Интервю с Валентин Стефанов от СРЕБЪРНИТЕ ГРИВНИ – част 3

Сребърните гривни са една от култовите български рок групи от средата/края на 60-те години на 20 век, момчета с бляскави китари, влюбени във враждебната /тогава/ западна бийт музика. Сега, от далчената Финландия – едно интервю на Ивайло Тончев с китариста на групата Валентин Стефанов, предоставено специално за MetalHangar18!

От цялото бийт -поколение в България, с изключение на песните, които са пуснати по разни малки плочи, съществува само една голяма плоча, която се нарича „Бийт групите на София“. Можеш ли да ни дадеш малко повече информация за нея?

– За съжаление, не мога да ти дам никаква информация… Просто никой не е питал нито мен, нито Сашо, нито Гого, нито Гошо Минчев, дали искаме тези парчета да бъдат издадени. Това са решения единствено на Балкантон. Ние бяхме такива момчета, че се радвахме, когато ни викаха да записваме. А след това нямахме представа в какви ръце са попадали тези записи.

Съществувала ли е някаква форма за самоиздаване тогава? Например, вие записвате дадени парчета на ролка, която след това се разпространява по градовете…

– Не, в никакъв случай! Това би било някакъв частен бизнес, който е изключено да съществува по онова време. Просто беше несъвместимо с директивите на партията и правителството.

А имало ли е списания, които да отразяват рок музиката в България?

– Освен това списание „Младеж“, аз не знам да е имало други. В повечето, ако изобщо е имало някакви статии за рок музиката, то те са били негативни. Може би вече след ’71 година започват някакви опити за либерализация на тези неща. Тогава за пръв път по радио Хоризонт ни пуснаха „All right now“ на английски език. Ние отивахме в Пловдив на турне, чухме тази песен в колата по радиото и се чудехме дали е вярно…

Правили сте концерти в Кюстендил, Пловдив, Стара Загора… Съществуваха ли други групи, освен софийските, по това време?

– Да, имаше, в Пловдив например. Винаги концертите се осъществяваха от две групи. През зимата на ’69 година направихме нещо като мини-турне с няколко концерта във Враца, Видин и други градове. Първата част на концертите свиреха едни момчета от Пловдив. Мисля, че групата им се казваше „Дъга“, с тях свиреше един много добър китарист – Огнян Видев.

А какво се е случвало с тези групи извън София, успявали ли са да направят записи, да издадат плоча?

– Имам много оскъдна информация, да не кажа никаква. Срещал съм се с такива групи, които тогава, така да се каже, бяха наши фенове – в Петрич, във Варна… Съмнявам се обаче да са развивали някаква студийна дейност, защото тогава големите студия бяха само в София. Може би в Пловдив, Варна или Русе е имало нещо, но аз не знам за това. Бих се радвал, ако се намери подобен запис.

Каква музика е имало тогава по магазините в България?

– По онова време имаше всякакви стилове, с изключение на западната поп музика. Сега тя се нарича рокендрол, но тогава се наричаше поп. Истинският рокендрол дойде в средата на 50-те години от Америка. Стилът на Beatles се нарича Merseybeat. Всички в Ливърпул свиреха този стил. Много стари рок парчета от Америка са се преработвали по английски начин, а името на стила идва от реката, която минава от там – Mersey. Такава музика, както и стари американски рокендрол парчета не се пускаха. Имаше много класическа музика, народна музика, българска, руска естрада, както и песни от целия социалистически лагер.

Имаше ли предавания по радиото, в които са пускали музика, различна от тази?

– Трябва да ти кажа, че още ’63 година пускаха много хубави инструментални парчета, без да знаем изобщо кой ги свири. Но такива с пеене – не.

Връщайки се на „Сребърни гривни“, може да кажем, че има няколко етапа в развитието на групата, през които вие сте свирили различни стилове музика. Какви етикети можеш да сложиш на всеки един от тези етапи?

– Да, прав си, защото при всяка смяна в състава на групата е излизало нещо ново. Отначало започнахме с кавъри, оттам придобихме сигурност в свиренето и пеенето или т.нар. рутина. След като се оказа, че не можем да правим наши песни и да ги записваме на плочи, трябваше да правим кавъри и да свирим бекграунд на песни на Борис Гуджунов. Едва когато се събрахме с Гого и Гошо Минчев, се родиха новите преработки. Решихме, че щом не ни дават да правим наши парчета, ще вземаме народна музика и ще я правим по различен начин, за да звучи по-модерно. След като дойдоха Пепи и Банана, започна друг етап. Доста време се влияехме от английските групи и в много парчета могат да се усетят фрагменти от тяхната музика.

По същото време в Турция съществува течение, наречено „рок от Анадола“, който всъщност е западна рок музика с фолк мотиви или с техни традиционни инструменти. Не знам дали сте имали представа какво се случва там, но течението български рок с фолклорни мотиви е много подобно на турския рок. Каква е причината да се появи тази музика у нас?

– Този стил се появи в процеса на търсене на нови неща. Като ни забраняваха да правим авторски български поп, на Гого Станков му дойде тази идея. Искахме да видим какво ще ни кажат, ако направим български фолклор. С него имахме шанс да направим много неща по нов начин, който никой преди това не е правил в България.

След като много от парчетата ви са били цензурирани и спирани, кои са тези, които смяташ за ваши представителни песни?

– Всички тези, които са свързани с опита ни да направим нещо ново с фолклорната музика. Например с песента „Зарезан“, която дори не е народна, мога да кажа, че се гордея. Това е хубаво направена песен, също като „Вечерай, Радо“…

Текстът на песента „Палатка и китара“ всъщност е доста романтичен. А реалистичен ли е?

– Да, текстът до голяма степен е в крак с истината. Въпреки всички негативни неща около нас, ние бяхме доста позитивно настроени и гледахме към бъдещето с оптимизъм. „Палатка и китара“ много ни пасваше на нас, защото обичахме да ходим на една планина до София – Люлин. Там си бяхме намерили една ливада, на която ходехме много често с палатки през лятото. По транзисторните радиа слушахме радио Люксембург и си правехме шишчета на огъня. Всичко се случваше под открито небе, палатките дори не ги ползвахме, защото беше много хубаво да заспиваме, гледайки звездите нагоре…

Част от песните ви са кавъри, например „Венера“. Как се приемаха те от публиката?

– Много добре се приемаха! На един новогодишен бал в зала България (’70-та срещу ’71 година) свирехме „Венера“ на ученици и имаше страшен успех! Тя е обикновена песничка, нищо специално няма в нея, но има много хубав, стегнат ритъм.

Явлението „кавъри“ в България сега често предизвиква скандали относно кражба на музика. Говори се за плащане на авторско право. Какво означава да направиш кавър през 60-те години?

– Кавъри е имало отдавна в България. Помня, че още ’63 година Лили Иванова излезе с такива песни, също и Стефан Воронов. Тогава не знам дали са ги плащали, защото желязната завеса беше такава, че всеки правеше каквото си иска. Тя беше завеса за всичко, само музиката минаваше през нея. Нямам информация някой да е имал претенции за авторски права, особено преди ’60 година. А и ние тогава не сме се замисляли за тези неща, за нас беше важно, че ни викат да свирим и ни уреждат телевизионни участия.

По отношение на облеклото, вашето стандартно ли е било тогава?

– Дрехите бяха като музиката – като те видят, че си облечен с нещо по-различно и ставаш трън в очите на другите. Ние бяхме и трън в ушите на другите! Имахме стандартно за младежите облекло, но не всички се носеха така. Не, че сме се обличали кой знае колко по-различно, но носехме малко по-модерни неща – сака на райета, панталони на райета – тогава не се носеха много. Дънки се носеха, но ние използвахме и други аксесоари. За дрехите в първото ни предаване по телевизията бяхме гледали от снимка на Beatles. Бяхме занесли снимката на шивач. Същият плат се продаваше и в България, казва се пепит, на много малки бели и черни квадратчета. Казахме на шивача да ни направи четири костюма като на снимката. От обущар пък си поръчахме да ни направи такива черни ботушки до глезените, каквито носеха всички групи в Англия.

Имаш ли представа всъщност колко песни имат записани Сребърните гривни?

– Мисля, че около 40 или 50, но някои от тях дори не си ги спомням. В тази бройка слагам и около 7 – 8 инструментални парчета. Свирил съм и сола в различни песни на други изпълнители. Тогава Вили Казасян ни представяше някои песни за други артисти, които записвахме.

А има ли песни, които и сега, и преди не се харесвал по някаква причина или си смятал, че са изкуствено наложени?

– Мислил съм понякога дали е хубава дадена песен, дали си е струвало да я правим или не, но те така ни ги налагаха, че нямахме друг избор… Трябваше да правим всичко, което ни се предлагаше. А и толкова бързо ставаше всичко – вчера ти я дават, днес трябва да е готова – че е нямало време изобщо да се запознаем с песента. Това после се усеща и като я слушаш, личи си, че е направена прибързано. В такъв смисъл не харесвам как са направени, защото знам, че е можело да станат много по-хубаво, ако разписанието беше друго.

Струват ли ти се остарели песни като „Ружица“ или „Хроника 70“?

– Не, като музика те звучат много добре. „Хроника“ я направихме много успешно, много агресивно. „Ружица“ пък е в друг стил, но пак много модерен за времето си, като и днес не звучи лошо. За текстовете вече не знам…

Точно текстовете имах предвид. Не са ли неща, които не са много актуални в момента?

– Да, „Хроника“ си беше един вид политическа песен против войната във Виетнам. Текстът на „Ружица“ е за граничари, за застави, за такива неща… И не само в момента, но и тогава не знам колко млади хора са се интересували от това…

Що се отнася до първите инструментали, които сте записвали, сега имате ли ги под някаква форма?

– Нямаме ги… Не знам кой го намери, но сега имаме единствено клипа от телевизията. Дори е само видеото, без саунд. Аз записах сега звука. Изпратих го на Жорж Ян в Америка, а той записа солото на барабани. След това го монтирах. Така пак свирят хората от „Гривните“, но не е оригинал.

В такъв случай как стои въпросът с възстановяването на цялото наследство на групата?

– Що се отнася до видеото, сигурно някои хора са го записвали от сателитния канал и са го публикували в интернет. За плочите – аз нямам много, може би само 6 – 7 малки, смесени. Но те са в много лошо състояние. През ’95 година със Сашо Гривната направихме план да се видим в София. Мислехме там да подготвим нещо като съживителен концерт по повод 30-годишнината от създаването на „Гривните“, по-точно от получаването на това име. Направихме няколко интервюта за различни радиа. Чочко – на Трошан брат му, Бог да го прости, беше събрал от радио София много чисто записани на касетка стари парчета и ни ги даде. След това ходихме до Балкантон да търсим някои записи, които ни липсваха, но се оказа много трудно. Получихме много мудни отговори: „Ееех, кой ги знае къде са, в мазето ли, в тавана ли…“. И така стана, че никой не си помръдна пръста за тях. Ако изобщо има такива записи, те са собственост на Балкантон, на радио София и на телевизията. Би трябвало да има най-малко 10 записани видеа от телевизията.

А кои са най-неочакваните находки, които сте намирали?

– Точно този инструментал от нашето първо предаване по телевизията. Не знам как бихме могли да ги намерим, но има още четири такива парчета. Ако намерим и другите видеоклипове, аз бих могъл да ги възстановя, като ги изсвирим днес. С помощта на интернет можем да свирим заедно – аз тук във Финландия, Сашо в Америка и останалите момчета… Може да се скалъпят наново тези инструментали и да се монтират върху видеото, но не знам къде са. Това, което сега е останало сигурно е снимано с 16-милиметрова камера от телевизор, защото тогава не е имало такива видео рекордери. Оригиналният звук е бил на самата лента на филма, но ако е бил близко до магнит или лошо съхраняван, той изчезва.

Кои са нещата, които смяташ, че са безвъзвратно загубени?

– Сигурно има такива записи, защото през ’95 година, когато ходихме в радио София със Сашо да питаме, намериха това, което вече имаме, което Чочо ни беше дал. Според мен безвъзвратно загубени са тези инструментални парчета. Дано да се лъжа! Ако някой в телевизията има много добро желание, би било възможно да се намерят. Те са ни правили клипове и в Несебър, и в Слънчев бряг, все черно-бели. Имам само фото снимки от там, обаче не знам къде са филмите.

Не ти ли се струва странно, че докато в бившите соцстрани издават и продават много от старите албуми, в България няма никакъв или почти никакъв интерес към бащите на рока?

– Това може да говори само за едно – че ние българите не умеем да си пазим и ценим историята, нехайни сме! Ако ми бяха предоставили на мен тези ролки и тези записи, е 100% сигурно, че до днес щяха да съществуват. Така се получи обаче, че ние, след като се пръснахме по света, те просто ни отписаха от историята… Учудвам се дори как в радио София все още се откриват хубаво запазени записи, но за филмите по други места не мога да ти кажа нищо… Все пак аз си мисля, че си струва някой ден някой да обиколи тези три институции – Балкантон, радио София и Българската телевизия, за да открие и събере останалата информация.

Има ли шанс някога да видим Сребърните гривни на CD или дори на плоча, с едно издание на ваши песни, което по някакъв начин да ви върне обратно на сцената?

– Идеята не е лоша, а и нали никога не трябва да казваме „никога“… Аз нямам нищо против, но ми се вижда много трудно осъществимо, защото, ако днес се направи такова нещо, то не може в никакъв случай да стане както преди. Затова трябва да се допитаме първо до композиторите на тези песни, до текстописците и до самите изпълнители, т.е. до нас. А и самите музикални изпълнения, като оригинали, са записани в много беден, много суров вид и трябва да се обработят. С днешните компютърни програми могат да се направят, за да звучат много по-добре.

Всъщност как стои въпросът с авторските права?

– Ние нямаме такива, освен права на изпълнители, но не знам къде са писани те… В България тогава не се пишеше нищо. Правата бяха на композитора и на Балкантон. Нямаше дори аранжор – ние сами си аранжирахме изпълненията. Хубаво ще бъде някой да се заинтересува от подобен проект, но трябва да се допита до всички нас, защото вече живеем в такова време. Сега всичко е много по-лесно от преди, само трябва да има дисциплина и всеки да знае какво прави, да си знае правата.

Връщайки се обратно в ’71 година, можеш ли да кажеш как изчезна групата?

– Групата изчезна две – три години след като се уволнихме от казармата. Всички излязохме заедно и започнахме съвместна дейност с Борето Гуджунов, после сами, два пъти участвахме на Златен Орфей… Но през цялото време имаше спънки, ту за дългите ни коси, ту за парчетата ни и на нас просто ни се убиваше желанието за каквото и да било. Много оркестри излизаха навън за малко време, поне да се опаричат, да видят малко свят, да си накупят инструменти… Ние също решихме да излизаме и направихме рекламни записи от десетина парчета. В същото време обаче станаха доста промени. На Симеон Щерев – Банана му излязоха други ангажименти и той каза, че не може да участва в този проект. От друга страна Лиана и Ачо се върнаха от чужбина, за да правят нов оркестър в България. Така се случи, че не трябваше да разчитаме на тези рекламни записи, да ги изпращаме на някого и да чакаме отговор, защото направо се присъединихме към тях. Това вече беше съдба – около 5 години обикаляхме Централна Европа и Скандинавия. Въпреки че през цялото време аз имах едно на ум, че ще се върна и със Сашо пак ще правим „Гривни“, малко по малко времето отдалечи всичко. Ако 5 години не си се връщал в България, съдбата ти се променя. Аз не съм останал като емигрант, а тук си намерих семейството и щастието, без да съм го търсил, просто съдба!

А ако беше станало нещо с този рекламен албум, ако бяхте успели да излезете като група Сребърните гривни, мислиш ли, че щеше да е различна съдбата на тази група?

– Записаният материал не беше лош, но и не беше на това ниво, на което да се борим с останалите групи. Едва когато излязох навън, аз се сблъсках с истината. Още през първата пролет на излизането ни, през ’72 година, ние имахме щастието да отидем в Германия. Там имаше концерти, подобни на Уудсток – 200 хиляди души, три дни и три нощи. Там видях всички групи, които преди това съм гледал само на снимки – Deep Purple, Uriah Heep, Spencer Davis Group… Дори с Deep Purple сме пирували една вечер в Щутгарт чак до сутринта. Щастлив съм, че имам и снимки от тогава. Като видях как тези хора свирят на живо и изобщо по какъв начин правят нещата, осъзнах, че ние сме на огромно разстояние от тях. Не заради друго, а защото се опитвахме да правим такава музика – български рокендрол… Няма български рокендрол, има имитация на рокендрол, изпят на български език. Рокендролът не е българска музика. Ако трябва да се говори за някакъв български материал, това са само тези няколко преработени фолклорни парчета, които се броят на пръстите на едната ръка. Това е българско – хармонията, неравноделните тактове, това е нещо, с което можем да се похвалим пред другите. А да пееш някакъв рокендрол на български – това не е нищо! Знаем рокендролът кой, кога и къде го е измислил.

Говорейки за сега, имаш ли някакъв поглед върху българската музика от последните 10 – 15 години? Има ли нещо, което те е впечатлило или нещо, което те е дразнило?

– Няма как, всеки човек харесва различен стил музика. Аз съм следил доста концерти и клипове по българската сателитна телевизия. Има и хубави неща, има и не толкова хубави. Добре е, че има свобода и всеки може да прави, каквото иска. А вече хората, самата публика, те определят посоката. Но има много добри музиканти, след като България вече не е затворена, както беше по наше време. Чувал съм много добри песни, певци и инструменталисти. Ние, за да получим някаква информация, трябваше или да слушаме радио, или да правим някакви специални антени, с които да хващаме сръбска телевизия. В България много рядко идваха чужди групи, за да правят концерт. А тези, които идваха, не бяха звезди, но от тях също учехме много. Българските музиканти сега са добри, но също като футболистите, им е трудно да направят добър отбор. Като в баснята за орела, рака и щуката – всеки дърпа в различна посока. Единствените, които са известни по света и които правят нещо оригинално, са съставите за фолклорна музика. С хеви метъл или рокендрол, изпят на български език, не можеш да учудиш никой никъде по света. Например, ABBA едва ли щяха да са толкова известни, ако пееха само шведска музика. Рокендрол и поп трябва да се пеят основно на английски. Дори и италианския език, който по едно време беше модерен, вече е отминал. Това е истината.

Какво стана с музикантите от групата, с какво се занимават те в момента?

– Трудно ми е да кажа с какво се занимава всеки от тях. Аз съм тук в Хелзинки, Гого Станков и Панчо са в Стокхолм, Сашо е във Флорида, Жорж Ян и Трошан също са в Америка, Хари е в Мюнхен. Всички работят различни неща, а аз все още се занимавам с музика. Правя цели парчета за караоке, както звучат оригиналите, за една фирма, която издава такива записи и ги разпространява из цяла Финландия и Германия. Доколкото знам, Сашо също свири и прави негов модел бас китари.

През ’95 година имате планове за 30-годишнина на групата, която така и не се осъществява. Пропуснахте и следващите годишнини…

– Така е наистина, времето си минава… Не, че е невъзможно да се направи нещо подобно, но напоследък, колкото повече гледам този „филм“, наречен „Сребърните гривни“, толкова повече си мисля, че е по-добре всичко да си остане така – като някакъв мит… А, за да се изкарат и издадат парчета на такава възраст, със сигурност трябва да се обработят, не могат да се пуснат така, както са били преди години.

Какво би казал на младите хора в България, които, също като вас тогава, искат да основават групи и се вълнуват от такава музика?

– Спрямо това, което аз съм видял и пътя, който съм изминал с всички колеги от „Гривните“, трябва да кажа на младите хора, че е необходимо да вярват в себе си. Независимо от бранша, в който се развиват, трябва да си вярват, защото няма нищо невъзможно. Ако нещо е възможно да се направи в Америка, в Япония или където и да е, значи е възможно да се направи и в България. Просто трябва човек да го иска и да е постоянен. И всичко, което се опитват да правят младите, трябва да го правят умната!

Ти кога за последно си беше в България и как ти се стори сега страната?

– За последно си дойдох в България през 2002 година. Много пъти след ’90 година съм си идвал и виждам, че страната се променя постоянно. Спомням си как една победа на футбол на Световното първенство през ’94 година успя да сплоти народа. Хората в България вече имат много нови неща в бита си, в начина, по който се отнасят един към друг. По различен начин се отнасят и към работата си, към природата, към хигиената… Много е хубава природата ни, Господ ни е дал всичко – планини, реки, море, климат, всичко… Обаче, ето, хората се оплакват и по стар навик чакат някой друг да им изчисти или да им свърши работата.

Сайт за Сребърните гривни