Интервю с Валентин Стефанов от СРЕБЪРНИТЕ ГРИВНИ – част 2

Сребърните гривни са една от култовите български рок групи от средата/края на 60-те години на 20 век, момчета с бляскави китари, влюбени във враждебната /тогава/ западна бийт музика. Сега, от далчената Финландия – едно интервю на Ивайло Тончев с китариста на групата Валентин Стефанов, предоставено специално за MetalHangar18!

Какво се получи след периода с Георги Минчев?

– Когато бяхме с Георги Минчев, започнаха да излизат първите ни плочи заедно. По-рано, с Борето Гуджунов, пак имахме плочи, но бяха на негово име, а ние само свирехме. Когато стана дума как да се казва плочата ни с Георги Минчев, ние решихме да я кръстим Сребърните гривни, защото той дойде при нас, а не ние при него. Не знам, може би тогава той малко се обиди, но… както и да е, направихме плочата… Беше с доста хубави парчета, които на моменти дори изпреварваха Лили Иванова в българските класации. Някъде към пролетта обаче, Гошо Минчев каза, че заминава в Белгия да учи и така се сбогувахме с него. После започна големият лов за барабанисти. С Хайк Гарабедян – Хари направихме първата версия на филма „По улица Раковска“, той е много добър барабанист. Ние вече търсехме само добри музиканти.

Работихме с Крум Калъчев и Гошо Манчев, който замина за чужбина. Ние обаче, имахме ангажимент за Златния Орфей и пак трябваше да се върнем на Жорж Ян. Така през ’70 година се явихме на фестивала с едно парче на Милчо Левиев, което се казваше „Есенно слънце“. Тогава Гого Станков свиреше вече на кийборд, където си му беше истинското място. След Орфея Жорж Ян отново си тръгна, а ние пак останахме Сашо, аз и Гого Станков. Тогава Гого Станков каза, че имаме шанс да направим много страшна група. Той беше по-голям от нас и се познаваше с Пепи Славов, лека му пръст и Симеон Щерев – Банана.

Заедно направихме квинтет с надеждата да излизаме навън. Свирехме няколко месеца, през които имахме участия в Пловдив, София, записахме втората версия на „По улица Раковска“. Аз и Сашо научихме много от музиканти като тях, защото те бяха свирили джаз на много международни сцени, а ние свирехме по-скоро поп. Те всички бяха завършили консерваторията, Гого правеше много хубави аранжименти и за големи оркестри. С песента „Палатка и китара“ се явихме заедно пак на Орфей.

След това направихме едно голямо турне из България за цял месец. Бяхме и за девет дни в Москва на „Среща на младежта от социалистическите столици“. А през есента стана ясно, че имаме шанс да отидем да свирим в Германия с Лиана Антонова и Ангел Везнев. Така заминахме, само Сашо остана. Това всъщност беше краят на групата.

Значи това е цялата история на групата?

– Да, това е, но наистина много накратко. Има куп подробности, които не е възможно да се разкажат в един разговор.

А как всъщност дойде рок музиката в България?

– Тя дойде като останалата информация в България. Всичко забранено, се слушаше по радио станции като „Гласът на Америка“, „Свободна Европа“, които заглушаваха, но радио „Люксембург“ никой не можеше да го заглуши. То разпръскваше тази музика по цяла Източна Европа, зад т.нар. желязна завеса. Някои по-привилегировани хора, които пътуваха в чужбина, носеха плочи.

Не е ли имало някаква цензура върху тези неща?

– Цензурата се състоеше в това, че официално беше забранено да се пее на английски и изобщо такава музика. Но никой не можеше да ни спре абсолютно, защото винаги са се свирили западни неща. Затова видяхме толкова трудности, докато излезем и затова толкова пъти ни спираха и ни постригваха. Преди казармата, като си пуснахме първите дълги коси, властите още не се бяха усетили на кого да разпоредят да ни подстриже. След казармата започна голямото стригане, аз помня, че пет пъти са ме хващали на улицата.

И са те подстригвали, така ли?

– Да, хващат те на улицата и те водят в най-близката бръснарница, където казват „Въведете го в ред този младеж“. После дори си плащаш за това. Мен са ме хващали даже и хора, които не са милиционери, а цивилни граждани. Те чакат някой да дойде, понеже тогава имаше доста милиционери по улицата и го предават на тях. Спомням си, когато отивахме в Перник на концерт с група „Стакато“, чакаме пред Сатиричния театър с цялата група, целия оркестър, певци, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев и други артисти от театъра. Аз казвам „Отивам да си купя цигари, чакайте ме тук“, като знам, че тръгваме след две минути. Купих си цигари и на връщане, между будката и автобуса, ме спря един милиционер. Обяснявах му, че ме чакат и ще закъснеем за концерт, но той държеше първо да ме заведе да ме подстрижат. Така беше и преди всяко телевизионно предаване. Можеше и да не се подстригваш, но трябваше така да си прибереш косата, че да не изглежда дълга. Зализвахме се с бира и фиби …

И преди, и сега, да се появиш по телевизията означава да станеш страшно известен. Какво означаваше да си известен рок музикант тогава?

– Ние бяхме толкова млади, че може би не сме го разбирали това, но бяхме щастливи. И много ясно – кой няма да е щастлив, ако го познават всички тогава? Дори като ходехме в София на заведения или по улиците ни сочеха, а на нас ни беше приятно. Но трябва да ти кажа, че наред с удоволствието, това беше доста голяма отговорност, защото трябваше да внимаваме къде и какво говорим. А на нас ни се искаше да правим щуротии като всички младежи.

Как минаваха концертите, кой ги организираше, имаше ли много публика?

– Те се организираха от бюро „Естрада“ или Концертна дирекция и трябва да ти кажа, че винаги беше пълно. Получавахме покани и за частни събирания на заводи, също така сме свирили в Аржентинското, Турското и Английското посолство. През есента, когато се разпаднахме, започнаха да идват покани и за концерти в чужбина, в другите социалистически страни. Тогава, през ’70 година, разбрахме, че песента „Вечерай, Радо“ е попаднала в музикалната класация на Югославия, а те бяха много по-напред от нас в това отношение.

Вие всъщност имате голям брой плочи, които в момента са абсолютна рядкост …

– Броят на плочите ни не е толкова голям. Но при нас се получи така, че, когато бяхме в казармата, се разбрахме тези две години да не минат напразно. През това време всеки от нас беше направил около десетина свои авторски парчета. Когато излязохме в голямата полагаема отпуска, се събрахме с Бъндараците и записахме на магнетофон с акустични китари една цяла ролка с 20 – 30 от тези парчета. Кой знае къде е тази ролка сега… Идеята ни беше, като се уволним, да започнем да правим наша музика, а не само да копираме, което обаче се оказа абсолютно невъзможно! Тогава всичко беше в ръцете на композиторите. Системата беше такава, че не можеше някакви си малки момчета да започнат да правят свои песни. Тогава се навихме да правим чужди парчета на български език. Разрешиха ни в радио София да запишем парче на група „Move“, но имаше един господин, който тогава извършваше контрол върху всичко, което се излъчва. Той каза, че тази песен няма да мине, защото имала мотив от някакъв руски марш, композиран преди Октомврийската революция. Само заради този фрагмент не го пуснаха и ние вече се отказахме да правим такива парчета.

А коя е първата ви издадена грамофонна плоча?

– И аз не мога да кажа точно, защото нищо не зависеше от нас, всичко беше поръчка. Никой не ни позволяваше да правим своите песни, композиторите идваха при нас с текста, мелодията и хармонията, а ние правехме само аранжировката. Такава беше системата, че те идваха днес с новата песен и ни казваха утре да бъдем в съответния час в студиото. А да правиш чужда песен за такова нула време просто е невъзможно.

Според единствената книга, написана за българската рок и поп музика, вие имате над десет грамофонни плочи. Дали това е така наистина?

– Да, възможно е, едва ли са повече от десет. Но за повечето никой не ни е питал дали искаме или не искаме да участваме в дадената плоча. Просто Балкантон ги издаваше тези плочи със записи на различни изпълнители, включително и наши. Без да ни питат са включвали и наши инструментални записи, които сме правили за реклама, но явно на някого са се харесали…

Значи Балкантон, като ваш мениджър, е имал абсолютен контрол върху вашите записи?

– Да, те обаче, също е трябвало да бъдат в крак с цялата политика и с всички стопове, които идваха от партията и правителството. В края на краищата по време на Социализма западната музика беше нещо като начин да се разваля младежта в България.

А имахте ли представа в какви тиражи са издавани тези плочи и получавахте ли някакви хонорари за тях?

– Не, нямам представа за тиражите, а и не получавахме никакви хонорари, освен за записа. Също така за телевизионни предавания и фестивали сме получавали някакви хонорари, които не бяха лоши за онова време. Когато средната заплата за месеца беше 80 лв., ние вземахме по 50 лв. на човек за един концерт. Но от продажбата на плочи не сме получили нищо.

Повечето ви плочи са съвместни издания с Beatles, The Mamas and the Papas, Рей Чарлз и др. Как се получава така, че издавате съвместна плоча с Beatles например, без те да разбират за това?

– По-правилно би било този въпрос да се зададе на Балкантон, защото те решаваха тези неща. Ние изобщо не сме знаели, те сами са го решавали. Дълги години никой не можеше да си представи, че изобщо ще пуснат плоча на Beatles да се продава в България. През ’64 и ’65 година те бяха оплювани и сочени като упадъчна музика.

Какво представляваше този Младежки фестивал през 1968 година?

– Не мога да кажа със сигурност, защото аз по това време бях в казармата. Но знам, че е по повод на този Младежки фестивал през ’68 година са отворили доста голям прозорец за българската музика тогава, защото са се събрали много чуждестранни групи. Всяка група е представяла страната си, като е имало и доста рок банди от цяла Европа.

Защо повечето от синглите по онова време са нямали обложки със снимки, а само с някакви странни картинки?

– Защото ние се различавахме малко от хората, които ходеха по улиците. Според властите ние бихме дали лош пример на младежта с начина, по който изглеждаме. Всички бяхме в комсомола, но никой от нас не е имал партийна книжка, включително и моите родители. Аз затова и станах музикант. Първо исках да уча в един техникум за радио и техника „Попов“, но не ме приеха, защото родителите ми не бяха партийни членове.

Третата част от интервюто – тук.