Един басист разказва…

Основната цел на тези истории е да забавляват. Повечето от тях са лично преживени и може би съвсем малко украсени.

С жена ми тъкмо се бяхме разделили. Музикално де, тя започна да пее с едни младежи – правеха предимно кавъри на Нирвана, но женските вокали доста променяха песните. Аз пък се бях завърнал към корените и свирих с едни хора на моята възраст класически хеви метъл хави. Ние до концерт така и не стигнахме, но те имаха участия тук там. Едното от тях ще го запомня – свириха две групи, като другите също бяха с женски вокали, но забиваха доста по-древни хави. Клубчето като цяло беше зле, видимо нямаше монитори, а сякаш и озвучител липсваше.

Първата група започна нахъсано с Jefferson Airplane и продължи в този дух, но още от Зайченцето бяло, нещо не ми звучеше особено добро. Държа да уточня, че това ми е много любима песен и само интрото е достатъчно човек да се надруса, но в момента, в който влезе и китарата магията замина. Слушах ги внимателно до края на сета. Възможно най-тактично приближих басиста и тихичко, така че само той да чуе му казах, че басът ми звучи леко разстроен. Той ми се усмихна спокойно и каза, че ще види какво се случва.

Мина паузата, вторият им сет вече не ми звучаха фалшиво и след като приключиха басистът дойде при мен и ми вика:
– Абе още в началото като започнахме нещо не ми звучеше особено добре, ама си викам „то бас, кой ще разбере…“. На почивката пуснах тунера – беше паднал с половин тон.