Bruce Dickinson в София – сбъдната мечта.

Повечето от хората, събиращи се на Столичния Колодрум тази вечер са оградили с червено тази дата на календарите си доста отдавна. Вероятно много преди въобще да стане ясно, че ще има такъв концерт. Защото соловото творчество на неостаряващия Bruce Dickinson има специално място в сърцето на родния меломан, което пък превръща обявената на 16 юли среща в задължителна. София е предпредпоследна спирка от дългото турне в подкрепа на последния му албум „The Mandrake Project“, включващо над петдесет дати. Въпреки това обаче влизаме с високи очаквания и с надежда да го изживеем така, както винаги сме си го представяли.

Точно в 19:00 вратите се отварят и най-нетърпеливите традиционно хукват към железата. Жегата продължава да мародерства около нас, но за щастие вариантите за разхлаждане с нещо студено в ръка са доста разнообразни. Докато се възползваме от това Caliberty получават първите си овации. С огромния си заряд и настроение парчетата от дебютния им едноименен албум привличат все повече погледи към сцената. И за по-малко от петнадесет минути тълпата пред краката им става solid-на. „Като на концерт…“, по думите на самия Джейми Рашед. Гледам ги за пръв път, но свежият им хард рок бързо ме печели. 45-минутният им сет обаче сякаш изтече без време. Затваряйки го с едни от най-добрите им парчета – „Shine A Light“ и „Mr. Goodtime“ четиримата споделиха че са постигнали това, за което всички ние бяхме отишли – да сбъднем една своя мечта.

На сцената започна да тече дрезгава подготовка. А благоуханията, носещи се във въздуха бързо напълниха кетъринг зоната. За нещастие терминалите отказаха точно на почвката и натрупаха малка опашка пред скарите (плащането там бе безкешово). Но проблемът бе решен само за броени минути. Приятна изненада е колко много хора има, предвид доволно богатата концертна програма през юли. Дори видях познати, които тъкмо се бяха прибрали от шоуто на Metallica в Мадрид и бързаха, за да хванат и Bruce. Какво по-показателно от това…

И отново със същата швейцарската точност, станала емблематична за събитията на Fest Team, „The Invaders“ даде началото на приказката и welcomed Bruce home за първия му концерт като солов изпълнител в България. Знаете ли, сега трябваше да започна да навлизам в детайли за всяко от последващите изпълнения, но друго тук е по-важно. Давате ли си сметка колко сме благословени за това, че имаме възможността да гледаме отблизо как вилнее вечният Bruce Dickinson, който успя да пребори рака, a само след по-малко от месец ще навърши цели шейсет и шест? Все така неуморен, енергичен и блестящ. Господар на сцената, управляващ масите с онези характерни свои движения с ръцете, с които подобно на кукловод диктува емоциите на марионетките, скупчени под него. Нашите емоции. От песен в песен, от един албум в друг. Без излишни претенции и без маска. Това ме остави без дъх – човекът, който повечето от нас слушат вече над тридесет години, изпълняваше същите онези песни, които слушахме стотици, може би дори хиляди пъти като деца. Без никакви вокални колебания, дори във височините. Непоклатим и на гребена на вълната.

Допълнителни градуси към настроението добавиха и останалите пътуващи с него музиканти. Това са Chris Declercq (соло китара), Giuseppe Iampieri (Maestro Mistheria – клавири), прелестната Tanya O’Callaghan (бас), Philip Näslund (китара) и David Moreno (барабани). Всички те толкова много се забавляваха през цялото време… усмивките не слизаха от лицата им. С постоянни закачки помежду си, спринтове и рокади от ляво и дясно – като един същински виртуозен балет. Bruce посвири с тях на барабани, сякаш само за да ни докаже какъв брилянтен екип са и колко добре си изкарват заедно.

В сетлиста нямаше изненади, като единствено изключение бе „Jerusalem“, с която направи  препратка към изпълнението му с близо 80-членния симфоничен оркестър на Cantus Firmus през март миналата година в НДК. Спомен, предизвикал бурни аплодисменти. Там също чухме дванадесет стунната класическа китара, с която се включи Phillip на някои от парчетата и днес, но тогава на нея бе Kaitner Z Doka (Jon Lord, Ian Paice). Звукът й добавя интересна атмосфера и усилва приказното усещане, което повечето от композициите носят. Достоен музикален фон на серията комикси „The Mandrake Project“, чиито трети брой излезе в деня преди нашата среща.

Дойдохме в Борисовата градина с надежда, тръгнахме си спокойни и щастливи. Героите на детството все още са до нас и все още ни вълнуват така силно, както го правеха и тогава. И както каза мой приятел – няма нищо по-хубаво от това да имаш високи очаквания, които да има кой да надмине.

Репортаж: Иван „iDTemplar“ Стоянов
Снимки: Здравка Златева.