Rock Dog и никой не пита защо зъба ме боли

Морето се е ширнало надлъж като сребърна тепсия – единствено слънчевите лъчи галят водата и я карат да трепти, първият ден на септември, и първата понеделник сутрин след последния августовски фестивал в Бургас… Флагът е зелен за първи път, откакто джапанките ми зашляпаха по улиците на града в четвъртък. Толкова е тихо и спокойно, че дори чуваш песента на птичките в морската градина – не, не на гларусите, а на всички останали нейни обитатели. Една котка мързеливо и грациозно се изтяга на слънце, а краката ми сами ме водят към Cafe del Mar за закуска – най-важната бира за деня. По принцип, кафето в съседство ме привлича повече, но едно място придобива смисъл преди всичко, заради хората, които го обитават, а тук вече се чувствам така, сякаш всеки момент на единствената маса с контакт ще поставят възглавничка, избродирана с моето име.

Добре дошъл, септември и довиждане, Sunday blues. Тази сутрин не само аз се питам къде е умът ми, а дори и невроните, отговорни за всички процеси в него, дават сигнал, че връзка с абоната не е установена. В последните няколко дни преминах през толкова много емоции, че съм убедена, че биохимичните реакции в главата ми не могат да вземат решение какъв коктейл да ми забъркат.

Искам да ви споделя всичко, но как се описва сънят като кинематографията му е по-цветна и от Дисни версията на пропадането на Алиса в заешката дупка?! Затова нека да се върнем там, където ви оставих в края на предния очерк на Rock Dog Fest 2025 – с магията P.I.F. и очакването на “The Down of Nothingness”.

Музиката, която се носи от сцената пред Пантеона, ме връща в 90-те, и дори да нямам спомен как съм изисквала да ми се пусне “Мена” от кошарата, Милена е била с мен дори и в несъзнателните периоди от живота ми. Толкова много силна енергия загина в събота вечер, там сред тълпата, която би намалила надморската височина на Северния полюс поне със сантиметър!

„Бавно-бързо“ този път бе заменено с ново-старо. Разходката из парчета, с които съм закърмена, и тези, на които сама “вадех” текстовете, защото някога това не беше въпрос на един клик, ни завъртяха във вихрушка от емоция, гарнирана с кавъри на You better stop и Rollin’ on the river. Гласът на рок дамата на България покорява височините с лекотата, с която моят малчуган заспа на пейката под шатрите, явно ще е семейна черта това. А публиката танцува, пя, подскача и се смя, така, сякаш животът ѝ зависи от това – убедете се сами, като разгледате кадрите от концерта тук и тук.

Разделихме се с обещание да се видим отново в Летния театър на Бургас на 01.09, когато концертния спектакъл на „Група Спринт и легендите на българския рок“, щеше да завладее сцената край морето. Бандата отбелязаа 20 години на сцената в компанията на Валди Тотев от „Щурците“, Христо Ламбрев от „Сигнал“, Васил Стоев от „Импулс“, Илия Ангелов от „Диана Експрес“ и емблематичната Милена Славова. Билети можеше да се закупят на шатра разстояние на цената на половин литър Крафт бира.

Дълго след като последните акорди отзвучаха в нощта, Милена все още беше там, обградена от онези, чакащи за автограф, снимка или просто усмивка от непорастващото момиче с шарени коси, което винаги знае как да те развълнува. А аз се зачудих дали пък Керана не е намерила своето вдъхновение именно в подобна лепкава от пот нощ, която споделяш със стотици смахнати под звездното небе, защото другите ги няма?!

Едно е ясно, ние оставаме – концертът в Барабар ще започне след минути, взимаме две проектобаби с нас, за да има кой да наглежда спящия принц на пейката над плажа и се сливаме с нощта.

Revenge не може ли да напълнят стадион, а?! – е първата ми мисъл, когато виждам колко много хора са обградили малката постройка на бара в очакване да чуят необикновеното звучене на бургаската банда, а когато първите акорди, познати от „The Dawn of Nothingness“, започват, всичко се губи в калейдоскоп от завладени от ритъма тела, развети коси и още много разлети бири.

Далеч не сме единствените, чието дете не е случило на родители, и това почти сигурно е концертът на Revenge с най-млада публика ever! В крайна сметка призивът – Пазете децата – може да се прочете и като – научете ги да разпознават читавата музика, нали?! А след тази гореща, августовска нощ, моят личен апел към всички е – ако видите дете, заспало на пейка на метри от сцената по време на дет метъл концерт, моля ви не го ръчкайте, за да проверите дали диша… Вас, никой не ви закача, като си почивате с глава заровена в лактите на масата, нали?!

Не знам как са изминали часове, но макар и да чух всяко парче от „The Dawn of Nothingness“, като някои дори повече от веднъж, на мен ми се стори, че срещата с The Revenge Project е преминала за броени минути. За толкова време се изчерпи и целият мърч, който групата носеше със себе си.

Силно се надявам следващата ни среща с тях да е след доста по-малко от две десетилетия, а дотогава ще ни топли споменът за тази необикновена морска среща пред персийския килим под огромното дърво…

Неделя сутрин се будя до теб с пясък по себе си и решавам, че 5 етажа са твърде много за кафе от машина с подозрителни вкусови качества, затова събирам багажа и заедно напускаме квартирата още когато не изглеждаше налудничаво да си с дълъг ръкав по улиците на Бургас.

В цялата страна дъждът се изсипва с кофите, а над нас се е ширнало едно небе, обагрено в нежно синьо с малки бели, пухкави облачета, и никой не подозираше какво ни вещае нощта…

Наближаваше 9 вечерта, щастливецът, който си тръгна със 100 бири, тъкмо напускаше сцената, когато първите едри капки, донесоха жадувана прохлада, а това бе само началото…

Пороят ясно показа, че няма никакво намерение да напусне фестивала, а аз държа да отбележа, че бургазлии може и да са много готини, но поне 20% от десетте човека, които първи се осмелиха да танцуват под дъжда, бяхме от Стара Загора!!!

Този път никой не посмя да миксира рок парчета, които звучаха от пулта, а след като “уредите за подсушаване на сцената” си свършиха работата, Светльо и Легендите превзеха малкото останало сухо местенце в Морската градина на Бургас.

Не успяхме да проверим на практика дали да заровиш някого в пясък е същото като да го сториш в пръст – в случай, че се чудите – това е най-разумното, което можете да направите в полеви условия при токов удар, но пък се убедихме, че дъждът определено не може да ни спре.

Не знам дали случилото се пред сцената на Пантеона в неделя вечер може да се определи като чист рокендрол, жива хипария или пълна свинщина, но със сигурност ще остане запомнящо се изживяване за всички замесени, които рязко рестартираха сетивата си и бяха върнати към заводски настройки.

За минути вадите в краката ни се превърнаха в реки, а стотици хора подскачаха във водата, изгубили представа за времето във всеки негов смисъл. Кратките почивки за по цигара под шатрите, в които съумяваш да изцедиш няколко кубика вода от дрехите и косите си, даваха възможност на нови смелчаци да излязат под дъжда и да се потопят в музиката. Сигурна съм, че този концерт дълго ще държи влага, и то далеч не само на публиката.

Съпреживейте го и вие с галерията тук, а някъде из фийда на тази фейсбук страница все още живеят и клипове от най-мокрия концерт, на който съм присъствала някога.

Късите ми панталонки изсъхнаха чак в късния обяд на понеделник, а аз така и не посетих изложбата “От МОМА до Бургас”, защото си обещах съвсем скоро да се върна, а тя ще очаква всеки любопитен посетител чак до 5ти октомври!

А днес – днес е вече първият септемврийски четвъртък, снимките от концерта на Revenge вече са публикувани в интернет пространството и можете да ги видите тук, а локацията ми понастоящем е на метри от сцената на друг бирен фестивал – Beerфестът в родната ми Стара Загора. Ще се видим с пиво в ръка пред сцената, която тази вечер ще завладеят Downtown, D2 и Обратен ефект.