wolfheart-tyhjyysПо стечение на обстоятелствата, за пръв път завъртам “Tyhjyys” преди няколко вечери, пътувайки през снежна виелица към София. Вечерен мрак, побелели пейзажи от двете страни на магистралата, които не отстъпват по красота на онези от видеоклипа към “The Flood”, снежинки се роят върху предното стъкло… Въпреки повече от подходящата обстановка, по-скоро не успявам да уловя напълно атмосферата на албума и го оставям да отлежи поне до следващия ден. Е, няколко дни и много, много преслушвания по-късно, установявам, че нещата са далеч по-сериозни и това е един от онези албуми, които не спират да изискват от слушателя. Без съмнение всичко, което очакваме от един WOLFHEART-ски албум – студен, прецизен, изпълнен с много смени на темпото, красиви мелодии и епични пасажи, в сравнение с предходниците си – новото издание е по-тежко, по-мрачно, по-трудно за преглъщане и укротяване. Технически нивото е запазено сравнително същото, както при “Winterborn” (2013) и “Shadow World” (2015), но комплексността на “Tyhjyys” идва най-вече от настроенията, които предизвиква (за пораждането на които доста спомага присъствието на онези нискотонални акустични китарни партии – както в интрото и “The Flood”, така и в “The Rift” и “Call Of The Winter”). От заглавието на фински до последната нота на заглавната, закриваща композиция, в “Tyhjyys” няма нищо случайно – той е звукът на празнотата на безкрайните северни поля, в която, за да бъде разбрана, трябва да се копае дълбоко. И която, в отговор, ще копае също толкова дълбоко в теб.

Оценка: 9/10