Rain or Shine – W.O.A. 2015 – част 3

(Материалът е разделен на части, които ще бъдат пускани няколко поредни дни)

Първа част
Втора част

Спомените на Вакенските Хрътки Иван Иванов и Никола Копаров

Ден 2: 31.08.2015

7:30 a.m. Събуждане. Слънцеее!! Италианец-Кафе-Душ (през половин километър кал) и нови идеи за деня!

Днес не вали! Капе от време на време, но е рай в сравнение с вчера. Чисти и усмихнати, решаваме, че днес ще трупаме банди в чек листа. Решаваме също така, че не искаме да си тръгваме без да си вземем спомен от екстремното преживяване. Снимките са ОК, но искаме да затворим преживяването в една друга кутия. Носим камера- истинска кино камера! Имаме 1 час време за снимане в картата и батерии за толкова. А имаме море от хора, които искат да покажат на какво са способни. Тръгваме към феста през мочурището, което навремето е било лагер и път и виждаме хора, които ловят риба в локви на стръв от консерва, диванчета с изпънати на тях метълхеди, като острови във водата, плуващи индивиди и всякакви други такива потенциални Пулицър кадри. А камерата е с нас и хората с удоволствие крещят „Wacken!!!“ срещу изумения обектив. Настроението е страхотно!

Стигаме феста тъкмо навреме да видим как Epica слизат от сцената. Храним се под звуците на Ensiferum. Тук е моментът да кажем, че на този фестивал бандите не се качват на сцената, за да дадат 50% от себе си. Качват се, за да оставят впечатление. Мониторите навсякъде (дори извън феста пред лагерите) предават на живо изпълненията от големите сцени. Хората по света стриймват същите тези изпълнения. Няма място за грешки или мързел!

Два къри вурста по-късно (знам как звучи J) и се насочваме към Black Stage-a под звуците на Sepultura. Няма какво да кажем – със или без Макс и Игор, бандата звучи убийствено и като добре смазана машина за метъл. Публиката е на същото мнение – сред гората от ръце и тревата от коса се чуват екзалтираните викове на доволните метълхеди. Бандата свири класики и Дерек е на ниво. Публиката побеснява на Orgasmatron! Минава ни мисълта „ако тази банда се беше кръстила по друг начин, сега щяха да са адски успешни!“. Но и така не подронват по никакъв начин легендарното име.

На съседната сцена се подготвят Kvelertak. Леко скептичен, но и любопитен, отивам да видя защо банда, за която, признавам, знам малко, е сложена на мейн стейдж след Sepultura.

От сцената се чува тежко хард-рок звучене в стил Clutch. Излизат музиканти с къси коси и модерни прически. Продължавам да не знам какво да мисля. Излиза певеца на бандата. Дълга коса! Започва да пее и изумен чувам блек метъл вокали върху чист rock’n’roll. Решаваме, че тази Black’n’Roll комбинация ни харесва. Публиката е щастлива. Вокалът прави един дълъг crowd surfing върху ръцете на феновете. Усещането да слушаш бандата е странно. Все едно Ghaal да танцува rock’n’roll, но изглежда правилно и на място. Страхотно откритие за мен!

Стратегически се изместваме наляво към Black Stage-a. Там ще свирят At The Gates. Убийственият саунд и заряда на Tomas и сие не компенсират факта, че голямата сцена не им пасва толкова, колкото по-задушевната обстановка на клубовете. Това мое мнение не е подкрепено от публиката, която искрено се радва на една от класическите Гьотеборгски банди. Щастлив съм, че след като предния ден изпуснах Dark Tranquility, ще мога поне да видя останалите от голямата тройка.

Хвърляме един поглед на Queensryche и тъжни, че не можем да видим всички банди, се насочваме към Party Stage-a, за да се порадваме на чичко Jeff и (вече пооредяла) компания наречена Annihilator. Знаем, че няма да видим Dave (Padden), но сме любопитни какво ще покаже Waters зад микрофона. Както обикновено бандата звучи стегнато и добре. Не съм впечатлен от вокалните възможности на Jeff. Не че са зле, но предният техен концерт, който гледах, определено беше по-добър, до голяма степен заради вокалното изпълнение. Слушаме 15 минути и бягаме към Black Stage-a, защото започва Opeth.

Лично за мен това беше едно от изпълненията на фестивала. Убийствен саунд – целият фест и всички сцени се характеризираха със страхотен звук и нормални нива. Не ми се случи нито веднъж да ходя със заглъхнали уши или да ми е некомфортно. Хората си знаят работата!

Opeth свирят нов материал и класики. Комбинацията е уникална! Преминаваш от магията на романтиката към тежкия рев на тъгата и отчаянието. Дори чувството за хумор на Акерфелд не успява да ни извади от атмосферата на сета. С нежелание слушаме последните ноти на Deliverance, стратегически пропускаме Dream Theater и потегляме към W.E.T. Stage-a, за да видим един рядък и достоен представител на американската траш-фауна – Death Angel.

Интересът към бандата е огромен. Трудно успяваме да влезем в тентата на Bullhead Circus. Звукът отвътре ни държи мотивирани и успяваме да се преборим за добри места.

Без да съм траш експерт, мисля, че Death Angel са една изключително недооценена банда. Стоят на сцената много добре, а саундът и изпълненията на Mark Osegueda са убийствени! Траш в най-добрата си форма, събрал в себе си la creme de la creme от банди като Slayer и Annihilator. Замислям се дали явният от лицата на бандата филипински произход не е повлиял за тази недостатъчна популярност… Но това разбира се са спекулации, защото всички знаем колко е „толерантно“ днешното общество.

Тръгваме на лов за мърч и правим обиколка на всички магазини на фестивалната земя. Снимаме веселието и шума наоколо и се възхищаваме на липсата на кебапчийници и фланелки с евтини щампи за 10 лв. Нямаме нищо против едно топло шкембе, но вместо това хапваме поредните къри вурстове.

Попадаме на един изключително интересен магазин и говорим със собственика, който е от Осло и е невероятен традиционалист. Магазинът продава нови и втора употреба фланелки основно на блек банди. Виждаме няколко изключително апокрифни фланелки от деветдесетте, които са запазени добре дори след годините носене. Продавачът в магазина е толкова тру, колкото е възможно! Атмосферата вътре е страхотна!

Време е за почивка. Насочваме се към V.I.P. зоната, която е остров на спокойствие сред калната вакханалия на полето. Jagermeister-Бургер (от Вакенски кравички)-Jagermeister-Бира-Jagermeister-Jack Daniels и слагаме розовите очила. Правим равносметка – дотук денят е страхотен! Снимали сме 40 минути материал, от който всички 40 са добри! Почиваме, попийваме и гледаме Black Label Society на огромния екран. За пореден път си мисля колко повече ми харесват BLS моментите, в които песента е песен, а не Guitar Hero начинание.

Започваме да обсъждаме преживяването дотук. Двете неща, които ни правят изключително впечатление са организацията и вниманието към детайла. Каквото и да кажа за организацията на Фестивала и нивото на контрол, което тези хора са постигнали, ще е малко. От твърдият, но изключително внимателен и учтив тон на цялата охрана, през разделянето на зоните за достъп и транспортирането през тях, през хеликоптерите, високо проходимите линейки, тоалетните, храната… Въобще за всичко е помислено много добре и организаторите са се опитали да погледнат през очите на фена и да задоволят очакванията му. На публиката ѝ остава само да се забавлява. Направи ни впечатление факта, че за добро или лошо, групи със сходни фенове свирят по едно и също време, за да няма огромни струпвания, които могат да са опасни в този мащаб. В един момент горният ъгъл на един от мейн-стейджовете се запали и реакцията на пожарникарите беше мигновена – не ни остана време да заснемем огъня. Проблемът с тълпите пред тоалетните е решен с огромни писоари, като от някои от тях се виждат сцените. Броят на хора, които са с билети, е изкуствено лимитиран до около 80 000. Останалите (които по моя преценка са почти още толкова) не са забравени. Имат достъп до места, от които сцените се виждат. Половината от атракциите и местата за хранене са също отворени. На огромни екрани, извън фестивалната земя, се прожектират филми, премиери на нови клипове на известни банди и директни репортажи от случващото се на сцените. Около феста са изградени футболни игрища и metalhead басейн.

Маркетингът на събитието също е на ниво. Промотират се зелени инициативи, регионални подобрения в следствие на Фестивала. Например, почти цялата храна и дори кафето на феста са местно производство, което цели вливането на пари в този иначе беден (за германските представи) регион. Екстремното време също е превърнато от минус в плюс. Всички дъждобрани носят слогана “ Rain or Shine ” и рекламните клипчета с гордост показват калта, праха и всички други съпътстващи климатични изненади.

Пулсирането в краката, които не са излизали от гумените ботуши, спира, дали заради екстремният алкохолен коктейл, или заради почивката.

Поемаме към True Metal Stage-а, за да видим най-промотираната и желана група на феста. Мда, не са нито Judas, нито Cannibal, нито U.D.O. In Flames се оказват невероятно популярни в Германия. Всеки пети човек носи тяхна фланелка. Към сцената се ходи трудно – тълпи от хора тичат без оглед на кал, локви и налягали фенове. Пред сцената се получава невероятно стълпотворение и настава суматоха за намиране на по-добри места. Ние нахално и по български използваме общата ни маса (която в последните години е придобила значителни размери) и се придвижваме напред. Спираме в средата на една локва – не можем да продължим дори с багер. Концертът започва и всичко се обагря в зелено. Целият сет минава под зеленикавите светлини на прожекторите. Фойерверки и огън огласят началото на нео-класиките на бандата. Върху нас вече има сърфиращи фенове, от които капе кал. Това няма значение. Не съм фен на групата, но общата еуфория ме заразява и гледам с наслада случващото се. В публиката има охрана, която помага на сърфиращите да се качат и слязат. На камерите се вижда как го правят с усмивка и потупване по рамото, а не с шамар.

Anders Fridén е в страхотна форма. Облечен в чисто бяло, симпатизира на феновете за калта (което нас леко ни подразни предвид неговите одежди) и приканва и без това побеснялата публика към пеене, скачане и в един момент плахо дори към circle pit. Тук е важно да се каже, че фестивалите и музикантите последните години избягват да мотивират желанието на публиката да превърне феста в поле от песен на Manowar. Изнасянето на щит, с меч в ръка, може да е най-добрият начин за един фен да си тръгне от феста, но се оказва, че същите тези фенове после установяват, че могат да изкарат добри пари като заведат дела срещу организаторите. Circle pit обаче според мен е невъзможен, тъй като пред сцената няма как дори косъм да стигне земята. Изпълнението на бандата е силно и доста прочувствено. Anders комуникира страхотно с публиката! На половината сет спирам да чувам леките му вокали – предполагам съвсем нарочно. Доволни се измъкваме от тълпата и се насочваме към най-желания за мен гиг в този ден.

Часът е 1:00 сутринта, а ние сме много изморени. Пулсирането в краката вече е придружено от резониращо такова в кръста. Раниците тежат 100 килограма – толкова, колкото и клепачите. Ние стоически чакаме, за да видим една банда, която упорито и от години гоня из цяла Европа и не мога да хвана, заради лоши съвпадения в последния момент.

My Dying Bride обявяват началото на следващия 1 час магия със звуците на Your River. Стържещите стонове на китарите и минорните хармонии на цигулките се допълват от тътена на барабанчето, което е като мост между реалността и опиянението, и ни вади от транса на тежките бавни ритми.

Пристрастен съм. Знам, че не съм обективен на 100%. Не ме интересува. Затварям очи. Между песните няма пауза. Целта на бандата не е да направят концерт, а да доставят преживяване.

Саундът в Bullhead Circus е покъртителен. Помага да се потопиш напълно в реката от скръб и тъга, от която обаче излизаш с усмивка и зареден с положителна енергия. Спомням си бегло сета, защото бях толкова потопен в спомени за преживявания и емоции, че спрях да обръщам внимание на случващото се около мен. Не съм сам – има и други със сълзи на очи.

Отварям очи. Магията я няма, а най-късият час в живота ми е свършил. Време е за път.

Стягаме дисагите, хвърляме един мимолетен поглед на Within Temptation, които по традиция се представят прилично и потегляме към палатките.

Час по-късно, върху 4 мухлясали от влагата дюшека, в 2 на 2 пространство, лежим, топлим се, пием откраднато от съседната палатка вино (прощавайте, момчета и момиче!) и пушим пура в отчаян опит да убием битовите несгоди. Водата, капеща от тавана на палатката и плискаща се по пода, не ни отчайва вече. Напълно адаптирани сме към микроклимата на W.O.A. и ни харесва! Не искаме да тръгваме, а утре е последният ден… Лека нощ!