Rock Dog – Небе, море, небе, море и Най-щастливият ден

Пътувам с експреса към Бургас след несъстояло се интервю за работа, багажът ми се побира в чанта за плаж с удобни, дебели дръжки, които лесно можеш да метнеш на рамо, очаквам срещата с хоста си – едно от най-яките бивши гаджета, за което едно момиче може да мечтае, чета броя на L’Europeo, публикуван миналия август и посветен на тема табу – „Дрога“, а откриващата статия ме сблъсква с малката, но съществена разлика между две небезизвестния антиутопии – „1984“ на Оруел и „Прекрасен, нов свят“ на Хъксли, другарчето по седалка е лепнало стикер с текст „After all this time? Always“, водя си записки на малко, черно-бяло, прокъсано тефтерче, облепено с тиксо, с розов химикал с надпис „Ден за борба с тормоза в училище“, компания от слушалките ми прави „The Dawn of Nothingness“, освен разходка с метален кон на име Идалго, следобедът обещава и среща с някого, с когото вече задочно добре се познавам, и най-вече с най-добрия аналгетик с пристрастяващо син цвят – Негово Величество Морето – и ако вместо с вода, PVC-то ми беше пълно с бира, щях да съм убедена, че съм се качила не във влак, а в машина на времето.

За всеки случай, поглеждам календара, и да – годината е 2025-та, а 16-годишното ми аз е толкова гордо с порасналата си версия, че ще се пръсне от кеф… А може това чувство да идва и от дънките 36-ти номер, които едва успяват да съберат остаряващата форма на младежкия ми дух. Значи наистина са минали почти 20 години и от времето, когато алармата ми за даскало звънеше с „1000 voices“?!Бога ми, никога не съм била по-сигурна, че живеем в симулация, guys!

Влакът пристига и след дежурната sob story на човек, на когото хем искаш да помогнеш на гарата, хем си напълно наясно, че те пуска по пързалката, се отправям към Папата, не, че не искам да стигна до плажа asap, но всяко приключение започва с хубава чаша чай или в моя случай – с пивка, студена крафт бира, директно от крана.

В крайна сметка, успявам да стигна пред Пантеона в Морската градина на Бургас, буквално минути преди на сцената да излязат Контрол, които, както всички вече знаят, отдавна са открили новото си духовно другарче зад микрофона, което перфектно улавя духа и допълва енергията на бандата, в лицето на Иван Гатев.

Fast Forward към събота, късен следобед, в който намерих моят чуден пристан, снабден с ток, край плажа. Сега е моментът да споделя всички мисли, впечатления и, замътени от крафт бири, спомени от предходните две вечери, прекарани на Rock Dog феста.

Започвам с една уговорка, за да добиете впечатления за добичето, което пише тези редове – ако аз организирам фест и имам правото да избера само една от четирите бг рок групи, които първо ви идват на ум, когато споменете думата купон – Контрол, Хиподил, Обратен ефект и Светльо и Легендите – винаги бих избирала без колебание ОЕ – дори, ако хвърлим в микса и Черно фередже, а предвид факта, че в рамките на събитието на Пантеона от 27-ми до 31-ви август, ще видим две от тях, а само седмица по-късно ОЕ ще са част от друг фестивал на територията на Бургас – тази Община сериозна ми се издига в очите.

Имам си лична история с „Най-щастливия ден“ – тя е свързана с верига от видеотеки на име “Касиопея”, които днес вероятно малцина ще могат да си спомнят, за разлика от текста на тази вечна балада, така че за мен това си беше топ откриване. Искам да споделя и че само в рамките на това лято имах удоволствието да слушам Контрол за трети път, и не – сет листът им съвсем не е идентичен!

Не знам колко точно поздравен се е почувствал рожденикът Явор, който отбелязваше двайсет и няколко лазарника в петък, точно с парчето „Твърде съм красив“, но, моля ви не си търсете патрони за глиган – един невменяем с въздушна пушка в района на жк Лазур – определено стига… Не успях да присъствам в четвъртък, за да чуя Данчо „мъката“, но определено ми стана тъжно, че това е първият летен концерт на Контрол, на който нямаше дори наченки на пого… Но пък за сметка на това и първият, на който на сцената се качиха две своеобразни кючекчини, защото „Леле, како“ е особен тип парче само за хардкор ценители.

А цялостното настроение на феста беше толкова добро, че човек бе напълно способен да забрави неразбираемите за мен опити да се смесват топ рок парчета с дупси-дупси ритъм, което беше стратегията на диджея преди бандата да излезе на сцената и, за съжаление, и след като слезе от нея.

Контрол са си топ купонджийска група с много заряд, силна енергия, прекрасно сценично поведение и винаги готова да улови настроението на публиката. Супер изживяване си е – независимо дали ги слушате в компанията на верни авери, леки лица или сте се озовали в Морската случайно съвсем сами или пък се намирате за сефте на рок концерт.

Купонът бързо се измести към подозрителната локация, позната като „Паметник на моряка“, която никой не нарича така, а останалото е история, носена от вълните толкова много пъти, сменяйки само имената, но не и сценариите, навяващи приятелства, любови и най-вече горещи спомени, които да те разгарят, докато палиш камината или цъкаш копчето на климатика през декември…

Ако цъкнете тук или тук, ще имате възможност да визуалирате написаното.

И ако да пиша за Контрол ми е трудно, понеже, всичко за тях е вече написано, освен че, може би, е редно да спомена, че никога „100-150“ не е звучало по на място, предвид факта, че двете прасенца на шиш, носеха аромата си из целия фест, то още, виждайки името на бандата в афиша за петък вечер, вече знаех, че трудно ще преглъщам бирите, колкото и пивки да са те по време на концерта ѝ…

За мен, музиката на P.I.F. е фон на толкова много емоционално-обагрени периоди в живота ми, че очите ми са готови да се напълнят със сълзи далеч не само заради песъчинките, заседнали в тях… Откакто Димо свири някъде там в небесните оркестри и твори музика в някое друго измерение, не бях събирала сили да отида на концерт на бандата…А после, после дойде петък вечер в Морската и Корянтяни…

С библейския цитат, който сте предпочитали десетки пъти, пък било то и фрагментарно в пост в Инстаграм, и концертът, на който не знаех, че имам нужда да присъствам, и то точно по начина, по който го съпреживях – сама, P.I.F. се качиха на сцената.

Не е лесно да продължиш по дирите на такава следа, да влезеш точно в този чифт обувки, проправили си път до онези кътчета в човешките сърца, до които собствениците им не са подозирали, че са оставили пътека… И се радвам, че Ерсин от Jeremy? не се опита да направи това… Нито веднъж в обръщенията си към публиката, той не причисли и себе си към „група P.I.F.“, нито се опита да изпее текстовете на Димо, така, както само той би могъл… Напротив, направи ги свои, така, както сме правили стотици пъти и ние, хората пред сцената… Вдъхна им нов живот без да се опитва да имитира или копира… Той просто ги сподели… С нас, или поне с онези от нас, които ги съпреживяваме във всеки акорд…

Красивите неща са за споделяне и е редно да продължи да ги има дълго след като някой ги е дал на света… Като електричеството или ДВГ, ако щете… Те са тук и би било ужасна загуба да не продължим да си ги припомняме, да не продължат да се изпълняват от сцената, а просто да потънат в пръстта, която така или иначе очаква всички ни накрая…

Но дотогава нека продължим да пишем нашата „Приказка“ и да я пеем, тъй, както умеем…

Благодаря и на Поли Герасимова, дамата, до чиито оранжеви поли не събрах смелост да се доближа, превърнала се в невидимото дете, творящо нови светове, за мултимедията и целият „Сън в съня“, който тя създаде на сцената с неспирно сменящите се картини на екраните, и на Иван Гатев, че горя, заедно с Ерсин, по време на изпълнението на „Горим“, защото животът ни наистина е една приказка и ако в нея няма споделяне и любов, то има ли смисъл да я разказваме, въобще?!

“Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, която звънти, или кимвал, който дрънка. И ако имам пророческа дарба, зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, така че и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам целия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползва.”

Тук и тук можете да се потопите в съновидението, наречено П.И.Ф., а за мен в онази нощ предстоеше да си кажа „Наздраве“ с Милена, преди да се отправя към Барабар час преди полунощ, за да отпразнувам заедно с тях, една годишнина, която заслужава много повече от тост, и да чуя „The Dawn of Nothingness“ отново или на живо за първи път, но вече 20 години по-късно…