Интервю с Don Anderson (AGALLOCH)

AGALLOCH за първи път в България по покана на „BGTSC“. На 22 август американската дуум, фолк, пост рок, метъл шайка ще излезе пред феновете и ще направи концерт за ценители. Останалото – както казва китаристът на бандата Don Anderson, е катарзис.

Интервюто с Don Anderson (AGALLOCH) е излъчено в „От другата страна“ по радио Варна на 17.08.2015 година.
От другата страна – Привет, Don. Съвсем скоро ще видим AGALLOCH за първи път в България и този концерт, ще бъде част от европейското ви турне.

Don Anderson – Точно така.

От другата страна – Какво сте подготвили – представяне на последния албум „The Serpent & the Sphere“ или сборен сет лист?

Don Anderson – Ще има композиции от всички албуми. Определено правим много песни от последния диск, но сегашния ни сет покрива всичките ни издания. Така че феновете ще чуят както стар, така и нов материал.

От другата страна – Би ли описал как изглежда един концерт на AGALLOCH?

Don Anderson – Искаме всеки концерт на AGALLOCH да е много специален, много атмосферичен и естествен. Известни сме с това, че всеки път искаме да представим нещо специално не само за нас, а по-скоро за феновете. Когато сме на сцената палим тамян, който носим от родното ни място – Портланд, Орегон. Така присъстващите ще могат да помиришат околна среда в региона – дърветата, тихоокеанския въздух на северозапада в щата Орегон, САЩ. Не правим точно ритуали на сцената, но искаме да се представим в нашата среда. Така че концертът да се превърне в духовно изживяване. Всъщност всеки концерт е много специален за нас, защото така или иначе не свирим много често на живо.

От другата страна – Използвате ли визуализации по време на концертите?

Don Anderson – Не пускаме видео, но използваме фотографии, които прожектираме една след друга. Зависи обаче дали в клуба, в който ще свирим, има екран. Ако има, ще го направим. Иначе зад нас стои банер с името на бандата.

От другата страна – Имате ли някакви очаквания, когато свирите за първи път в нова страна?

Don Anderson – Не, нямаме, харесвам изненадите. Обичам да експериментирам. Не пренасям натрупания досега опит. Обичам да се разхождам. С удоволствие ще разгледам София. Прочетох това-онова за града. Така по-лесно ще открия разликите с другите държави. Любимата ми част от концертите в Европа е, че пътуваме с найтлайнер и можем да спрем някъде и да опитаме традиционните ястия, разбира се, ако не ни чака дълъг път и не трябва да ставаме рано. Всеки от нас обича тази част. Така че, когато сме за първи път в чужда страна, се интересуваме от нейните културни и социални особености.

От другата страна – Когато създавате музика, какво търсите в нея – техничност или атмосфера?

Don Anderson – Разбира се, че търсим духовната страна в музиката ни. Няма значение дали тя е обикновена или сложна. И в двата случая целта е една и съща. Музика, която носи усещания за всеки един от нас. Само като пример, една от моите Топ 5 банди са THE RAMONES. Музиката им е много лесна. От другата страна стоят KING CRIMSON или YES, или ранните DREAM THEATER. Независимо че са различни, тяхната музика ме води в една и съща посока – да мисля, да задавам въпроси, да се променям. Това е най-важното. При AGALLOCH музиката е от три акорда – да, имаме и по-сложни композиции, но тук не става дума за сложността им, а за усещанията, които носят. И това е на първо място.

От другата страна – На кой вечен въпрос не си открил отговора?

Don Anderson – Трудно е да не си клиширан, но предпочитам въпросите пред отговорите. Те са по-важни. Когато получиш отговорите, спираш да мислиш. За мен пътешествието е по-важно от крайната цел. За това гледам да не се увличам толкова много от въпроси за смисъла на живота и дали има Господ. Тези въпроси са трудни. Но целта сама по себе си е също въпрос – какво ме кара да правя това или онова, защо го правя… Обаче не се замислям твърде много върху тези неща, защото искам да се насладя на опита. Така бих отговорил на въпроса ти.

От другата страна – Кой опит е по-важен за теб – духовния или физическия?

Don Anderson – Предполагам, че зависи от конкретната ситуация. Когато съм на сцената се натоварвам физически, защото се опитвам да направя публиката част от изпълнението, гледам хората в очите, говоря с тях. Това е физически опит. Но музиката сама по себе си е духовно преживяване, защото ние сме четирима души, които са едно цяло. Това е много повече от нас като отделни индивидуалности в групата. Обичам да съм на сцена заради адреналина, харесва ми интензивността на един концерт. Който от своя страна е както физическо, така и духовно изживяване.

От другата страна – Кога за последен път достигна върха на физическите си възможности?

Don Anderson – С годините остаряваме и телата ни постепенно отказват, за това се старая да бъда във форма, колкото се може повече. Като по-млад бях много по-гъвкав. Сега тичам, старая се да съм в кондиция, така че за годините ми – 36, се чувствам добре.

От другата страна – Малко по-рано спомена THE RAMONES и YES – къде се пресичат те в музиката на AGALLOCH?

Don Anderson – Ще говоря за себе си, защото другият ни китарист, John, не е фен на THE RAMONES, а е по-скоро фен на RUSH. Разбира се, че директни влияния няма, но когато говорим за структурата на песните, тогава могат да се открият RUSH, например, както и от други прогресив рок банди, не толкова метъл погресив групи. Обаче не гледам на музиката в нейната простота или сложност, защото накрая за мен са по-важни въпросите, които са били зададени, как е попитано за нещо. THE RAMONES ме карат да мисля по различен начин и то само с три акорда, без да е необходимо прекалено усложняване на композициите. От друга страна KING CRIMSON поставят въпросите за структурата на песните, темпото, тоналността. Дават насоки как да останеш верен на себе си и в същото време да постигнеш комерсиален успех. Така че за мен качеството на музиката на AGALLOCH се основава върху зададените въпроси, а не върху техничната част на музиката.

От другата страна – AGALLOCH започват като студиен проект. Защо все пак се решихте да правите концерти?

Don Anderson – Защото в началото бяхме само трима – аз, Jason и John, който свири на барабани, пее и също така има и китарни партии. Така че нямаше как да свирим на живо, защото не ни достигаха хора. Първият ни лейбъл „The End Records“ ни поощри да започнем с концертите. Много се колебаехме, защото имахме два албума, в които песните не бяха пригодени за живи изпълнения. Най-големите ни притеснения бяха дали щяхме да успеем да пресъздадем инструменталната част и атмосферата от албумите. За това и през първите години на бандата нямаше как да излезем на живо, а и ние самите нямахме достатъчно опит в тази посока. Бих казал, че някъде към 2010 вече можехме да се наречем концертна група. Но това отне много време, отне ни много време, за да постигнем и да пренесем нивото от албумите по време на живите изпълнения. Другата причина да започнем да правим концерти е, че без тях нямаше как да издържаме AGALLOCH, заради нелегалното сваляне на музика от интернет, стрийминга. Един концерт няма как да го смъкнеш, за това решихме да започнем с турнетата.

От другата страна – Това означава ли, че AGALLOCH е по-скоро страничен проект в живота Ви?

Don Anderson – За някои от нас това е основното занимание в живота. John например се издържа основно от музика. Jason има друга работа. За мен музиката е част от живота ми, когато на девет започнах да свиря на китара. Но имам постоянна работа. В известна степен AGALLOCH е страничен проект в живота ни, защото правим едно или две турнета през годината, в зависимост от другите ни задължения, имаме семейства, деца. За мен лично AGALLOCH са допълнение към живота ми.

От другата страна – AGALLOCH започват като атмосферична дуум банда, след което преминават през пост рока и метъла – кои са всъщност истинските AGALLOCH?

Don Anderson – Не смятам, че групата има някакво точно определено лице. Всъщност това, което сме днес, е закодирано в последния ни албум. Не сме същата група в нито един от останалите дискове. Винаги съм смятал, че в основата на AGALLOCH стои развитието. Във всеки албум има елементи, които развиваме в следващия. Смисълът на музиката ни е заложен по този начин още в първото ни издание. Там обаче са и основите на бандата, независимо от експериментите с фолка, неофолка или пост рока по-късно. Там, в началото, са корените ни, които продължават да са основа на музиката ни.

От другата страна – Феновете следват ли ви по време на промените?

Don Anderson – Не се опитвам да обръщам толкова много внимание на мнението на феновете за стиловите ни завои, защото в противен случай ще се получи един безкраен спор. Ние сме група почти на 20 години, което означава, че имаме почитатели, които са с нас от началото. Разбира се, че едни идват, други си отиват. Някои спират да ни слушат в определен етап. Аз, например, спрях с METALLICA след „Черния албум“. Все още съм им фен, слушам старите им неща, но нищо ново от „Черния албум“ насам или по-точно от „…and Justice for All“. Но не мисля в тази посока, защото е по-важно да направим онова, от което ние имаме нужда.

От другата страна – Ако обаче не се вслушвате в мнението на феновете в някаква степен, как очаквате подкрепа от тях?

Don Anderson – Фенове идват и си отиват. Последното турне, което направихме на Западния бряг, беше добре посетено. Публика винаги ще има. Ще започнем да се притесняваме, когато никой не дойде на наш концерт. Бих сравнил феновете с косата – тя се обновява постоянно. Но ще му мислим, когато останем без нея. Проблемът, може би, ще настъпи, когато ние самите се компрометираме.

От другата страна – На това турне ще представите последния албум на AGALLOCH – „The Serpent & the Sphere“ – година по-късно промени ли се отношението ти към него?

Don Anderson – Това, което харесвам в записите и след това в изпълненията на живо е, че сме ангажирани по различен начин с песните. В албума те са си там. Не могат да бъдат променени. По време на концертите, обаче, ние отново работим с композициите, можем да ги трансформираме, как да го кажа… да ги масажираме, това е философията ми по време на концерт. Вдъхваме им нов живот. Не става дума за радикални промени, но правим леки корекции, като например моите китарни сола са различни, променям някои хармонии, опитвам се двете китарни лиини от конкретна песен да ги обединя в една. Променяме темпото. За мен промяната сама по себе си не е проблем, защото на концерт чувствам, че композициите трябва да бъдат развити, искам моето отношение към тях да еволюира. Отдавам се на момента и не се стремя да съм стриктен. Така че винаги има нещо ново в песните, което не присъства в албумите.

От другата страна – През тази година май имате 20-годишнина!

Don Anderson – Технически погледнато годишнината ще е през 2016, но зависи на коя гледна точка си стъпил. Защото John измисли името през 1995 година, така че – да, имаме годишнина.

От другата страна – Защо за 20 години тогава издадохте само пет студийни албума?

Don Anderson – Това наистина ни отнема много време, защото се занимаваме с много други неща, но и никога не сме се форсирали, за да издадем албум. Никога не сме си казвали, че задължително трябва да запишем нов диск. Все пак постоянно издаваме миниалубми. От друга страна самите ние сме доста чувствителни от прекалено голямото внимание, което ни обръщат. Не искаме да сме група, която издава всяка година. Не искаме да се изтощаваме. Издаваме на четири години, но това което трябва и искаме. Надявам се обаче, че следващият ни албум ще излезе по-скоро. Примерно след три години. Също така имаме семейства, за някои от нас групата е странично занимание. Имаме и други проекти. Jason свири и със SELF SPILLER, John има солови изяви. Барабанистът ни също не стои със скръстени ръце. Аз съм и в SCULPTURED. Така че сме заети с много неща.

От другата страна – По какъв начин всичко друго, с което се занимавате, се отразява на музиката на AGALLOCH и как тя рефлектира върху другите ви занимания?

Don Anderson – В AGALLOCH правя основно рифовете. В другия ми проект пиша песни. В SCULPTURED имам повече отношение към композициите. И това може да се усети, защото моят начин на работа е различен от стила на John. В началото обаче имах повече влияние върху музиката на AGALLOCH. Всяко нещо, с което се занимавам в живота ми, оказва влияние на музиката.

От другата страна – Вашата музика е предимно инструментална, защо тогава се нуждаете от вокали?

Don Anderson – Песента сама си показва, дали има нужда от вокали. Когато композираме някое парче – тук-там променяме по нещо, слагаме ключови фрази, но в един момент самата композиция започва да показва къде какво да направим. Тя започва да ни води. Вокалите са последното нещо, което добавяме, но самата песен ни казва къде и как да го направим и има ли нужда от тях. Има композиции, в които не смятаме, че трябва да има вокали, но впоследствие те се появяват, в други смятаме, че вокалните линии трябва да са повече, но в края установяваме, че са излишни. Пък и аз съм китарист, не вокалист, и на мен приоритет са ми инструменталите.

От другата страна – Според теб кои части от вашите песни оказват най-голямо влияние на публиката по време на концерт?

Don Anderson – Определено вокалите. Когато има вокали, публиката пее с нас. Това е. Обаче в други случаи инструменталите ни оказват по-голямо емоционално влияние върху феновете. И все пак изглежда, че вокалите са по-важни, защото публиката припява. От друга страна цялото изпълнение е от значение, защото по време на концертите преминаваме през катарзис.

От другата страна – Обложката на последния ви албум „The Serpent & the Sphere“ е много странен Уроборос, който по принцип е кръг, а не тази странна фигура, която сте използвали…

Don Anderson – Това е първият ни албум, който имаше готово заглавие преди да бъде завършен. При другите записи сме прекалено напрегнати, за да измислим име на диска, преди да приключим с него. С последния албум нещата просто проработиха по-лесно. Имахме заглавието, което оказа влияние и върху текстовете. По-късно един наш приятел, който е артист и музикант, направи обложката. Той прочете текстовете и се концентрира върху значението на змията и резултатът от неговите усилия се получи спонтанно и естествено.

От другата страна – След 20 години какво не успяхте да постигнете?

Don Anderson – В момента, в който се намирам – ако бандата се разпадне или аз си отида, ще съм щастлив с всичко, което сме постигнали. Направихме повече, отколкото някога съм си мислил, че ще постигнем. Един от най-яките ми моменти е, когато видях моя малка снимка в най-голямото списание за блек, дет и траш тук в Америка „Metal Maniacs“ – бяхме пратили демо на другата ми група SCULPTURED. Това за мен беше върховно изживяване. Или когато за първи път се появи ревю на наш албум във въпросното списание – чувствах се невероятно. Първият ни концерт или първото ни турне в Америка, или първите ни изяви в Европа. Постигнали сме всичко, което сме искали. В момента целта ми е да свиря в страни, където все още не сме били, като България, Китай, Япония, Австралия, Русия. Бих искал да направим концерт някъде в Близкия изток, не точно в Израел, защото там сме били вече, в Турция например или Абу Даби. Такива са ни целите сега.

От другата страна – Коя е най-голямата саможертва, която си готов да направиш в името на музиката?

Don Anderson – Доста саможертви съм направил досега. Ожених се и когато отсъствам по месец заради турне, за семейството ми е много трудно. Това се отнася за всеки един от нас. Аз съм учител и групата може да прави концерти, когато съм във ваканция. Трябва да балансирам между двете ми кариери. Другото е, че когато не съм няколко вечери със съпругата ми, тя трябва да прави всичко сама – да пазарува, да чисти. Това са най-големите саможертви, които правя в името на музиката. Нямам деца, но другите имат и за тях е още по-трудно, убеден съм. Но реалността е такава. Вариантите са два – или съчетаваш всичко, или се отказваш от нещо.

От другата страна – Спомена, че си учител – кой е първият урок, който преподаваш на студентите ти?

Don Anderson – Че трябва да задават добри въпроси. Те трябва да задават наистина трудни въпроси, чиито отговори да им отворят вратите за нови идеи. Защото днес има страшно много проблеми. Един от курсовете, който водя, е за критическото писане. Там говорим много за расизма, за това, което се случва в политиката. А там се случват наистина много налудничави неща днес. Така че на първо място ги уча да задават добри въпроси и след това да търсят техните отговори.

От другата страна – А обратното, какво ти научаваш от твоите ученици?

Don Anderson – Хубавото на това да съм учител по английски е, че се сблъсквам с много въпроси. Не уча учениците си как да мислят. Те задават своите въпроси и търсят своите отговори. Аз чета това, което са написали, като всеки един от тях е различен. С всяко есе аз разговарям със съответния ученик и след това разговорът ни продължава на живо. Повечето от моите ученици са мексикански емигранти. Аз виждам проблемите, които те имат. Например, чернокожите ми ученици се страхуват от полицейското насилие. Аз съм бял и нямам подобен проблем. Интересен ми е светът през техните очи и по този начин научавам много. Това е много ценен опит за мен.

От другата страна – Последен въпрос – кой е най-рокендрол моментът ти?

Don Anderson – Участието ни на един дет фестивал. Свирихме на открито, слънцето залязваше, духаше вятър, а ние бяхме пред 10 хиляди души. Разбира се, че беше фестивал и не всички бяха там заради нас, но ние излязохме точно преди AT THE GATES, група, с която съм израснал, като повечето екстремни музиканти. Така че да не сме в клуб, а на открито пред толкова много хора – чувствахме се като рок звезди. Обаче най-якото е, когато сме в клуб пред 100 души. Тогава връзката „група-публика“ е най-силна.