NICK CAVE и за съжаление отново не в София

Чаканият ден настъпи. Словения, Любляна, зала Тиволи. Концертът на Nick Cave and the Bad Seeds. При първоначална проверка на място ни казаха: а, да, малката зала, ето от тук ще се влиза. Очакванията бяха за скромна група фенове без много блъскане и когато поехме към залата, солидна тълпа ни съпровождаше. Как ли щяхме да се съберем?

Малката зала се оказа не съвсем малка. По груби пресмятания някъде около 6000 bad seeds жадно чакащи. Интересното бе, че имаше доста млади хора. Вярно – някои не знаеха защо са там, важното е купон да става.

Мога да призная, че имахме късмет с влизането си. Като заблудени туристи, макар и без фотоапарати, питаме за всичко и този път директно ни посочиха вратата за вход след проверката на билетите ни.

Звукът бе на изключително добро ниво, макар и залата да се използва за спортни мероприятия. С това се убедих още с първото парче от новия албум („Push the sky away“) отварящо и концерта. Тръгна съвсем спокойно, не предвещаващо какво ще се случи по нататък. Ник, в типичния си стил, нравоучително редеше стих след стих. Останалите от групата бяха оставили всичко в неговите ръце, тяло, глас и той го показваше в количества, повече отколкото можеш да понесеш и да си представиш.

А преди това приятния фолк на една дама, Шарон Ван Етен, забавляваше събиращата се публика пред сцена. По някое време на хората им идваше в повече приятния и непринуден глас и започваха да бърборят вместо да я слушат.

Енергията, бликаща като от пиян студент на купон не се бе променила от първия концерт, който посетих на Ник в началото на 90те. Върна ме в онези години и речта около мен. Тогава отново имаше хора със сърбо-хърватски говор и си спомням как някой зад мен крещи „браво майстореее“. От тогава ми се е запечатал непрекъснатия му контакт с публиката като непринуден разговор и заглавия на любими парчета изкрещяни отвсякъде около нас. Хората искаха и  получаваха. Така както беше и на последния концерт, който посетих преди 3 години. Разликата бе, че на всичките концерти бялата риза бе неизменна част от облеклото, докато тази вечер черната създаваше усещането на проповедник, поучаващ заблуденото стадо.

Всичко бе заблуждаващо еднакво, а всъщност съвсем различно, и това бе показано още от второто парче „Jubilee street“. То започна така, както завърши първото – бавно и спокойно, а ритъма му неусетно и постепенно се забързваше с всяка изминала секунда,  докато стигна кулминацията си в екзалтацията на публиката чрез светлина и звук като оргазъм в прекрасен секс. Такава енергия отдавна не бях получавал и раздавал. Уорън Елис подчерта края с изхвърляне на лъка за цигулката си и да, първите ритми на моето любимо парче последваха. Никой не ти дава възможност да си поемеш въздух и не трябва. Отдаваш се на момента и крещиш “Tupelo”. Искаш пак, а не можеш, защото някаква гадна буца е заседнала в гърлото ти и не ще да те пусне. Поемаш дълбоко въздух като удавник и искаш още и още.

Няма спирка. Продължаваме. А Ник, Ник е върху публиката с  “Red right hand”, те услужливо подложили ръце за да се подпре върху тях и да нарежда.  То предизвиква раздвижване сред хората с фотоапарати. Тичащи да го заснемат като овце пред магазините за намаления.  Умело вмяташе молби за изключването на светещите телефони. А аз горещо подкрепях. Последваха поредното от новия албум и едно от любимите ми “The weeping song”, което ми припомня колко много липсва гласа на Бликса, за да е така, както искам да го слушам. Въпреки това, искам да го правят на всеки техен концерт.

Така влязохме във филмовата част. Не знам защо, но “From her to eternity” винаги ме е карала да се чувствам като във филм и странно, не във филм на Вим Вендърс, а във филм на Дейвид Линч. И наистина, за следващото парче залата светва в червено и Ник ни приканва да „седнем“. Следват няколко парчета, при които определено можеха да минат, да ни сипят за пиене и да се отнесем нанякъде, удобно и приятно. Сцената от топло и кърваво червено минаваше кадифено синьо в тон с музиката. Баровско и спокойно, докато не дойдат лошите и не стане меле. И то е на път с “The mercy seat”. Залата полудява и всички са в подскоци в такт. Пънкарията е във вихъра си. Нещо измамно спокойно дава началото на поредната вакханалия. Ник е отново върху хората от първите редове, като редува напевна с агресивна част на „Stagger lee“, която накрая избухва в свръхнова на сцената – ярко и шумно. Приключваме с последното едноименно парче от новия албум, което ни дава възможност да си поемем въздух.

Словенската публика е на ниво и не престане да подканя групата да продължат това, което не искаме да спира. И те са отново на сцена с „God is in the house”. Хората притихнаха с поканата на Ник за тишина. И в следващият момент само басовият му глас се чуваше. Светлините притихнаха и стана неземно красиво.  Нещо или някой докосна всеки един от нас в тази зала.

Някой по-рано бе извикал “Deanna” и сега го получаваше, всички в залата започнаха да се поклащат като на купон. Хората от първите редове добиха смелост и поискаха “Stranger than kindness” и коментара бе, че не са мислили да го изпълняват повече, но след кратка консултация се чуха първите акорди. Щях да се обзаложа, че толкова стари парчета няма да свирят и бях щастливо опроверган, за да дойде поредното полудяване и затварящото вече наистина за вечерта „Papa won’t leave you, Henry“. Всички са отново във въздуха, немислещи за приключване.

И все пак, това е края на поредното уникално преживяване и си казвам – е, няма такъв концерт. Искам пак и се надявам да е съвсем скоро.  Сет листа – на познатите места в нета. Снимки  може би, също.

 

  1. Можете да използвате тези HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  2. Коментари за тази публикация
В началото