуване в „От другата страна”, както на DEVILDRIVER, така и за техния китарист и композитор Mike Spreitzer.

Интервюто с Mike Spreitzer (DEVILDRIVER) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 22.01.2024 година.

От другата страна – Привет, Mike, новият албум на DEVILDRIVER е втора част на предишния със същото заглавие „Dealing with Demons“. Каква е връзката между тях?

Mike Spreitzer – Всъщност той е негово директно продължение. Както е при филмовите поредици. Все едно е като втората част на някой филм. Първата я изкарахме преди много години и сега можете да чуете края на исторята. Двата албума всъщност са записани по едно и също време. Това стана през 2018 и началото на 2019 година. Първоначалната ни идея беше или да ги издадем по едно и също време, или през шест месеца, а може би и по един на година. Не бяхме планирали нищо конкретно. След пандемията обаче, стигнахме до решението да издадем първата част, въпреки че не можехме да правим турнета и да изчакаме, когато отново можем да тръгнам по пътя, за да изкараме втората част.

От другата страна – Историята в двата диска?

Mike Spreitzer – За историята в албума по-скоро трябва да попиташ Dez Fafara. Не бих могъл да ти кажа кой знае какво нито по темата, нито по вокалните партии в диска. Когато музиката е готова, записваме всичко и даваме песните на Dez. И той си върши работата по вокалите. Обикновено не чувам песните с гласа на певеца ни преди да са напълно или почти завършени. Продуцентът ни записва вокалите в домашното студио на Dez, добавя ги към инструменталите на местата, на които се предполага, че трябва да бъдат, след което ми ги праща. Обикновено в този момент композициите са готови. Така че за процеса на създаване на вокалните линии и текстовото съдържание трябва да попиташ Dez.

От другата страна – По какъв начин разпределихте песните в двата албума?

Mike Spreitzer – Не сме мислили коя песен в коя от двете части ще попадне, докато не завършихме всичко. Когато бяхме готови, седнахе, взехме всички композиции и аз се заех със задачата да ги подредя. Написах с коя песен трябва да бъде открит всеки от албумите, какъв ще е редът в тях, коя ще е за първата и коя ще е за втората част. Тогава изпратих предложенията си на Dez. След което при последвалата комуникация с лейбъла, са попроменили в малка степен нещата по отношение на подредбата. Всъщност реда на песните се променя много пъти преди излизането на един албум. Малки промени тук и там. Така работя. Сядам и подреждам песните по начина, по който смятам, че звучат добре. След което отделям време за прослушване. Когато съм с колата, проверявам как една песен се свързва със следващата. За да се убедя, че съм създал добър баланс от разнообразие между двата диска. Бих отбелязал, че втората част е малко по-тежка от първата. Така изглежда процесът при нас. Не е мозъчна операция, но нещата се развиват в посоката, в която Господ ни посочи.

От другата страна – Ако се върнеш до едноименния дебют на DEVILDRIVER, как изглежда развитието на музиката на бандата през годините с твоето участие?

Mike Spreitzer – Когато създадохме последните албуми, се намирахме на различно ниво в развитието ни като група. Хората, с които ги написахме, вече не са в групата и не ми е удобно да говоря за това. Също така не мога да кажа нищо за първия диск, защото не бях в бандата, когато беше издаден. Но бях много близък с момчетата тогава. С повечето от тях бях свирил в местни групи в Санта Барбара. Излизахме постоянно заедно. Учехме в едно и също училище. Много време прекарвах с John Boecklin, Jon Miller и Jeff Kendrick. С тях сме много близки приятели. Бяхме заедно в една група, която се разпадна и един по един станахме част от DEVILDRIVER. Първият албум на групата в по-голямата си част беше създаден от Evan Pitts. Той беше оригиналният китарист, когото замених. Той и Dez поставиха началото на групата. Две години по-късно нещата между тях се объркаха и бандата ме покани. На много фенове „The Fury of Our Maker’s Hand“ е любимият им албум, както и следващият „The Last Kind Words“. Основната заслуга за тях е на Jon Miller и John Boecklin. По време на работата по „The Fury of Our Maker’s Hand“ бях новия в групата. Създадох няколко неща за него. Когато дойде редът на „The Last Kind Words“, вече бях в групата 2-3 години и ми позволиха да пиша повече. После се появи „Pray for Villains“. Тогава помогнах със създзаването на голяма част от материала. Това беше начинът да навляза в процеса, помагайки в създаването на част от музиката. Така работихме до „Beast“. Когато дойде време за „Winter Kills“, нещата започнаха да се променят. Jon Miller вече не беше част от DEVILDRIVER, а той беше най-изявеният композитор в групата. Този албум е основно създаден от мен и John Boecklin. Работихме заедно. След това и John, и Jeff напусаха. Така създадох изцяло „Trust No One“. Това беше много странен запис за мен самия. Чуствах една празнина в себе си, защото по това време нито Jon Miller, нито Jeff бяха в DEVILDRIVER, за да работим заедно. Без тяхното участи и звукът на групата се промени. Наистина ми харесваше да създаваме музика заедно. В „Trust No One“ все още не бяхме толкова близки с техните заместници. Връщайки се назад, се гордея с онова, което създадох в този диск. Все още го харесвам, но не е любимият ми албум. Трябваше ни време, за да станем истинска група и да се напаснем при композирането. Трябваше да направим турне заедно. След това издадохме албума с кавъри „Outlaws ’til the End: Vol. 1“. Направихме го повече за забавление. Не го взехме много сериозно. Все едно като METALLICA и техните „Гаражни дни“. Направхме го, за да се забавляваме, пък каквото стане. Когато работихме по двете части на „Dealing with Demons“ с Austin и Neal, се превърнахме в много стабилен композиторски екип. Наистина усещам, че тези два албума са пикът в творческия процес. Те са пример колко добре се справяме заедно. Тогава намерихме стила, в който се чувстваме комфортно. В момента обаче трябва да се концентрираме върху друго лице, защото Austin и Neal вече не са в бандата, но се върна страият ни басист Jon. Вече работим по следващия албум на DEVILDRIVER. За мен е вълнуващо, защото най-накрая имам до себе си този олдскуул композитор Jon Miller, който отново е в играта. Той винаги е излизал с наистина страхотни рифове, които допадат на всички в групата. Когато аз пиша, песните, които създавам, не се усещат от всички по същия начин. Когато John Boecklin предлагаше идея, всички я чувствахме близка. Същото беше и с Jeff. Всички предлагаме идеи, които се харесват, но при Jon Miller има нещо друго, както и в материала, който създава. Когато го представя на останалите от бандата, всички единодушно го приемаме и сме съгласни, че той ще бъде записан. Jon Miller има творчески стил, който много добре се вписва в DEVILDRIVER. Много се радвам, че отново е част от бандата. Убеден съм, че и много от феновете се вълнуват, защото в следващия ни албум със сигурност ще има от неговия олдскуул, Идеите на Jon Miller звучат повече олдскуул, отколкото настоящия звук на групата.

От другата страна – Има ли нещо, което се опитвате да докажете с двете части на „Dealing with Demons“?

Mike Spreitzer – Бих искал да докажа на хората, че DEVILDRIVER са все още способни да излязат със страхотна музика дори и с променен състав. Винаги е трудно за феновете, когато са свидетели на напускането на оригинални членове, които са определяни за класическа част от DEVILDRIVER. С последните два албума искаме да им дадем нещо, което ще ги накара да се чувстват приповдигнато заради нашата музика, независимо че в дадения момент творческият екип е различен. Каквото и да говоря, реакцията и за двата албума е много позитивна. Истински вярвам, че те са най-добрите, които сме издавали от, бих казал, най-вероятно „Beast“ насам. Определено се гордея повече с тези два албума, отколкото с „Winter Kills“ и „Trust No One“.

От другата страна – Живеем във времена, в които сме наводнени от банди и нови албуми. Какво е днес предимството на DEVILDRIVER?

Mike Spreitzer – Върхът на Интернет е, че направи възможно повече банди да бъдат чути. Това заедно с факта, че всеки създаваше нова музика през пандемията, когато бяхме затворени и днес тя вижда бял свят, е предпоставка за наводняването. Днес има свръхпредлагане на музика. За щастие DEVILDRIVER съществуват от 20 години. Започнахме във времена, когато Интернет беше още пеленаче. Смятам, че успяхме да се заявим много повече, за разлика от младите групи, защото хванахме шанса във времена, когато музикалната индустрия беше много по-различна. Смятам, че точно това ни даде голямо предимство – да представим музиката си навсякъде с ясното съзнание, че ще има много хора, които ще й обърнат внимание.

От другата страна – Защо американска банда работи с европейски лейбъл?

Mike Spreitzer – „Roadrunner Records“ бяха много добър дом за нас в продължение на много години. Беше сърцераздирателно, когато лейбълът беше прораден на друга компания. Почти всеки, който отговаряше за метъл групите, напусна, с няколко изключения. Останалите трябваше да се махнат и да си намерят нова работа. Беше много трудно за преглъщане, защото много от тези хора се бяха превърнали в семейсво за нас. Всеки, който работеше в „Roadrunner Records“, беше напълно отдаден, всички бяха метъли и се гордееха с работата си, гордееха се с факта, че бяха част от семейството на лейбъла. Отделяха време на всеки от групата, заедно сме купонясвали и сме излизали, постоянно подържахме връзка. По всяко време без значение дали сме на турне или в студиото. Бяха страхотни времена. „Napalm Records“ е невероятен лейбъл. Не бих могъл да отговоря на въпроса, защо подписахме точно с тях. Мениджърът ни, както и вокалистът ни Dez решиха тогава така. Това е тяхно дело. Те избраха новият ни звукозаписен дом. В същото време не смятам, че съществуват чак толкова много възможности при кой лейбъл да отидем. Има много звукозаписни компании, но ние винаги сме се справяли добре в Европа. Можехме да бъдем и към американски, и към европейски лейбъл, но за нас не е от значение това, защото успяваме да се продаваме добре в Европа. Бих отбелязал, че ако не бяхме подписали с „Napalm“, си мисля, че щяхме да сме част от „Nuclear Blast“. Обаче така се случиха нещата. От „Napalm“ ни отправиха определена оферкта, тя беше добра и я приехме.

От другата страна – Прави впечатление, че много европейски банди звучат като американските. Каква е причината според теб?

Mike Spreitzer – Не мисля, че го правят преднамерено. При музиката създаваш нещо от нищо. Хващаш китарата, започваш да свириш, съзнанието ти полита нанякъде, не мислиш много и в някакъв момент се появява мелодия или риф, които те карат да заостриш внимание. Вдъхновенията, когато става въпрос за създаване на музика, идват от всичко, което си слушал през живота ти. Примерно слушаш десет различни банди и когато започнеш да композираш, в твоята рецепта се настанява комбинация от съдържание, което произлиза от всички тези десет различни групи. Ако някой в Европа слуша предимно американски метъл, дали ще е траш или нещо друго, неговата музика ще започне да звучи като американски метъл. На мен например много ми е повлияла скандинавската сцена. Това беше преди десет години. От там произлиза голяма част от стила ми на композиране. Групи като IN FLAMES, AT THE GATES, HYPOCRISY, OPETH. Така че всичко зависи от музиката, която слушаш, от онова, с което подхранваш ума си. Така тези неща се загнездват в главата ти и се проявяват чрез пръстите и инструмента.

От другата страна – Има ли нещо с което музиката днес те разочарова?

Mike Spreitzer – Ако говорим за метъла, не. Не бих казал, че слушам много нови метъл банди. При мен тенденциозно присъства старият материал, както и старите групи, които издават нова музика. Има обаче толкова много жанрове, които дори не знам как се определят. Понякога ги чувам, когато съм в ресторант или ги засичам по радиото, но наистина има музика, която не мога да повярвам, че се слуша от някого. Но това е моята представа. Не казвам, че се създава от хора, които нямат талант. Напротив, те определено имат музикални способности. Едно от нещата, които не ми харесват в музиканата индустрия е, че напоследък се предпочита издаването на миниалбуми вместо на пълнокръвни албуми. Аз харесвам последните. Когато си пусна един албум и в него има едва 4, 5, 6 композиции, нямам желанието да го слушам толкова пъти, колкото бих си пуснал дългосвирещ албум. Ако взема миниалбум на група, която харесвам, най-вароятно ще го слушам около седмица. Добър пример е Billy Howerdel от A PERFECT CIRCLE. Когато издаде солов албум, вярваш или не, не спрях да го въртя поне два месеца. Но ако си пусна EP, то ще остане в плейъра ми една, може би две седмици. Защото през цялото време слушам постоянно едни и същи пет песни. Когато си пусна един албум 20 пъти, това се равнява на 40 прослушвания на петте песни от миниалбума, защото при втория случай въртя единствено тези пет или шест композиции толкова много пъти. Не мисля, че с DEVILDRIVER ще се превърне в банда, която ще издава миниалбуми. Ние обичаме да издаваме цели албуми. Това е нещо, което не бих казал, че ме дразни, но се надявам да не се превърне в нормално бандите да издават миниалбуми вместо цели дискове.

От другата страна – Ако имаш шанса да срещнеш 20-годишния Mike, какъв съвет би му дал?

Mike Spreitzer – Добър въпрос. Какво ли бих се посъветвал? С ръка на сърцето мога да кажа, че за щастие съжалявам за едва няколко неща през целия ми живот. С 98 процента от решенията, които съм взел, се чувствам щастлив. Ако има нещо, за което съжалявам много, най-вероятно бих казал на моето 20-годишна аз, как да го избегне. Май се поизгубих… Наистина не знам какво точно да му кажа. Щастлив съм с живота си и от решенията, които съм взел до момента. Когато си на 20, има много, през което да минеш. Обаче няма нещо, което да се посъветвам, така че животът ми да стане по-добър. Всичко, в което съм се превърнал през последните 22 години, сега съм на 42, е в резултат на опита, който съм натрупал и разочарованията, които съм претърпял, както и от постиженията, които съм преживял. Все неща, които няма как да постигнеш единствено с приказки и мъдрост или със съвети. Просто трябва да живееш живота си. Да паднеш, да се поучиш от това и да продължиш напред. Този манталитет ме е довел до начина, по който си живея живота днес, когато съм 40.