METAL GATES FESTIVAL – едно дълбоко дуум изживяване

METAL GATES FESTIVAL

Металните порти към призрачния свят на дуума се отвориха отново.

„Аз може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам“, казваше героят на Георги Русев в един стар български филм. Е, и аз съм така с фестивалите – може и да не съм права, но обичам малките фестивали. Обичам интимната атмосфера на тези събития. Обичам срещите с приятели и познати, с които няма как да се разминеш. Обичам липсата на безкрайни опашки за бира и необходимостта да се бориш със зъби и нокти за глътка въздух сред море от хора. И не на последно място, обичам близкия досег до музиката и бандите. Неформалната среда, в която контакта помежду ви е опосредствен и искрен. Уви у нас (по една или друга причина) подобни събития вече почти не се случват. Но затова пък в Румъния те сякаш изобилстват. Едно от тях е METAL GATES. Това беше третото му издание и екипът на Mihu (Mihai) и Anca (Amara) работеше като добре смазана машина. Влизането в Quantic club беше бързо и безпроблемно, а вътре освен богатото разнообразие от бира, се предлагаше и доста вкусна храна. Сполучливото решение да изместят датите на фестивала с около месец по-рано ни даде възможност не само да се насладим на последните прекрасни есенни дни, но и да седим спокойно в двора на клуба без грейки, шапки и ръкавици. Тук е момента да отбележа солидното българско присъствие, което се превърна в традиция на подобни събития в северната ни съседка. За съжаление за втора година на сцената липсваше българска група, но има надежда, че през 2020 г. това ще се промени.

Но да загърбим битовизмите и се потопим в това, за което в края на краищата, се бяхме събрали – музиката. Дуумът във всичките му форми и възприятия се промъкваше като тънка обединяваща нишка през двата дни, но на една от групите, които може би най-рязко излизаха от тази линия, беше поверено да открие  фестивала. Поради някои „технически“ причини успяхме да пропуснем сета на MOLYBARON, но аз лично хич не страдам за техния прогресив алт-рок. Присъствалите на концерта на A PALE HORSE NAMED DEATH в София ден по-късно са имали възможността да ги чуят и оценят сами.

MARCHE FUNEBRE

Истинското начало, което зададе духа на вечерта, а и на целия фестивал за мен дойде с MARCHE FUNEBRE. Белгийската дуум/дет група изпълняваше 150-тия си лайв гиг и нямаше търпение да сподели това преживяване с нас (и да се почерпим заедно по повода след края). Звукът им беше добър, а присъствието на сцената приятно. Съзнавайки, че доста дългите им мело-дет и атмосферични парчета могат да доскучаят на част от публиката, момчетата бяха включили в сета си и по-кратки среднотемпови композиции. Редуването на чисти и харш вокали никога не е лесно, но като цяло началото беше солидно и групата ми хареса повече на живо, отколкото на запис, може би и заради приповдигнатото настроение в очакване на всичко, което предстоеше.

TAINE

Следващи на сцената бяха TAINE – една от първите румънски метъл групи, създадена през далечната 1993 година. Стилът им може да се опише като дет с прогресив елементи. Предвид, доколкото разбрах, почти легендарния им статут в страната и факта, че щяха да изпълнят целия албум „Cealaltă parte” издаден точно преди 20 години, очаквах по това време залата вече да се пука по шевовете. Но истината е, че публиката беше относително рехава, вероятно поради факта, че преди 20 години част от съфестивалниците ни още са били в пелени. Това обаче ни най-малко не попречи на лидера на бандата Andy Ionescu да се забавлява максимално и да прехвърли доброто си настроение на всички присъстващи. Винаги е заразително когато виждаш хора, които се наслаждават на това, което правят и не създават усещането за досадно задължение.

HAMFERD

Дойде редът и на моите лични фаворити за вечерта. За много от неизкушените от дуума, HAMFERD все още са откритие, но аз се влюбих в тях още когато подгряваха AMORPHIS в София през 2014 г. Около две седмици след като им се насладих в София, като част от турнето на Omnium Gatherum, сега имах възможността да ги видя и чуя отново. С музиката им трябва да свикнеш, но постепенно мрачните им атмосферични мелодии стигат до дълбините на душата и я пренасят в стари времена и далечни страни на легенди разказани на непознат език, а изумителните вокални умения на Jón Aldará ни водят уверено през този призрачен свят. На кого му трябва да го разбира?! Красиво е! И дори по-синтезирано и наситено на живо! И макар, че този път, уви, сета им беше с 10 минути по-къс, те бяха подготвили друга изненада за сетивата. Румънският художник Costin Chioreanu, който отговаря за артуърка на албумите им (както и на много други групи) беше с тях на сцената, за да превърне в картина емоциите провокирани от изпълнението им. Тук е момента да се спомене, че на тазгодишното издание организаторите се бяха погрижили да поставят видео стена, на която наблюдавахме случващото се на платното. За съжаление твърде ниското качество на картината развали донякъде ефекта, но от друга страна намирам това за интересен и недостатъчно експлоатиран похват, обогатяващ сценичното представяне. И макар, че доколкото разбрах художникът не е останал много доволен от крайния резултат, симпатягите от Фарьорските острови споделиха, че някой ден може да повторят експеримента. Аз лично се надявам да го направят, защото отива страшно много на мрачно-красивата им музика.

След като нахраних душата, беше ред да се нахрани и тялото, така че по-голямата част от сета на ANCIENT премина в предъвкване на пица в приятна компания. Проектът на Aphazel (или Zel) отдавна не може да се нарече „норвежки“ блек метъл, поради множеството релокации и промени в състава. Разнообразие струи и от музиката. В днешно време стилът е по-укротен и мелодичен, а темпото по-бавно. Долавят се известни готик и фолк елементи. Но сетът ни върна и към 90-те години с извадки от най-ранните албуми.

A PALE HORSE NAMED DEATH

Името TYPE O NEGATIVE тежи много. И когато на сцената присъстват двама бивши членове на култа TON, въздухът няма как да не трепти от очаквания. Може би по тази причина след сета на A PALE HORSE NAME DEATH изпитах известно разочарование. Вероятно, защото на човек му се иска да усети повече от духа на Peter Steele, но това все пак си е проекта на Sal Abruscato и не е честно да искаме нещо друго. Не, че такива препратки липсват. В тази насока моят личен фаворит от сет листа беше Shallow Grave.  Но не успях да се освободя от усещането, че групата свири малко твърде клиширан хардрок с алтърнатив и готик елементи. Струва ми се, че до голяма степен това се дължи и на вокалните ограничения на Sal. Вероятно друг вокалист би предал много по-умело иначе личните дълбоко емоционални изповеди на Abruscato.

DARK TRANQUILITY

Никога не съм била отявлен фен на DARK TRANQUILITY, но едно трябва да им се признае – забиват жестоко на живо. И първата вечер на METAL GATES не беше изключение. Пред пълната зала (първият ден на фестивала беше разпродаден) шведите изнесоха поредния урок по професионализъм. Това беше едно от последните живи изпълнения на групата от дългия цикъл след издаването на последния им албум, което предполага, че вероятно скоро можем да очакваме нещо ново от тях. Звукът беше безупречен, а на видео стената по време на целия сет вървеше специално подготвена мултимедия. За енергията и контакта с публиката направо е излишно да говоря. Всеки гледал ги на живо знае за какво става въпрос. И все пак няма как да не отбележа, че заряда тази вечер беше далече от абсолютната еуфория на последния концерт на бандата в София. А всички знаем чия беше заслугата тогава – естествено на нашата публика.

Вторият ден беше по-силния на фестивала, поне за мен. Към 17 часа вече бях в залата и се облизвах като дете в сладкарница, готово да опита от всички апетитни предложения в менюто. Тежката дуум атака започна с PILGRIMAGE – новосформирана дет/дуум банда (2018 г.) включваща членове от Малта и Холандия. Докато все още работи по записването на дебютния си албум, групата направи първото си участие на живо точно на METAL GATES. Това винаги е специален момент, а представянето им беше искрено и без излишни превземки. Без да те натоварват или дразнят с нещо, подобни изпълнения позволяват чисто и просто да се отпуснеш и да се потопиш в настроението.

DESCEND INTO DESPAIR

За ужас на някои, и за мое изключително удоволствие, темпото се забави още повече с появата на DESCEND INTO DESPAIR. Групата от Клуж-Напока определя стила си като интроспективен дуум метъл и това до голяма степен резюмира характера на музиката им. Отчаянието от факта, че физическата реалност не може да удовлетвори търсенията на ума струи от всяка нота и всяка фраза. Отчетливите клавири придават въздушност на композициите, балансирайки и омекотявайки драматичните и силно натрапчиви вокали (нещо, което според мен е умишлено търсен ефект, макар и да подразни ушите на някои от присъстващите), а появата на Gogo Melone от AEONIAN SORROW в откриващото парче допринесе за процеждащата се бавно меланхолия.

OFFICIUM TRISTE

Последвалите ги OFFICIUM TRISTE раздвижиха леко нещата, напомняйки за детаджийските си корени, което беше посрещнато от публиката с одобрителен (макар и погребално бавен J) хедбенг, но настроението остана все така мрачно и тежко. Една от най-старите холандски метъл групи празнува 25-тата си годишнина, тази година и се очаква да я ознаменува с излизането на нов албум „The Death of Gaya“, в който успяхме да надникнем предварително, като три от общо петте композиции, които изсвириха, бяха извадка от него. Може би най-впечатлена останах от вокалите на Pim Blankenstein, който за мен е един от най-добрите в жанра.

CLOUDS бяха нещо, което сякаш никой не искаше да пропусне. Имам чувството, че и повечето от българската агитка на фестивала беше пристигнала именно заради тях. Просто няма как да не се влюбиш в едновременно смазващите и деликатни мелодии, които обръщат душата ти с хастара навън, за да я изтърбушат и пречистят. Няма как и да не пишеш дълги изречения, въпреки често лаконичната експресивност на композициите. Всеки е губил любими хора и музиката несъмнено е сред най-ефективните начини за справяне с болката, а когато е направена добре наистина има силата да лекува. Минималистичният подход на румънско-английския проект вкарва слушателя в състояние на нещо като безтегловност, където времето и пространството се превръщат в относителни понятия. Гост-вокалист на едно от парчетата (A Glimpse of Sorrow) беше Pim Blankenstein, когото слушахме малко преди това с OFFICIUM TRISTE. Той се вписа чудесно в общата концепция, но вкара щипка вариативност в емоцията. Мислиш си, че са минали секунди, а ето, че сета вече приключва. Можем само да съжаляваме, че групата се появява твърде рядко на живо, но имаме известни основания тайничко да се надяваме догодина да ги видим на българска сцена.

ANTIMATTER

След вълната от мрак и безнадеждост, меланхоличният прогресив електро-рок на ANTIMATTER на пръв поглед изглежда сякаш не на място. Но всъщност душевните терзания, за които разказва Mick Moss чрез своята музика не са никак далече от надвисналата над залата атмосфера. Все пак характеристиките на жанра спомогнаха за разведряване на настроението и накараха публиката да потанцува. През март имах шанса да видя и чуя бандата в Live and Loud в София и емоцията от срещата с музикантите още ми държеше влага. И ето, че магията се случи пак. Въпреки техническите проблеми, с които се бореха по време на целия сет. И въпреки фестивалната му дължина. Не само публиката загря, и на Mick му стана горещо, но упорито отказа да свали типичното си палто, което му придаваше симпатично клошарски вид. Снимка за спомен и дойде ред наистина да се раздвижим.

DAGOBA

От известно време ме занимава въпросът дали фестивалите трябва да бъдат жанрово профилирани или да има за всекиго по нещо. И темата отново изникна в съзнанието ми с появата на сцената на DAGOBA. С високо-октановия си грув/индъстриъл метъл те сякаш излязоха извън рамката на фестивала, но пък от друга страна внесоха глътка свеж въздух. Хъсът и енергията в живите им изпълнения са винаги на ниво, но може би потънала в летаргията на бездънното отчаяние, тълпата не успя да заформи нищо доближаващо мошпитовете, с които е прочута бандата. Дали по тази причина, или пък не, но сета им приключи с десетина минути по-рано от предвиденото по програма.

Последва по-дълга пауза, докато музикантите от TAAKE се „нашарят“ подобаващо след като проведоха саундчека в доста „по-приличен“ вид. Разбира се в отсъствието на Hoest. Той все пак е по-специален. Поне на сцената. Чувала съм, че извън нея бил мил и симпатичен джентълмен, но не го вярвам много, защото пред нас изскочи истинска фурия. Интригуващите му и винаги различни сценични проявления хич не са за изпускане. Раздаващ ритници и беснеещ страховито по сцената, той ни заливаше с доза след доза смразяващ, но същевременно адски зарибяващ блек метъл и някак неизбежно засенчваше лайв музикантите до него на сцената. Но пък и те не му се даваха демонстрирайки агресивно и безкомпромисно свирене. А и няма как да не забележиш басиста, когато внезапно се озове на метър от теб сред пощурялата публика. Тази вечер сценичната персона на Hoest беше в закачливо настроение – виното се лееше, а той се задяваше с осветителите, с колегите си и с едрогърда девойка от публиката. Небрежният непукизъм, който демонстрираше, допускаше дори да зяпа в телефона си без и за секунда да излезе от образ. Има нещо едновременно арогантно и неустоимо привлекателно в присъствието му. А ако случайно извадим късмета някой ден да намине към София, да си знаете – никакви червени прожектори!

TAAKE

Изтощени емоционално и физически след 80-минутния сет на TAAKE, решихме да скипнем афтър партито и доволни се отправихме към хотела, за да смелим и превъртим отново в главите си случилото се през последните два дни. Рекапитулацията показва, че освен добрия подбор на групите има и пакет от неща извън музиката, които обуславят качественото преживяване за публиката. Едно събитие се превръща в успешно когато организаторите пускат редовно полезна информация, без да досаждат (тук държа да отбележа специалната покана към българските фенове); когато отговарят бързо на въпроси и са готови да помогнат; когато се стремят да се развиват и подобряват с всяка година; и особено когато карат всички да се чувстват като желани гости и разчитат на обратната връзка с тях. И точно затова вероятно догодина отново ще сме там.

Галерии със снимки от фестивала: Marche Funebre, Taine, Hamferd, Ancient, A Pale Horse Named Death, Dark Tranquillity, Pilgrimage, Descend Into Despair, Officium Triste, Clouds, Antimatter, Dagoba, Taake

Текст: Саша Добрева
Снимки: Сава Свиленов