Garbage ни правят щастливи и без да вали

Близо 7 години след първия си лайв в България Garbage се завърнаха, за да ни поднесат още една порция хубава музика, но този път в самостоятелен формат, а не като част от фестивал. Отчитайки един концерт от по-ранни времена някъде на запад, това беше третото ми присъствие на техен концерт и няма какво да увъртам – отново си тръгнах зареден с яко настроение и хубава музика, кънтяща в главата ми.

Това беше първото събитие на Колодрума, на което отивам тази година, или както е известен вече с лятното си име – Vidas Art Arena. Концепцията остава, както я познаваме от миналия концертен сезон – сцена от северната страна, храна и напитки в южната част, слънце, залязващо срещу съседния стадион-в-строеж и оживление и хора навсякъде. Пространството вече носи уюта на позната поляна и ме потапя неусетно в приятната музикална атмосфера. Още преди да сме довършили първите питиета, подгряващата група се появява на сцената и набързо ни примамва към предните редове с енергичен инди рок. Групата е Yonaka, британци или по-конкретно – от Брайтън. Притегателният и силен вокал на Theresa Jarvis е подкрепен ентусиазирано от другите трима членове на бандата и всички пращят от енергия, тичат, подскачат (или поне тези, които могат да си позволят да си разнасят инструментите по сцената) и се радват на музиката. Радваме се и ние на шоуто – групата има два албума до момента, Don’t Wait ‘Til Tomorrow (2019) и чисто новия Until You’re Satisfied (2026). Чуваме песни и от двата и е ясно осезаемо влиянието на The Cardigans, Alanis Morissette, a едно парче към края на сета натрапчиво ми напомня Lords of Acid. Yonaka слизат от сцената на фона на залязващото слънце, но се надявам скоро пак да имам шанс да ги чуя на живо.

Не успявам да изпия много, преди да стане време Garbage да излезнат пред нас и да се отправя пак към някоя позиция по-близо до сцената. Това вече е малко по-трудно – хората някак са се увеличили значително и вече поне 3000 чифта очи и уши имат същото намерение като мен. Все пак има достатъчно пространство за всички и се отдаваме на енергичната, както винаги, музика на Garbage.

Бандата съществува от 90-те години, издала е куп албуми на които няма да се спирам поотделно, но ще спомена, че миналата година се появи и най-новият им за сега – Let All That We Imagine Be the Light. Откриват с две парчета от него – There’s No Future in Optimism и Hold, но напълно очаквано не отнема много време преди да стигнат до някои от песните, заради които толкова много хора ги познават и харесват – I Think I’m Paranoid е последвана от Stupid Girl, а присъстващите все по-възторжено пеят с групата. Shirley Manson не е от тези дами, които се суетят за годините си (които в нейния случай наближават 60), но и няма намерение да се съобразява с тях и да стои кротко – движи се постоянно, забавлява публиката, забавлява и себе си. Магнетично присъствие!

Концертът продължава с микс от песни от по-нови и по-стари албуми, ставаме свидетели на първото живо изпълнение на It’s All Over but the Crying, минаваме пак през новия албум и следва завой назад във времето, където са When I grow up и Push it. Не е изненада за никой, че цялата публика подскача в ритъм, не един и двама вече са загубили гласовете си.

Концертът се гласи да приключи с The Day That I Met God, но повече от заслужено присъстващите получават две допълнителни песни на бис: Special и съвсем special: 1000-ното изпълнение на живо на Only Happy When It Rains, песента, която носи първата слава на Garbage като група. Какъв по-хубав завършек от това?

Настроението на концерта бе приятно допълнено от няколкото монолога на Шърли между песните, в единия от които призна нърд миналото си на колекционер на пощенски марки (силно се надявам да е запазила страстта си към тях) и попадането в нейни ръце на серия от 1970-те на тема спортна гимнастика от странната и далечна за нея в онези години България. Едва ли тогава си е помислила „Хмм, някой ден ще ида да направя концерт там!“, но със сигурност гостуването ѝ тук я е върнало към топли спомени.

Топли спомени има и за нас, спомени от втория концерт на Garbage пред българска публика и надяваме се – съвсем не последния. Тръгвам си от Vidas Art Arena с ясното усещане, че имам нужда пак.

Снимки в нашата галерия от Shaggy Beard

Автор: Иван Донков