Ирландска инвазия в София от DROPKICK MURPHYS

Тази 2019-та продължава да трупа точки по отношение на рок/метъл събития у нас. Благодарение на радио ТАНГРА МЕГА РОК успяхме да видим както свои любимци за пореден път, така и такива, нестъпвали на българска почва. DROPKICK MURPHYS са група на 23 години, а едва сега съумяха да стигнат до нашата мила родина. За съжаление може и да е за последен път и по-надолу ще разберете защо.

Нека ви представя първо симпатичния младеж, който се яви на сцената малко след 20ч., за да подгрее публиката. Frank Turner сам с неговата китара излезе пред не повече от 300-400 души в началото. Не че отвън нямаше тълпи от хора, просто явно бяха решили да си допият галоните с бира на въздух, докато дойде време за големите на вечерта. Голяма грешка според мен, защото Frank си струва да се види и чуе на живо. Творецът и неговата китара – това беше всичко, което предлагаше той, но с какъв ентусиазъм само. Стилът на британеца левитира между алтернативен рок към пънк с фолк елементи. На моменти звучеше и като кънтри. Беше се подготвил и с некратко обръщение на български, което завърши: „Както виждате моя български е перфектен и затова мисля да поупражня английския си“. Другата изненада, която ни беше подготвил бе първия куплет от парчето му „Eulogy“, който беше преведен и изпят на наш роден език. Frank благодари и на малкото присъстващи, че са тук и сподели, че на първия му концерт в Лондон е имало само двама души и се радва, че сега са много повече. За щастие до края на 50-минутното му шоу, залата вече започна да придобива нормален вид и английския ни гост беше изпратен подобаващо.

„LET’S GO MURPHYS! LET’S GO MURPHYS!“ скандираше вече пълната зала, докато подготвяха сцената. Малко след 21ч. зазвучава „Foggy Dew“ на Sinead O’Conner и директно биваш изпратен на бойното поле в Ирландия. Даже се усеща аромат на уиски и очаквах във всеки момент да заподскачат леприкони около нас. Междувременно зад черната завеса, на сцената вече се нареждаха бойните другари от DROPKICK MURPHYS и с края на интрото въпросната завеса беше свалена и пред нас се разкриха „мъжете в черно“, забивайки „The Boys Are Back“. Бяха точно такива, каквито сме ги виждали на записи. Ken Casey и Al Barr сновяха от единия край на сцената до другия, а още с първото парче вече бяха на оградата и се поздравяваха с фенове. Адмирации за смелостта да оставят напълно непозната публика да пее сама и то още в самото начало, било то и едно от най-познатите им парчета. За съжаление веднага направи впечатление на всички лошото озвучаване на залата, заради което микрофоните на Ken и Al се чуваха доста слабо за сметка на останалите звуци.

И ей така на един дъх преминаха през „Prisoner’s Song“, „Johnny, I Hardly Knew Ya“ и „Blood“, а на Tim Brennan често му се налагаше да сменя китарата с акордеон за тях. Последва и официалното обръщение на Mr. Casey към нас, в което изрази впечатлението си от българската публика до момента и извинение, че са чакали 23 години, за да дойдат тук. Истината е, че събитията, които се случиха малко по-късно, може би ще са причината това да е първото и последно посещение на DROPKICK MURPHYS в България. Всички знаем за политическите възгледи на групата и влиянието, което оказват върху творчеството им като цяло. Неведнъж се е случвало да има конфликти по време на техни изяви с хора от публиката, които освен, че не подкрепят техните виждания, съвсем целенасочено са предизвиквали скандали. Е, и ние не останахме по-назад. По време на изпълнението на „First Class Loser“, Ken забелязва няколко човека в предната част на публиката, които му отправят нацистки поздрав. Той от своя страна започва да ги сочи първо с показалец, а после намесва и средния пръст. Едвам успя да си довърши парчето и беше готов да слезе да се бие, както и го предложи. Цялата група се събра около него, за да му съдействат. За щастие до бой не се стигна, но бяха готови да прекратят концерта и Ken ясно заяви, че може би тук повече няма да дойдат. Останалите 3000 човека в залата обаче им показаха, че българската публика обича DROPKICK MURPHYS и иска концерта продължи. И той продължи.

Идвайки за пръв път у нас, бостънците бяха длъжни да ни разходят из цялото си творчесто, връщайки ни 23 години назад до 1996г. и после обратно към 2017-та и последния албум „11 Short Stories of Pain & Glory“. Не ни спестиха нищо. Сигурна съм, че всеки е успял да чуе любимото си парче. А споменавайки любимо парче, не мога да пропусна момента, в който започна „Rose Tattoo“ – всенародния любимец. Тук на никой не му правеше впечатление, че микрофоните са слаби… и без това щяхме да успеем да ги надвикаме.

По време на паузата преди биса, момче от екипа мина пред публиката, за да издърпа първо жените за традиционното събиране на фенове на сцената по време на биса. Моя милост също беше завлачена с още шепа девойки и когато започна „I’m Shipping Up to Boston“, ни качиха на сцената. За минута около нас вече имаше разнообразие от индивиди и от други полове, а за момент реших, че вече наистина виждам леприкони, пък то се оказаха малки дечица. Близо 50 човека подскачаха и танцуваха заедно с бандата до самия край. Финалното парче по традиция беше „Dirty Deeds Done Dirt Cheap“ на AC/DC, с което да покършим малко вратове.

Не знам дали заради случката по-рано или поради друга причина, но бандата ни напусна веднага след последната песен. Нямаше благодарности и сбогувания, просто слязоха. Силно се надявам, че това не е била последната ни среща и мисля, че българската публика, в по-голямата си част, им показа, че заслужава още от DROPKICK MURPHYS.

Благодарим на радио ТАНГРА МЕГА РОК за поредния уникален концерт и отново им честитим 13-ия рожден ден с пожелания да продължават да разнообразяват концертния живот на българските рок и метъл фенове.