Интервю с MARKO HIETALA (NIGHTWISH, TAROT, SINERGY, NORTHERN KINGS)

(for English – page 2)

Marko Hietala е едно от най-разпознаваемите имена във финландския метъл. Басист, певец и автор на песни, който близо две десетилетия беше глас и стабилна основа на симфоничните гиганти Nightwish, а също така и сърцето и мотора на собствената си група Tarot. Днес той продължава пътя си като солов изпълнител с албумите Pyre of the Black Heart и Roses from the Deep.
За MetalHangar18 беше истинска чест да приеме Marko като свой гост. Разговорът протече прекрасно, беше задълбочен и откровен. Той се оказа събеседник от класа: говореше искрено за музиката и изкуството, за бурните години на финландската метъл сцена и за най-личните си битки. Благодарим му за времето и доверието и с нетърпение очакваме концертите му в София и Варна следващия месец.

Димитър Стефанов: Израснал си в Терво, а на петнайсет си се преместил в Куопио, за да учиш класическа китара, пеене и музикална теория. Как това формално образование оформи музиканта, в който се превърна, и беше ли метълът винаги крайната цел?

Marko Hietala: Има една сериозна опасност при класическата музика и теорията: тя често ти връзва ръцете в нотописа и правилата. Аз имах късмета, че започнах съвсем сам. По-големият ми брат беше научил да свири някои неща, аз го гледах какво прави и научих други сам, и едва тогава взех няколко урока по китара. Започнах просто като свирех и се забавлявах с инструмента, откривайки нещата сам. Това е важно, ако ще ставаш автор на песни и искаш да запазиш въображението си в музиката.

Когато учех теория, имаше много моменти, в които осъзнавах защо нещо звучи зле или добре, и можех да го чуя в някои произведения, които се опитваха да следват правилата прекалено стриктно. Научих, че в музиката има правила, но можеш и да ги нарушаваш. Всичко, което звучи добре, на което и да е място, по което и да е време, навсякъде, е перфектно. Правилата са насоки, които да погледнеш, когато не си сигурен какво да направиш. Това беше най-важното за мен от теорията.

Класическата китара винаги е била част от свиренето ми. Свиря и с пръсти, и с перце, предимно с перце, но и днес свиря много на китарата с пръсти. Като басист сигурно щеше да е малко ограничаващо да пиша песни само с четирите ниски струни, така че повечето песни, които съм писал, са се случвали на китарата.

Димитър Стефанов: Кои албуми или изпълнители те накараха да си помислиш: „Ето това искам да правя“? Имаше ли влияния извън метъла, които биха изненадали хората?

Marko Hietala: Започнах да мечтая да стана рок звезда още от малък, някъде на десет-единайсет. На тази възраст не беше толкова сериозно, колкото стана по-късно, но това беше искрата, която запали всичко.

Имам истинска слабост към келтската и ирландската фолклорна музика. Това е част от моето музикално наследство. Баща ми слушаше такива неща, и много стар джаз, дори някои рок албуми като по-късните The Beatles, и финландски фолк рок. В младостта ми имаше много музикални влияния.

Но после, на девет, попаднах на Black Sabbath. По-големият ми брат взе албума назаем от един от съседите, влезе, пусна го, и аз бях спечелен моментално. Беше най-страшното, най-тежкото нещо, което деветгодишното момче, което бях тогава беше чувало някога. И се влюбих.

Димитър Стефанов: Твоите бас идоли са Geezer Butler и Bob Daisley. Какво точно при тези двама изпълнители те грабва, тонът, подходът, отношението?

Marko Hietala: Това, което най-много харесвам, е, че колкото и просто да свирят, или колкото и движение да вложат, тези момчета винаги са стабилни. Помисли за Geezer Butler в Perry Mason, всяка нота е различна. Не звучи чак толкова трудно, но те могат да изсвирят точно и стабилно през каквото и да им сложиш отпред, и да импровизират с точната енергия и груув. Това е, което обичам най-много при тях.

Димитър Стефанов: Значи винаги става дума за груува?

Marko Hietala: До голяма степен. Колкото и сложни неща да свириш, ако не можеш да ги изпълниш убедително с група, да свирите синхронизирано и да звучите като едно цяло, нещата са свършени само наполовина. Не е готово.

Димитър Стефанов: Известен си с това, че свириш предимно с Warwick. Има ли други басове, които си ползвал през годините, или такива, които заемат особено място в сърцето ти?

Marko Hietala: Не бих казал. Първият ми бас беше Washburn. Имах един Charvel и един Kramer, който всъщност още пазя, и той е точно толкова добър, колкото добър Warwick. Но добрият Warwick ми приляга повече на свиренето. Всички Warwick имат определена идентичност. Сега имам един нов, който е много тежък, с яростна атака и страхотен състейн. Още не съм го носил на репетиции, но мисля, че ще го ползвам и на сцена, поне като резервно за любимият ми Infinity.

Сред китарите имам повече любимци, като дванайсетструнната ми Guild от началото на 80-те. Невероятна китара, обожавам звука ѝ.

Димитър Стефанов: Това, че пееш и свириш на бас едновременно, променя ли начина, по който пишеш басовите линии, служат ли те на вокалната мелодия, или имат свой собствен живот?

Marko Hietala: Изграждам ги независимо и точно затова трябва да репетирам като луд, след като албумът излезе, защото вокалната линия и баса вървят съвсем различно ритмически. Важно е басът да дава груув и да звучи стегнат, но също толкова важно е но също толкова важно е вокалите да може да се заиграват с ритъма и да се синхронизират с групата в точния момент. Тези малки детайли са това, което правят вокалите и текста по-плавни.

Ако имаме време за достатъчно репетиции, може да опитам да свиря и пея някои неща едновременно. Но по-често трябва да има демо парче и аз започвам да работя по вокалните линии. Обикновено имам някаква идея за тях, но после трябва да ги изгладя спрямо музиката. Когато имаме готова песен, която евентуално ще влезе в албума, тогава преди концертите репетирам едновременно вокалите и баса . Веднага чувам къде не е добре, къде някоя сричка се разминава с басът, така че анализирам къде съм на този етап. И накрая просто трябва да го сглобя по един или друг начин, за да звучи добре.

Димитър Стефанов: Ще те върна малко в миналото. Как беше да правиш хеви метъл във Финландия в онези ранни години, с брат ти Zachary и Tarot?

Marko Hietala: Беше трудно за нас. 80-те започнаха наистина добре, но после траш метълът превзе всичко, а ние свирехме повече в духа на Новата вълна на британския хевиметъл. В страна с размерите на Финландия някак ни изтласкаха встрани и беше много трудно да се върнем. Правехме разни неща през 90-те, но беше дълго, тежко десетилетие. Много студ, много глад.

Димитър Стефанов: Поддържаше Tarot през периода със Sinergy, от 1999 до 2002, а после се появи Nightwish. Може ли да кажем, че след 2001 Tarot на практика е бил страничен проект?

Marko Hietala: Не бих казал. Това е група, или, за да го определя по-добре – колектив от момчета, които правеха разни неща заедно от доста време, и това се отразяваше. Например, когато стигнахме до 2003 и започнахме работа по албума Suffer Our Pleasures не бяхме правили кой знае какво от доста време, освен няколко случайни концерта, но никога не се бяхме разделяли наистина. После беше нещо от рода на: Ей, момчета, имам тези идеи и текстове, те също имаха идеи за песни, и просто се събрахме за пет дни да видим дали можем да напишем нещо хубаво. Имахме нова структура на песен и демо за нея всеки ден и така написахме пет песни за тези пет дни.

Не всички текстове бяха мои, но имах идеи. За I Rule имах целия текст, а после Saku предложи основния риф, повъртяхме го насам-натам, със Saku и Janne, и песента просто се получи. На следващия ден започнахме Pyre of Gods. За нея имах идеята и няколко реда от куплета и припев, но трябваше да напиша много повече текст на място.

Димитър Стефанов: Влезе в Nightwish през 2001, когато Tuomas Holopainen ти се обади и каза, че има място за вокалист и басист. Вече познаваше групата от съвместни турнета. Беше ли изненадан и имаше ли колебания?

Marko Hietala: Разбира се, че бях изненадан. С Tuomas вече имахме общи интереси, открихме това, когато бях на турне със Sinergy заедно с тях: филмите, сай-фай, фентъзи. Май сме си мечтатели. Така че от гледна точка на характера не бях чак толкова изненадан. Но все пак бях десет години по-възрастен от момчетата, така че се изненадах, че изобщо са ме обмисляли. От това, което чух, след като влязох, аз внесох и доста заземяване в групата.

Бях се мотал десет години повече, а те имаха бърз успех. Главните причини за растежа им бяха писането на Tuomas и уникалният глас на Tarja, станаха известни доста бързо. В края на 90-те, когато те се появиха, финландската сцена се беше отворила към Европа, така че албумът им се разпространи и успяха да тръгнат на турне; цялата група за няколко години се превърна в професионална, добре сработена машина. За мен беше вълнуващо да видя как работи една такава структура. А след онзи първи албум с мен дойде Once и сингълът Nemo, и изведнъж групата беше удвоила публиката си.

Димитър Стефанов: Century Child и Once бяха много големи албуми. Какво беше определящо за ерата Tarja, погледнато отвътре?

Marko Hietala: Century Child беше първият ми албум в студио с момчетата, така че не бях сигурен какво точно се очаква от мен, но ми дадоха пълна свобода. Ако акордите вървяха в дадена прогресия, можех да реша как да си направя басовата линия спрямо тях. Ако акордите вървят надолу, аз можех да отида нагоре, каквото и да е. И май съм доста добър в това, което правя, достатъчно добър, за да останат аранжиментите като предложените от мен.

Що се отнася до Once, вече бях в групата от известно време, бяхме изкарали доста концерти и турнета, стигнахме чак до Южна Америка и Европа. Вече се чувствах част от групата, личната химия беше по-силна, и отношенията ни бяха сплотени, с Tarja и всички останали. Когато започнахме да репетираме и да правим демота, осъзнахме, че имаме нещо силно, и като песни, и като групово динамика. Свиренето на толкова много концерти значително беше подобрило груува. Аз се стремя да се напасна към барабаните и основния ритъм възможно най-добре. И когато правиш това, естествено привличаш и останалите към този център на тежестта. Така че за записите на Once определено мога да кажа, че са по-груув от тези на Century Child.

Димитър Стефанов: Преходът от Tarja към Anette разтърси сериозно феновете. Как се отрази това на вътрешната динамика и как групата подкрепи Anette?

Marko Hietala: Наистина харесвам вокалната ѝ работа. И все още смятам, че Imaginaerum, с цялата си дивотия и смесвания на жанрове, включително и джаз (ако може да се нарече джаз, когато съвсем невежи рокаджии го свирят). Но точно такова отношение групата винаги е имала към работата си: гордеехме се с многообразието, коeто можехме да постигнем. Не трябваше да угаждаме на мейнстрийм правилаta, можехме да пишем свои собствени. Можеш да го наречеш симфоничен метъл, но аз бих казал, че винаги имаше полъх и на прогресив. И Imaginaerum определено е пример за това.

Димитър Стефанов: Вокалната ти роля стана по-изявена през ерата с Anette. Беше ли това съзнателно решение, или се разви естествено?

Marko Hietala: Винаги съм оставял това решение на Tuomas, ако имам демота, му ги давам и той решава кой пее, на база на текстовите които пише. Винаги съм имал, и още имам, уважение към него за дългосрочния успех на групата. Tова дойде от неговото писане. В началото беше страхотно да имаме Tarja като вокалистка, и не затворихме възможността за друг класически глас, но после намерихме този напълно различен, но наистина добър вокал, и тръгнахме натам.

Гласът на Tarja беше съществен за успеха в началото, онази комбинация от уникален глас и песните. Но в крайна сметка трайният успех е в писането на песни, защото вокалистът все пак се смени. И групата сега макар и с трети вокал запази успеха си. Това говори за качеството на работата, на което винаги обръщахме внимание.

Димитър Стефанов: Близо две десетилетия си бил в една от най-успешните симфоник метъл групи в света. Каква беше най-голямата награда и най-голямото предизвикателство?

Marko Hietala: Най-големите награди определено са страхотните моменти, които имахме заедно, излизайки по света и разнасяйки онази вибрация. Това, което е чудесно в музиката и в една група, когато всичко е наред, е, че за час и половина можеш да накараш някого да се усмихва цяла седмица. А да си част от групата, която прави това заедно, предизвиква усмивка и на нашите лица! Това е страхотната вибрация, която се връща напред-назад, от групата, към публиката и пак към групата, онзи балон, в който взаимно се подхранваме.

Сега, като се замисля, винаги се чувствам страхотно за това, и още е така. Не съм спирал да правя концерти. С моята собствена група, с момчетата от Tarot за албума за 40-годишнината, коледното турне всяка година с куп страхотни момчета. Резултатът обикновено е същият: хората полудяват, всички казват: „Да, това е страхотно.“ То ме държи, и от това, което виждам, наистина помага на много хора да преживеят сивите делници и работата. Това в общи линии е най-великото нещо, което можеш да постигнеш.

Тежките неща, особено към края, бяха депресията и тревожността, от които започнах да страдам. Имах много неразрешени проблеми и честно казано съм бил подложен на сериозно психическо насилие. Недиагностицираният СДВХ, който имах по онова време, беше истинската причина за тези чувства: тревожността, депресията, на която лекарствата не помагаха, наложилата се смяна на медикаментите…

Чувствата на отчуждение и безполезност бяха налице още от детството. Но никога не съм допускал, че имам проблем със самочувствието. Винаги съм бил сигурен кой съм, че знам какво правя, че това е моето нещо.  Щастливо признавах, че не бих могъл да работя нещо стандартно от девет до пет. Но еволюцията ни е направила социални създания, и отчуждението, което идва, когато си един на пет или един на шест, означава, че постоянно се озоваваш в ситуации, в които никой не те разбира напълно, и ти не разбираш хората. Винаги има социална дистанция, и затова 70% от хората с СДВХ получават тази тревожност, депресия и чувство на безполезност.

Бях диагностициран едва когато вътрешният ми мрак се беше разраснал толкова, че трябваше да напусна всичко. Да напусна Nightwish, да изоставя на практика всички ангажименти, които бях поел. Трябваше да се откъсна и да разбера какво не ми е наред, защото лекарствата ми пак бяха спрели да действат. Трябваше да разбера, просто за да продължа да живея, защото всекидневната болка те смила наистина зле. Имах я с години: будиш се през нощта  усещането „О, не, още един ден за преживяване, буден, насаме с мислите си.“ Стигна се дотам, че си мислех: „Ето го езерото, наесен ледът е тънък, та когато дойде мракът, ще тръгна по него и ще видя докъде ще стигна. Може просто да изчезна.“

Димитър Стефанов: По тази тема, какво би посъветвал младите хора, които подозират, че се борят с такива проблеми? Как трябва да потърсят помощ?

Marko Hietala: Най-важното е да намериш дори един човек, който ще те приеме сериозно, който ще те изслуша как се чувстваш. Не какво си казал, не какво си направил, не какво са казали или направили те, а как се чувстваш. Дори само един такъв човек е голяма крачка напред.

Димитър Стефанов: Един последен въпрос за Nightwish. Има ли сценарий, в който можеш да си представиш, че отново сте на сцена с заедно и какво ще кажеш за по-амбициозната идея: шоу или турне с трите вокалистки, нещо като модела на Helloween – Pumpkins United?

Marko Hietala: Прекрасна идея. Бих тръгнал от позицията, че съм навит. Но ще трябва да погледнем и структурата, и мениджмънта, защото особено когато вдигнахме нивото, имаше хора, които оказваха силно влияние върху хората в групата. Някои от тях дори не вярваха, че всъщност съм депресиран. От това, което съм чул, видял и потвърдил впоследствие, някои активно говореха против мен, твърдейки, че проблемите ми са просто извинение.

Но трябва да кажа, че знам и откъде тръгна тази идея, и не беше отвътре в групата, нито отвътре в мениджмънта. Един озлобен човек успя да убеди неколцина други, и щом веднъж си убедил неколцина, идеята се разпространява, така работят социалните кръгове.

Димитър Стефанов: Northern Kings е завладяваща концепция – четирима финландски метъл фронтмени преработват песни от други жанрове през метъл призмата. Как започна идеята и каксе стигна до завръщането през 2022?

Marko Hietala: Завръщането всъщност беше само един концерт, но показа, че можеш да го направиш, ако звездите са разположени правилно. Беше забавно нещо. Вече имахме коледното турне. За първи път тръгнах с тях още през 2006, и през годините имахме огромен успех, с много от членовете на групата и вокалистите, които бяха там от самото начало.

Northern Kings всъщност се роди в кръга на Raskasta Joulua, коледното турне, защото китаристът, Erkka, е там, заедно с други членове на групата. Всички бяхме вокалисти, и идеята беше: защо да не направим няколко кавъра, като състав в стил Il Divo? Ако си спомняш Il Divo, онези четирима класически вокалисти, които имаха няколко големи хита в Европа по онова време. Осъзнахме, че можем да имаме хубав състав за един вид хеви Il Divo. Работата тръгна, Warner се заинтересува като звукозаписна компания, и го направихме.

Това група, със страхотни момчета и невероятни професионалисти както при вокалите така и инструментално, така че с радост бих правил повече неща с тях. Всички биха го правили, но всеки си има собствени групи и проекти. Когато имаш четирима-петима музиканти в групата плюс четирима вокалисти, това са девет души с различни проекти и наистина е трудно да наместиш времето.

Димитър Стефанов: Left on Mars стана любима на феновете почти мигновено. Как се случи онова сътрудничество с Tarja?

Marko Hietala: Първо, вече бяхме поправили личните си отношения още през 2017, срещайки се на коледното турне, което споменах. Tarja дойде да изпее някои неща. Минахме през много неща и стигнахме до осъзнаването, че най-лошото, което се случи навремето, беше, че и двамата изгубихме приятели.

После, преди няколко лета, Tarja ми изпрати съобщение, че двете ни групи ще свирят на един и същи фестивал в Швейцария, и попита дали ще ми е интересно да изпеем заедно The Phantom of the Opera. Аз бях: „По дяволите, разбира се!“ По същото време правехме демота за албума Roses from the Deep, и една от песните беше Left on Mars. Tuomas вече беше казал, че можем да направим наистина добър дует от нея. Не бях сигурен, защото я бях писал като един вид любовна песен, за разстоянието, което жена ми трябваше да преодолее, за да оцелее с нестабилен, сериозно депресиран тип. Но после я погледнах и видях, че може да се прочете и като двама души в изгнание, влюбени, и че би сработило като дует.

Когато Tarja изпрати онова съобщение за Phantom-а, с Tuomas се спогледахме много многозначително, знаехме кого да помолим да изпее дуета. Та качихме демото на USB; отидох на фестивала в Швейцария и дадох флашката на Таря: „Това е песента. Ако искаш да я направим като дует, скоро я записваме.„ После изпяхме The Phantom of the Opera, и беше страхотно. Хората плачеха и се смееха едновременно, а ние стояхме със зяпнали усти: „какво, да му се не види, се случи току-що„? Атмосферата можеше да се реже с нож. Велик момент и за двамата. После Таря изслуша песента и каза: „Това е приятен прогресив, правим го.“ Та направихме видео и всичко, и сега ѝ се отплатих, като пея на нейния албум. Това е джентълменската уговорка, която направихме: тя каза: „Ако пея на твоя албум, когато правя следващия си, ти пееш на моя.“ Аз казах: „Дадено.“

Димитър Стефанов: Можем ли да очакваме още музика, от вас двамата, или това беше един прекрасен епизод с предизвестен край?

Marko Hietala: Не мога да обещавам нищо, но сега, след като направихме тези неща заедно, Left on Mars доведе до по-чест професионален контакт между нас. Озовахме се на съвместно турне, а сега пея и в нейния албум, така че го виждам като нещо, което ще се случва поне от време на време. Но тя си има собствен проект, с наистина приятни момчета в групата си, и аз имам наистина готини момчета в моята, и всички се познават, така че не искаме да разклащаме твърде много тази основа.

Димитър Стефанов: Pyre of the Black Heart излезе първо на финландски, като Mustan Sydämen Rovio. Какво означаваше за теб да започнеш соловото си кариера на майчиния си език?

Marko Hietala: Беше нещо, което отдавна исках да направя. Хората имат погрешната представа, че албумът първо е написан на финландски, а после на английски. Всъщност беше горе-долу 50/50. Шест песни на единия език, останалите на другия. Не помня точното разделение, но мисля, че шест бяха на единия, а останалите на другия, и после ги преведох. Но финландският албум беше записан първи.

Това наистина имаше ефект: някои от финландските текстове бяха забутани в чекмеджето известно време, и през този период ги прегледах, пренаписах онова, от което не бях доволен, и запазих останалото. Това, което написах по време на работата по албума на финландски, в крайна сметка стана по-лично, повече за вътрешния ми Аз отпреди. Разбира се, имаше и обичайните ми сай-фай метафори и на двата езика, но това ме научи и да пиша по-лично, което за щастие успях да пренеса и в английските версии.

Бях наистина доволен от процеса. Но не мисля, че ще го направя пак, да превеждам песни от единия език на другия. В крайна сметка исках да дам на хората нещо, в което да се потопят, и няколко различни версии за слушане. Но повечето от това, което видях написано после, бяха хора, които спореха, че финландската версия има по-лична вибрация, защото е писана първа.

Димитър Стефанов: Roses from the Deep беше описан като „и този път без граници“. Как се усещаше тази творческа свобода в сравнение с работата в рамките на Nightwish?

Marko Hietala: Малко е трудно да се определят разликите. Без значение къде пиша, музикално, текстово или каквото и да е, и дали давам демотата на Nightwish, или ги използвам сам, мисля, че поне едно нещо е ясно: винаги се опитвам да намеря нещо, което ми харесва на самия мен. Това отношение никога не се е променяло, независимо дали съм писал за групата или за себе си.

Може би основната разлика е, че ще запазя повече от по-веселите неща, тези които са в мажор за себе си. Една песен като Proud Whore имаше риф и идея за куплет, които носех от известно време; куплетът е доста блусарски рок, с думкане от ниско настроената група, а рифът е наистина тежък. Точно такова нещо бих запазил за себе си, защото неща, по-близки до класическия рок, не лягат толкова добре в кръга на Nightwish. Нещата с повече корени в традиционния стар хард рок, колкото и тежки да станат, такива неща може да си запазя. Но не е чак толкова мисловен процес; когато си бил в онези кръгове достатъчно дълго, придобиваш добър усет за това какво пасва и какво не. Целта винаги е да напаснем колкото можем повече, с колкото можем повече въображение, като го запазим разбираемо за хората.

Свободата да пиша своя собствена музика е свободата да пиша своя собствена музика, разбира се. Но Tuomas никога не ревнуваше собствените си идеи. Ако кажеш: „Какво ще кажеш онази мелодична линия да отиде на онази нота вместо тази, или да сменим нота в басовата линия?“, той ще се заслуша дали по този начин не звучи по-убедително от това, което той е измислил. Това е отношението, което и аз съм култивирал: колкото по-добри песни свириш с групата си, толкова по-голям е шансът за успех и хората да ги харесат. Същото с Nightwish, както и с моите неща, писането на песни е процес, който трябва да удовлетвори първо теб като автор, преди да го публикуваш.

Димитър Стефанов: Беше в София през април 2025 с Tarja, но София на 17 юли и Варна на 19 юли са първите ти солови хедлайнерски концерти в България. Какво означава за теб да застанеш на тези сцени със собствената си история за разказване?

Marko Hietala: Вече имахме добър успех там със групата ми. Особено ми хареса Варна, имахме малко свободно време преди фестивала, та успяхме да отидем на плажа и да скочим в Черно море. Беше наистина приятно лято, изкефих се на мястото.

Колкото до публиката, мисля, че българите са ентусиазирани и емоционално готови да го покажат. Защото от българска страна, и като цяло в страните от Източния блок, хората още знаят как да реагират на шоуто. В голяма част от Западна Европа и Северна Америка хората са станали толкова изтънчени, и е имало такова изобилие от забавления за смилане, че някак са изгубили непосредствените си емоционални реакции. Те са повече в режим „Това достатъчно добро ли е за мен?“. Аз бих казал: ако ти харесва, просто се отпусни куфей на воля. И точно това българите са ми показали, че го могат. Ценя го.

Димитър Стефанов: Какво могат да очакват българските фенове от сетлиста, предимно песни от Roses from the Deep, по-широк поглед към цялата ти кариера, или нещо друго?

Marko Hietala: Трябва да вземем по нещо от всичко. Свирехме с тежък уклон към Roses from the Deep, но мисля, че е време да вземем и песни от Pyre of the Black Heart. И това, което бих искал да направя, е да намеря един-два неочаквани кавъра. Като това, което направихме със Starman на Bowie. Не съм сигурен дали пак бих направил точно тази, но има хубави парчета, които бихме могли да нагласим със собствен аранжимент. В групата сме се събрали хора с добро въображение.

Димитър Стефанов: И накрая, какво искаш да кажеш на българските фенове?

Marko Hietala: Надявам се да се видим в София и Варна. Имам си рок група. Тя свири тежко, свири прогресив и от време на време свири доста взискателни неща от време на време. Или всъщност на всеки концерт, и пак е груув, защото в основата има рок група, която може да бъде много метъл, много тежка и много широкообхватна. Елате, и мисля, че ще се забавлявате.