We are going to Мъглиж, ден втори

Вторият фестивален ден в Мъглиж започва различно рано или обидно късно за всички, които заживяват един нов живот по време на подобни събития. Защото, когато си част от цялостната атмосфера на едно  подобно преживяване, музиката е макар и значителна, така и малка част от един необикновен уикенд. Докато някои започват сутринта си с планове за преходи в района, обещаващи умопомрачителни гледки и прохладни водопади, други се борят за живота си и се чудят защо, за Бога, са решили, че е добра идея да минат от бира на ракия само за да сменят тази последователност минути по-късно. Сутрешните бири, кафета и айряни са еднакво тачени и жизненоважни в нашия кемп, а съставът на компанията значително се е увеличил от пристигането ни насам, като включва всевъзможни възрастови групи „от бебе до баба“, както пишеше по витрините на първите кила някога. Има нещо изключително в подобна атмосфера, то не се описва, а се изживява и е способно да разбие на пух и прах всички цинично-нихилистични настройки, които технологичното ни време налага и подхранва. Музиката е част от фестивала много преди да дойде времето за първата група, тя е различна под всяка шатра, но хармонията, която цари сред сгъваеми маси и столове е недостижима и за най-добре стикованите банди и това е едно от многото очарования на  are going to Мъглиж – едно преживяване, което се случва от хората за хората, далеч преди първите акордите за нощта да ги обединят пред сцената, където онези, които снощи са били под светлините на прожекторите, днес ще се слеят с останалите фенове, за да усетят фестивалната магия до край.

Малко след 19 часа първата банда вече е готова да даде начало на програмата. На сцената излизат Елит, които с едно малко изключение на ударните, са в онзи състав, който ги прави познато име от родните рок класации още от 1998-ма насам. Излишно е да казвам, че на сцената виждаме хора, които много добре знаят как се прави качествен рок и макар все още слънцето да свети в очите ни, щом погледнем напред, поляната пред сцената бързо се заема, а естествената амфитеатралност на близкия хълм е покрита от столчета, маси, шалтета, пикник одеяла и най-вече от хора, чийто ритъм бързо започва да се синхронизира с този, който звучи от колоните. По-малко срамежливите и най-вече тези, допили бирите, прескачат от другата страна на прашния път, за да се доближат до прожекторите, и скоро Елит успяват да разбунят духовете, и да привлекат хората от шатри и палатки, пръснати из всевъзможни сенчести места в боровата гора.

Има си причина Оги Цолов често да е определян като една от символичните фигури на български рок и ако онова истинско, автентично и познато звучене е вашият тип бира, то тази група ще ви накара да се почувствате у дома! 

Разбудената публика, която си припомни, че все пак, освен в компанията на природата и на прекрасните хора – срещнати едва вчера, които чувстваш като семейство днес – е и в тази на саунда, носен над скалите, и вече бе готова да се впусне в нещо по-танцувално.

Половин кенче бира по-късно на сцената са Hate Campaign. Достатъчни са ми няколко акорда, за да допия моментално моето и да се ориентирам към преградите. Последните слънчеви лъчи вече са напуснали поляната, а вятърът на промяната се погрижи да донесе със себе си и сурово траш звучене.

Срамота е, че децата в лагера ни приотизираха играта на белот пред възможността да се впуснат с ентусиазъм към сцената, все пак, тази група поне е формирана горе-долу в рождената им година или обидно малко преди нея, но пък и донякъде ги разбирам – твърде рано им е още, за да почувстват, че е време за купон. Хора, обаче, не липсват и скоро цялата поляна разбира, че има причина да изостави опашката за понички, и да се ориентира към прожекторите.

Искрено съм изненадана, че тези момчета все още имат само един албум. Звучат толкова разбиващо добре, че няма как да не оставят желание за още и още, и пак от същото. Искрено им пожелавам младата, свежа кръв в състава им, материализирала се в лицето на едва 15-годишния Борис зад барабаните, да им вдъхне сили за нови творчески проекти, защото след участието им тази вечер съм убедена, че Hate Campaign имат много с какво да допринесат за българската метъл сцена.

Време е за стиковка – фасовете в джобовете трябва да стигнат до най-близкия кош, а ръцете да потърсят опипом провизии в хладилните чанти, защото челниците са винаги някъде там, но никога точно, където ти трябват. Схемата леко-твърдо-леко е добре изпитана във времето и всички се подготвят да приполовят музикалната програма с онези, които заслужават всички овации, защото без тях We are going to Мъглиж просто нямаше да съществува. 

На сцената прозвучава познат глас, но този път не за да направи анонс, а за да започне едноименното парче, превърнало се в химн на фестивала.

И тук е моментът на обединението, което съм виждала толкова много пъти, но винаги успява да ме стопли по един особено мил начин – моментът, в който пънкари, хипари, трашари и обикновени пиянки се спускат към сцената заедно и не, не от куртоазия, защото домакините са на ред да направят своя сет, а защото енергията на I.R.B. 69 е по-заразна и прилепчива дори от летен вирус по време на ваканция.

Винаги знаеш кога една група влага душата си във всеки риф и е там със сърцето на фен, който изживява детската си мечта да бъде рок звезда – пък било то и само за една вечер – не, защото няма таланта на големите имена, а защото в тези географски ширини добре знаем, че “музикант къща не храни” и още в понеделник сивото ежедневие отново ще протегне пипалата си, завъртайки те в монотонния си ритъм… Но дотогава помнете, че шопската салата се яде с лук, тараторът с чесън, а угаснат ли светлините – винаги е по-добре да препикаеш някой храст, отколкото да се озовеш без челник в еко тоалетна – от тъмно на светло се вижда, но от светло на тъмно не, така че – дерзайте! Дъждът подмина фестивала и тази година, напук на прогнозите, а поривите на вятъра са топ решение за схванати вратове – косите сами се мятат. Песните, в чийто текст се споменава решението за всеки постен бюджет – маргаринът – не липсват, но аз копнея да чуя парче, в което се пее за филия с мас! Много бих искала да мога да сготвя и други препратки към сетлиста на I.R.B. 69, но тези пораснали момчета свирят без такъв, а творчеството им е почти неоткриваемо в интернет, така че – купувайте си мърч, хора! Това е най-сигурният начин да подкрепите всяка група, всеки събор, всеки творец и да си имате безценен спомен на цената на две кутии цигари и три двулитровки на промоция в Кофтиленд. Да не говорим, че тази година дизайнът на фестивалните тениски  беше повече от изключителен!

Тук е моментът да благодаря лично за цялата организация. За достъпните цени на храната и бирата, за еко тоалетните, които не само останаха годни за ползване дори в неделя по обяд, но и бяха стратегически поставени на сянка. За кофите с пясък до всяко сформирование от варели, което се преобразява в най-якия бар под звездите, защото е наша отговорност да я пазим тая планета не само от пожари, ами и от фасове, които се разграждат обидно дълго, за прекрасното настроение и за цялата емоция. На момчетата, които пръскаха с вода пътят прашен, делящ сцената от начало на поляната с палатки, на охраната и полицията, защото в очите на тези, които за първи път им се налага да са на подобно събитие винаги се чете огромна доза неразбиране, но и малка такава страх, наблюдавайки как оградата е на път да бъде пометена, а десетки хора се втурват едни срещу други в нещо, което уж е танц, но съм сигурна, че когато го видиш за първи път изглежда като масов битов скандал, на хората, които осъзнават, че един музикален фестивал е много повече от сборът от групи, които са част от афиша, на тези, които отделят средства за нафта за генераторите и са доброволци про боно, на групите, които идват и на онези, които остават дълго след сетовете си, за да преживеят всичко това с нас, които сме там, заради тях и най-вече на всички, които правят всичко това напук на цялата система, отказвайки да са част от нея.

Този път глътката въздух между бандите стига за цяло кенче и евентуално за кюфте – дори, ако си се наредил на опашката чак след края на последната песен, ама заралиите от Free Wind Riders имат опит, а гаджета им са все сгодни женици, които, освен да се забавляват нечовешки, умеят и яко да бачкат.

Още преди музиката за пореден път да ни привлече към сцената като фенер нощни пеперуди, виковете O.H. вече са налице. Сега е моментът да ви кажа колко е важно да сте социални по време на подобни събития – иначе на кого ще връчите якето си и очилата, водени от устрема да се попилеете пред сцената?! Толкова е заразно цялото това дрезгаво звучене, че макар и никога да не съм била екстремна мацка от гледна точка на музикални предпочитания, се чувствам повече от готова да се включа в погото с целия си внушителен ръст от 152 санта и малко над 50 кила, но тази идея бързо ми е съвсем буквално избита от главата от случаен сблъсък с нечие рамо, който кара мен и разкървената ми устна да се впуснем към най-безопасното място по време на хардкор концерт – преградите! Бърз съвет към всички девойки – ако не можете да се хванете за огражденията и гаджето ви не е наоколо, за да ви е буквален гръб, насочете се към най-близкия до вас, сравнително висок индивид от мъжки пол, после леко и нежно се промушете до него, внимавайте да не вилнеете много в първите няколко минути, за да не включите инстинкта му за самосъхранение, и когато ви пусне пред себе си се раздайте на макс! Нямате право да сте най-отпред, ако а) не смятате да дадете всичко от себе си с цената на мускулна треска и невъзможност да кажете името си на сутринта или б) не сте наистина заклети фенове на бандата и това да ги видите на живо за вас е като ден в сладкарница за тригодишно.

Признавам, че по време на първите две парчета се питах – добре де, къде са децата от снощи – онези, които изглеждаха така, сякаш са готови да пометат всичко по пътя си и защо тази толкова мощна група не получава танците, които заслужава, но скоро вече напълно разбудените малчугани (за мен всички родени през това хилядолетие са такива) се появиха, а след това… След това всичко бе само въпрос на чиста доза адреналин, който ритмично вдигаше преградите, хвърляше кубици прах, губещ се в море от развети коси и се усещаше в стомаха като огнена топка, която е способна да изпепели цяла Антарктика.

И ако си мислех, че Engineer of Death снощи успяха да разтанцуват феновете, то O.H. им дадоха балната зала на живота им, особено, когато на сцената при тях се присъедини и Калин от This Burning Day.

Като емоция и послевкус, за мен това беше най-доброто изпълнение за вечерта и нещо, което продължих да съпреживявам в остаряващата си плът дори 24 часа по-късно.

Тук е моментът да ви припомня, че през май O.H. издадоха третия си пълнокръвен албум, който се зове Дзен и горещо ви съветвам да му дадете шанс дори на пръв прочит да ви се струва, че не е точно вашият тип питие.

Емоционално заредена и физически изтощена успях да се довлека до лагера за няколко минути реанимация в ритмичното полюшване на хамака. Благодарение на факта, че моят малчуган има наистина прекрасен баща, детето вече сладко сънуваше своите сънища, изпълнени с неговите приключения от деня – преходи в гората, строене на фордове, добиване на мрамор, спускане с тролей по тъмно и сбиване с фризби, което, съдейки по синината – фризбито спечели… Оказа се, че кучето на Кучето ми бе изяло последната меденка, но нямах време да унивам, защото лагерите започнаха да утихват, а това означаваше само едно – беше време за последната музикална сценка, която най-очакваната група за вечерта предстоеше да изпълни.

Светльо & The Legends очаквано дойдоха със Светльо и без да има нужда от кампания с кебапчета бързо мобилизираха завиден електорат, който бе готов да крещи игриво Уууу пред сцената.

Легендарните парчета, които 16-годишното ми аз имаше в winamp плейлиста си, с имената на банди като Хиподил и Кокоша глава не оставиха никого безразличен, освен басиста, който уцелих със сутиена си, ама така е като нямах сили да стигна до барабаниста… Ако сте били на концерт на Светльо, то знаете, че купонът е гарантиран, ако не сте били си представете най-якият купон, на който сте били в студентски град и го умножете по сто. За съжаление, бис нямаше, но пък за тези, устояли в първите редици до финала на тазгодишната вакханалия, имаше подаръци от организаторите. Ако искате да знаете какви – елате догодина, когато фаталното 13-то издание на фестивала ще ни срещне отново. А дотогава – пийте, пейте, обичайте се и пазете природата, ваш’та майка, и доброто си настроение, защото лятото се изплъзва като морски пясък между пръстите, а ремонтът на банята не може да се отлага за зимата.

Снимки: Красимир Кънчев / KK Images, а тук може да разгледате цялата галерия.