Интервю с Валентин Стефанов от СРЕБЪРНИТЕ ГРИВНИ – част 1

Сребърните гривни са една от култовите български рок групи от средата/края на 60-те години на 20 век, момчета с бляскави китари, влюбени във враждебната /тогава/ западна бийт музика. Сега, от далчената Финландия – едно интервю на Ивайло Тончев с китариста на групата Валентин Стефанов, предоставено специално за MetalHangar18!

Сребърните гривни“ е известно име от зората на рока в България. Ще се опиташ ли накратко да представиш групата?

– Ще се опитам, въпреки че е много трудно да се направи „накратко“. Сребърните гривни е нещо като дърво с много клони. На всеки клон му трябва време, за да порасне и всеки клон си има свое развитие и съдба, затова всички са различни. Ако става въпрос за това как се посади стръкчето, от което израстват стъблото и клоните на това дърво, наречено Сребърните гривни – всичко започна есента, в края на септември (началото на учебната година) в XI училище в София. Аз отидох в 9 „в“ клас, където заварих Сашо Гривната. Същото лято, на ’62 година, бях в Югославия. Там научих няколко акорда на китара и донесох разни плочи, покрай които се влюбих в рокендрола. След като се опознахме в класа, аз започнах да питам дали има някой, който може да свири на китара. Едно друго момче и Сашо казаха, че свирят и така започнахме да се събираме след училище… Сашо тогава не свиреше на бас, а беше ритъм китарист на този проект, който започнахме. Аз бях соло и търсехме басист. Така започна всичко, като сменихме много наши връстници от същото училище, от други близки училища, от цялата махала. Имаше доста надеждни басисти, един от които се казваше Жоро Скицата, той беше и пианист. Но така или иначе все не намирахме подходящ човек и стана така, че Сашо трябваше да започне да свири на бас. Намерихме си и барабанист от същия клас… И така започнахме през 1962 година, но не като Fire boys, а като Little shadows – малките сенки, понеже тогава на всички ни беше любима Shadows – музиката.

С това име никой не ни знае, освен в нашия клас и нашето училище. Там си свирехме по забави, по пейки, по паркове… Дори нямахме усилватели, а когато ходехме на забави в други училища, свирехме с радио – радиото под мишницата и в другата ръка китарата… Свирехме без пари! Това всъщност е началото.

А след това?

– След това бяха много плодотворни години, развивахме се – дъжд вали, тревата расте, дървото на Сребърните гривни расте… И така от Little shadows станахме Fire boys.

Цялата банда на Fire boys бяхме от нашето училище. Аз, Сашо и барабанистът бяхме от един клас, а в съседния клас беше ритъм китаристът. В тази формация направихме много успешни изяви и в други училища, и в „БИАД“. Това беше едно заведение в София, където свиреше оркестър Студио 5. Всички млади музиканти минаваха от там. Тогава ни казаха, че януари ’65 година в малката зала „България“ ще има прослушване на млади таланти с хора от телевизията и други, които се занимаваха с българска естрадна музика. Ние се явихме, като вече сами си бяхме направили китари и усилватели. Изсвирихме няколко парчета с хореография, точно като Shadows. Те се заинтересуваха от нас, питаха ни за името на групата и ни казаха, че не може да бъде „Fire boys“, а „Огнените момчета“. Не можели да ни пуснат и като самостоятелна група, а имали един млад певец, на име Борис Гуджунов, на когото можело да станем оркестър… Ние се съгласихме и започнахме да репетираме с Борето Гуджунов. Дори направихме няколко малки концерта в провинцията и работата тръгна добре, докато не дойде лятото. Тогава Борето тръгна на турне с някакъв по-сериозен оркестър, защото ние бяхме много малки тогава – само в 10-ти срещу 11-ти клас. Ние пък поехме ангажимент през лятото да свирим един месец в международния лагер в Приморско. Там публиката беше само от чужденци – от Англия, Финландия, Швеция, Германия, Чехия, от цяла Европа.

Свирехме инструментални парчета на Shadows и от време на време пеехме по някое парче. Тогава някои чужденци казваха: „Абе много хубаво свирят тези момчета, ама не можем да разберем на какъв език пеят?“ А ние си мислехме, че пеем на английски…

Вярна ли е тази легенда, че името „Сребърните гривни“ е заради гривните, които сте имали на ръцете си?

– Да, абсолютно! След лятото на ’65 година се върнахме в София. Панайот Михайлов – Паното, който беше барабанист и Цани от съседния клас, който беше ритъм китарист, казаха, че се отказват. Цани искаше да учи, а Панчо трябваше да ходи войник и заради това стана така. Тогава със Сашо останахме сами и си търсихме ритъм китарист и барабанист. София, колкото голяма беше, толкова и малка – знаеше се какво прави всеки. Казаха ни, че в читалище „Христо Ботев“ репетира оркестър от този сорт. Отидохме там и намерихме Жорж Ян и Трошан. Тогава нито те ни познаваха, нито ние тях, но им предложихме да опитаме заедно да изсвирим нещо и си паснахме. След което просто откраднахме Жорж Ян и Трошан от групата. В началото продължихме отново като Fire boys. Един ден чухме наш приятел да казва, че негов приятел работи в телевизията като осветител и можел да ни уреди среща с тези, които се занимават с младежките програми. И така, ние отидохме на среща, пак – в едната ръка китара, в другата ръка – усилвател, обаче правен от един наш приятел. Влязохме в една малка стая с две – три бюра. Там седяха Хачо Бояджиев, Васко Делов и други, които се занимаваха с младежките редакции. Чуха ни как свирим и ни питаха за името на формацията. Отново ни казаха, че Fire boys няма как да мине. А тогава беше модерно да се носят гривни, ние гледахме по списания как английските групи носеха такива. Ние също имахме, но не от сребро, а просто от някакъв лъскав метал. Те като ни видяха и казаха: „Айде, ще се казвате „Сребърните гривни“!“. Ние бяхме готови на всичко, само и само да се появим на бял свят. Те веднага ни определиха дата, на която трябваше да отидем в радио София. Там направихме записи на пет инструментални парчета (защото за пеене на английски не можеше и дума да става), три от които на Shadows, а другите бяха Gerry and the Pacemakers „I like it“ (хит номер едно в Англия за ’63 година) и Peter and Gordon „A world without love“. Тези пет парчета ги излъчиха едно след друго и тогава за нас настъпи големият бум. Всички в училище ни казваха, че са ни гледали по телевизията… Излъчваха ни като „младежки китарен състав“, пишеше имената на всички ни и следваше 15-минутна програма с петте парчета.

Това ни прави официално първата излъчена подобна група с две китари, бас и барабани. След това с Борето Гуджунов започнахме да снимаме доста клипове за телевизията и за новогодишни програми, вече с името Сребърните гривни.

Кулминация за нас беше ’66 година. Тогава, април месец, по традиция в Художествената академия в София правеха пролетни балове три нощи подред. Бяха ангажирали да свирят две групи, едната от които ние (без Борето Гуджунов), а другата – Бъндараците (двамата братя Бънди и Вачо, Кирил Маричков и Пепи Цанков). Един – два дни преди участието ние отивахме да правим sound check. За късмет аз бях първият в България, който имаше усилвател Vox AC 30, с такъв свиреха групи като Beatles и Shadows. На мен ми го бяха изпратили от чужбина едни роднини на 25 март, а балът беше на 8 април. Тогава имахме много обширен репертоар, бяхме по-млади от Бъндараците, по-агресивни и се развивахме много бързо. Аз слушах радио Люксембург всяка нощ до 4 часа сутринта, а после попивахме всичко от там. Всяка събота бягах от последния час, за да слушам BBC в 12:30, защото на къси вълни имаше предаване с всички тези групи. Интересното беше, че тогава свиреха на живо в студиото на BBC. Ние правехме парчета на Beatles, Shadows, Rolling Stones, The Who, Adam Faith, Dave Clark Five… За трите вечери на баловете залите бяха препълнени, дотогава в София не се беше случвало подобно нещо. Така ние се запознахме с Бъндараците и въпреки че бяхме по-млади, те ни казаха, че сме били по-подготвени от тях. Тогава се разбрахме да направим един купон, на който да свирим двете групи. Събирахме се в квартирата на Пепи Цанков, където хапвахме, пийвахме и слушахме музика, като всички младежи…

Наясно бяхме обаче, че всички ни чака казарма. Така и стана – цялата група, всеки на различно място, две години „пазехме Родината от враговете“ – така ни казваха тогава. Щурците се бяха създали ’67 година, а през ’68, когато ние се уволнихме, те пък тогава влязоха в казармата. Ние тогава за две – три години дръпнахме много яко напред. Краят дойде ’71 година, след три участия на Златен Орфей, първото от които не се сбъдна, защото ни арестуваха. В Клуб 33, който беше само за чужденци, свиреше една шведска група. Те ни поканиха да забием заедно, но ние нямахме право да влизаме, защото можеха да влизат само чуждестранни граждани. Стана така обаче, че ни уредиха да влезем, след което на другата сутрин на рецепцията в хотела ни чакаха, за да се явим в районното управление на милицията. Отидохме там и започнаха да ни разпитват, всеки по отделно, дали са ни записвали, дали са ни платили, какво са ни казали, дали са ни наели за шпионски работи, какви ли не глупости… Заповядаха ни в срок от 24 часа да напуснем комплекса в Слънчев бряг и ни забраниха да участваме на Орфей. Заради този гаф ние се разтурихме. А след лятото на ’69 година със Сашо пак започнахме да стягаме групата. Отново взехме Жорж Ян на барабаните и се чудехме кой да бъде другият човек. Тогава дойде Гошо Минчев. С него направихме няколко проекта. През цялото време като „Сребърните гривни“, ние правехме най-много парчета на Борето Карадимчев.

В състав – аз, Сашо, Жорж Ян и Гошо Минчев свирехме до Нова Година. След това Жорж Ян напусна групата, а Гошо Минчев предложи на негово място да дойде Гого Станков. Той беше завършил музикалната консерватория и можеше, освен на барабани, да свири и на други инструменти.

А от къде идваше този стегнат звук, който чуваме?

– Да ти кажа, може би идваше от сработването между мен и Сашо. Ние тогава бяхме постоянно заедно – на училище, след училище, постоянно свирехме. Пасвахме си идеално и като характери, и слушахме еднаква музика, просто виждахме нещата по един и същи начин. Дори много добре се получаваше, когато пеехме двамата заедно.

Втората част от интервюто – тук.