ANTHRAX, IRON MAIDEN и метъл машината на времето

Преди трийсетина години метълската ни компания беше разделена на два лагера с почти религиозна непримиримост – Metallica и Iron Maiden. Аз бях в този на Metallica и се правех, че Maiden хич не ме кефят, точно както и от другата страна се правеха, че Metallica не съществуват. Разбира се, в края на краищата намирахме общото в една камара други банди, но за тези две войната беше принципна. И честно казано, имаше нещо приятно в тази младежка непримиримост, сега звучаща абсурдно, но тогава искрена.

Три десетилетия по-късно сме на стадиона заедно. Пристигнахме около шест часа и въпреки огромните тълпи, напиращи към входовете, влязохме за няма и три минути. Организацията беше на ниво, което заслужава специално споменаване. Малко преди седем голяма част от седалките и предните части на терена вече гъмжаха от нетърпеливи фенове, а и назад теренът започваше да се запълва. Хора на всякаква възраст – от тийнейджъри, облекли първите си тениски на Maiden, до ветерани, с изтъркани дънкови якета от 80-те, запълнени с нашивки отгоре до долу. Въздухът трептеше от очакване, сякаш цялата ни младост се беше върнала.

Anthrax излязоха няколко минути след 19:00 и още от първите акорди с много чист, добре балансиран звук на Among the Living стана ясно, че не са типичната подгряваща банда. Историческите им общи турнета с Iron Maiden през годините им даваха достатъчно самочувствие, за да завладеят публиката.

Очаквано, по време на втората песен в сета – Madhouse – целият стадион се разпя здравата. Съвсем в началото бековете на Scott Ian сякаш бяха малко по-уверени от вокалите на Joey Belladonna, но постепенно Belladonna набра скорост, докато Scott беснееше по сцената със зелената си китара. Frank Bello впечатляваше с лилавия си Spector NC-4 и тъй като съм увреден, на моменти усещах един такъв супер як Cliff вайб в присъствието му, макар в бас линиите да нямаше нищо общо. Caught in a Mosh заформи пого тук-там, а Metal Thrashing Mad преполови сета и ни удари с впечатляващи височини от Belladonna.

Изненадата на вечерта беше It’s for the Kids – част от предстоящия им нов албум, който се очаква да излезе през септември. Свириха я за пръв път на живо, две седмици след официалния ѝ дебют, а феновете наоколо се кефиха на насечените рифове и лудото соло. Разбира се, чухме и класическите кавъри, които Anthrax включват редовно в концертите си – публиката здраво ревеше на Antisocial, а мощното бас интро на Got the Time допълнително раздвижи тълпата и ни вдигна адреналина. Indians затвориха сета грандиозно – онези незабравими барабани в началото те хващат за гърлото всеки път – и стадионът беше повече от готов за главната атракция.

За пръв път ги гледам на живо и изпитвам онова леко неудобство, характерно за закъснелите открития. Определено бих се радвал на по-дълъг техен сет, а макар около мен да преобладаваха хора с тениски на Iron Maiden, имаше и немалко избрали тези на Anthrax. И най-важното, всички изглеждаха напълно доволни от преживяното.

Между групите стадионът продължаваше да живее с мексикански вълни, каквито не знам кога са се случвали последно на това място. Гледката беше прекрасна — пълните трибуни, обединени от любовта си към рока и все още под впечатленията от Anthrax, вдигаха и сваляха ръце в синхрон и заливаха стадиона. Музиката, която пускаха между двата сета беше от по-ранния британски хард рок, вероятно точно това, което преди много години е вдъхновявало Iron Maiden и е оформяло звука им. Чувстваше се като мост между поколенията, като тиха прелюдия към пътуването във времето, което ни очакваше.

В девет без десет откриващите акорди на Doctor Doctor — класическата UFO увертюра, която Maiden използват на своите концерти — вдигнаха тълпата като по команда. А веднага след това мултимедията по огромните екрани влезе заедно с The Ides of March и всички усетихме онова характерно напрежение преди концертите на наистина големите имена и буквално се пренесохме в една друга епоха.

Навремето си мислих, че съм много остроумен, като обяснявах, че Steve Harris си дъни само едни триоли цял живот, но реално свири много разнообразно и още на Murders in the Rue Morgue и особено на Wrathchild се убедих за пореден път колко комплексен музикант е. Не бяха минали и две песни и аз вече се чудех дали публиката щеше да има сили за още, защото бяхме попиляни още в първите минути на шоуто, но разбира се, това беше само началото.

Killers е нещо, което просто трябва да се види на живо — през бас интрото с онзи мрачен мотив, преди да влезе китарата на Adrian Smith, и после всички останали, докато триметровият Eddie с брадва се появява на сцената, преследващ музикантите, докато на видеостените отзад вървят съответните кадри. Има нещо в тази клоняща към абсурдност театралност, което поставя Iron Maiden в категорията на най-големите. Седемте минути на Phantom of the Opera (при това далеч не най-дългата песен на концерта) отлетяха бързо, а гласът, който обяви Звяра, беше заглушен от шума на тълпата. Някъде близо до мен чух коментар колко отдавна беше това… и се замислих, че сигурно половината публика все още не беше родена по времето на The Number of the Beast, но въпреки това всички пееха познатите строфи дума по дума в синхрон с избухващите огньове на сцената.

Последва Infinite Dreams, песен с доста сложни вокали, неизпълнявана десетилетия преди това турне. Изваждането ѝ от архива изглеждаше като жест към феновете. Фенерчета осветиха трибуните, теренът разпяваше с цяло гърло и в този миг стадионът изглеждаше като нещо от съвсем различен свят. Откриващите рифове на Powerslave, Bruce Dickinson със специалната маска, гората от ръце, пляскането в ритъм и мощното „ХЕЙ“ отново взривиха цялото пространство, а веднага след това Two Minutes to Midnight ни върна към ядрената заплаха. Тази песен, макар и писана в свят на студена война, в който апокалипсисът изглеждаше неизбежен, звучи все едно разказва за сегашните времена и определено те кара да се замислиш.

Турнето беше изградено около периода 1980–1992 и наистина звучаха само хитове от тези албуми. Всяка песен сме се сцепили да слушаме в 90-те и буквално ни е влязла в ДНК-то – по начин, по който не можеш да я забравиш. И въпреки това не очаквах да чуя Rime of the Ancient Mariner. Всички я знаем, но да я чуеш на живо, с онези призрачно морски кадри на екраните и нагризаната луна над стадиона, която допълваше атмосферата по начин, който никой сценограф не би планирал, беше нещо епично.

Трябваше да я чуя на стадиона, за да открия психеделичните елементи, особено в онази бавна, хипнотична част в средата, и да се потопя дълбоко в тях. Текстът очаквано не се знаеше от всички, но публиката стоеше в свещен трепет. А след това на Run to the Hills се отсрами, сякаш беше заредила сили в тишината на спокойното море и цялата натрупана емоция трябваше някъде да се излее. Целият стадион се беше превърнал в едно огромно живо същество, което мощно пееше и подскачаше.

Seventh Son of a Seventh Son доведе публиката до екстаз. Долитащите до мен реплики от сорта на няма такъв басист… бяха напълно основателни — Steve Harris има причини да е легенда сред метъл братството. Simon Dawson се наложи да стъпи в обувките на Nico и макар че свири в свой собствен стил, нямаше нито момент, в който да усетиш, че нещо липсва. Заслуженото трябва да се отдаде и на трите китари, които през целия концерт бяха на ниво, а особено в тази песен партиите им звучаха феноменално. Шапки долу пред цялата група, но да не забравяме и озвучителите, без чиято работа нищо от това нямаше да звучи така. 

Миг по-късно музикантите се наредиха заедно пред авансцената, а Dickinson се появи отзад, преоблечен в червения мундир и разкъсаното знаме — запазената марка на The Trooper. Веднага стана ясно, че това е много любима песен на всички, а когато знамето в ръката беше сменено с българското, шумът сигурно се чуваше в цяла София. И след това дойде финалът на това грандиозно шоу с Hallowed Be Thy Name, съпроводена с богата хореография — кадрите с бесилката на заден фон, Dickinson затворен в клетка, от която по-късно тръгваше към ешафода, костеливата смърт, която го преследваше, визуални ефекти, които те оставяха без дъх. Всичко работеше заедно, за да превърне песента не просто в поредното изпълнение, а в запомнящ се театър. А след това стадионът потъна в мрак.

Разбира се, публиката далеч не беше съгласна да пусне групата да си тръгне просто така. Викове Maiden! Maiden! изпълниха стадиона до краен предел. Само след няколко минути чухме – или по-скоро усетихме буквално физически – ниско прелитащи самолети. След това тръгна знаменитата реч на Чърчил и групата се появи отново на сцената, като този път вокалът беше с авиаторски очила и шлем. Кадрите с Eddie, пилотиращ изтребител, допълнително ни потопиха в песента. А след това стадионът беше озарен от хиляди фенерчета под звуците на Fear of the Dark и хиляда гърла пригласяха на може би най-популярната им песен. Не знам откъде групата и феновете намираха толкова сили за купон, защото купонът не спря от първите секунди на Anthrax до Wasted Years. След всичката тази носталгия, след всичките тези песни, закотвени в конкретни моменти от миналото ни, точно тази песен дойде като логичен, поетичен финал на цялото шоу. Четири часа без нито един пропилян миг!

Това не беше просто концерт. Беше аудио-визуален спектакъл, цялостно преживяване. Перфектен сетлист, звук и организация. И не на последно място – срещи с готини приятели, с които за съжаление се виждаме твърде рядко. Интересното е, че въпреки тийнейджърските ми години в лагера на Metallica, на техни концерти съм бил само два пъти. А това беше третият ми концерт на Iron Maiden и реално – най-доброто им шоу, което съм посещавал и едно от най-добрите въобще. Войната Metallica срещу Maiden е останала някъде в деветдесетте, в парковете и таванските стаи. Защото метълът е създаден да обединява хората! Благодаря на всички замесени, които ни върнахте в безгрижното време на 90-те, когато музиката беше всичко и нищо друго нямаше значение. Все още сме тук, все още крещим с пълно гърло и все още сме едно цяло.

ГАЛЕРИИ

IRON MAIDEN

ANTHRAX

FANS