Есенно лято с AGALLOCH и CROWN

Повей на есен и късчета умиращо лято ме запращат срещу изгрева. Мъглива сивота, заспиващи дървета, удрящ в лицето дъжд. Изгарящи ретината капки… отрова или животворна сила?… Сълзите на Природата или горчилката на душата избликнали в неясно дежа-вю. Пречистване или унищожение?… Издигане или пропадане. Живот, възкръсващ в смъртта, триумфиращ в своята лепкава безнадежност. Случвало ли ви се е?! Да се обърнете назад и да ви се иска да сте човека, който сте били. И изведнъж започвате да се питате откъде се е взел всичкият този дъжд. Защо е толкова студено и защо мракът се сгъстява, нали там някъде проблясва изгревът… Всичко е чуждо, странно и непознато до враждебност. А това е Твоят живот, този който си длъжен да живееш всеки ден. Да изграждаш… да изграждаш?! Екзистенциален парадокс. Как се изгражда нещо, което те унищожава? Всеки ден по мъничко. Всяка минута е песъчинка, запълваща пропастта там, някъде вътре в нас, а песъчинките смесени с дъжда стават на лепкава кал, която бавно поглъща същия този живот. Първо като топла прегръдка, но с всеки изминал миг осъзнаваш колко задушаваща е безизходицата. Крещиш, безмълвно, вътре в себе си. Плачеш…, а това не беше ли дъждът?! Лицето е мокро, а в душата ти не би оцелял и демон.

CROWN

Август, 22-ри. Странна съботна вечер, може би субективно само за мен, но кой знае… Пред столичния клуб „Mixtape“ са се събрали хора на групички. Дочувам реплика, нещо подобно на:“ Есента ли дойде заради AGALLOCH, или AGALLOCH донесоха есенното време?“
Това е без особено значение. Може би и поляритетът на лагерите е с малко различен поглед върху предстоящия концерт. От откровени фенове на стила и групата до: „Кога друг път ще дойде подобна американска група?…“ Такъв шанс по нашите ширини си е… е, знаете какво искам да кажа. Дъъълго, дълго чакане. Нетипично за BGTSC. Когато се случи при тях, значи причината е наистина сериозна. Влизаме около девет в тъмната и почти пълна голяма зала. И… дъжда се връща. Незнайно откъде, пак заръмява. На сцената са французите CROWN. Простичкото им описание гласи :“Трима човека и една машина.“ А стилът им… хм – industrial/sludge/doom/drone/electro/psyche/progressive. Не е мое описанието, тяхно си е. Обикновено при такъв случай реакцията е – ами, в крайна сметка нищо. CROWN обаче явно са създадени като голямото изключение от правилото. Нали, там нещо за потвърждаването му имаше. Три китари и много струни, толкова, че да стигнат за средностатистическа рок група с петима членове. Имаше мнения като „ами, нищо не направиха…“ Напротив, направиха, и то много. Вярно, с по осемте струни в ръцете си не ни показаха зор-мажорни скали, но… дъждът отново е тук. Бавно, такт след такт, виждах капките как падат, една по една. Разбиват се в дъното на пустото, празно пространство и се издигат в хиляди прашинки. Музиката на CROWN като зловещ метроном отмерва упоритостта им. Туп, туп, туп… пулс или сълзи, стичащи се вътре в нас. Това е катарзис, който бавно, пласт по пласт, вдига мътилката и опитва да стигне до чистотата на дълбините. Но никой не знае колко дълбоко е скрита тази чистота и изобщо нещо в тоя свят ще успее ли да отмие всички тези затлачени наноси. Е, в тази противоречиво-интересна вечер CROWN опитаха.

Малко неща са по-угнетяващи от чакането. И въпреки че CROWN дадоха всичко от себе си и ни оставиха почти бездушни, все пак останахме с чувство на очакване. Да доведеш американска банда от какъвто и да е калибър е сериозно начинание, да успееш да я накараш да се чувства у дома си – съвсем. А да оставиш доволни всички ‘части’ от едно концертно преживяване – от обикновените фенове, през екипа на организацията и този на групата, та чак до самата група, си е подвиг.
Но BGTSC и Rawk ‘n’ Roll успяха. В дисонанс с времето навън, което беше идеалната предпоставка за тъжно ритуално самоубийство, включващо вана с топла вода и наострен бръснач, доволните усмивки доминираха в мрачния и опушен подлез на софийския център-периферия. Тълпата е разнородна, но обединена в едно – вълнението. А, и в още едно – екзалтацията покрай звуковия инженер и зъл гений Billy Anderson, който оспорваше мястото на AGALLOCH като гвоздеи на програмата.
По същество: Концертът. Отдавна повтарям как ми се ходи на концерт толкова интензивен, потен и лепкав, че да не мога да се отлепя от дънките си после. Ами, получих си го. Още с първия акорд щатските ‘веселяци’ ме потопиха в океан от емоции, вариращи от бясно подскачане и маниашко викане до откровен плач от щастие. И не само мен. Накъдето и да обърнех глава, виждах не лица, а чувства – изненада, възхищение, дори обич. Да, обич. Защото именно по време на подобен лайв, осъзнаваш, че групата, която гледаш, заслужава да я обичаш от душа и сърце.
Два часа след като бях навлязла в пространството на свещения ритуал все още не се чувствах готова да го напусна. AGALLOCH чакам отдавна, винаги съм била убедена, че хората зад тази мрачна музика са всъщност слънца и половина, и точно така се и оказа. Рядко се срещат по-здраво стъпили на земята професионалисти. Дори ей сега ще пиша на Aesop да му кажа, че нямам търпение пак да ги гледам на живо! ПЪК!

AGALLOCH

Сетлистът:
The Astral Dialogue
Vales Beyond Dimension
Limbs
Ghosts of the Midwinter Fires
Dark Matter Gods
Hallways of Enchanted Ebony
The Melancholy Spirit
…and the Great Cold Death of the Earth
Into the Painted Grey
Бис:
Falling Snow
Plateau of the Ages

Репортажът е плод на съвместната работа на Милена Милчова и Антония Янкова, които благодарят на всички отговорници за събитието.