Satan’s work is done: Швеция/Англия – България – 2:1

Накратко: “What did I see? Can I believe – that what I saw last night was real and not just fantasy?” А сега надълго. Да, точно така се чувствам на сутринта след Iron Maiden и Ghost B.C. в София. Ретроспекция, събрана в чаша кафе и приятни спомени, запечатали се в ума и оставили белег върху тялото на всеки насладил се фен. (:

Това е, свърши – колкото и да не ни се иска. За подобен концерт не си заслужава обаче да говорим в минало свършено време – чакахме ги, излязоха, изпяха очакваното, пометоха ни и т.н. По-уместно би било да се впишем в рамките на сегашно историческото време, както е редно да споменаваме всеки концерт, оставил трайно следите си в сърцата на музикантите и феновете. В понеделнишката вечер зала „Арена Армеец“ се пръска по шевовете, изчаквайки фенската насъбрала се енергия да избухне изведнъж – като вулкан.

Времето е послушно в късните часове на следобеда на 16.06. ; стомасите се свиват от вълнение, а нервите се опъват в създалите се около залата задръствания. Но какво от това? Ще видим Maiden, човече!

Точно по часовник, в 19,40ч., пред запълващата се постепенно зала на сцената излизат познати черни силуети. Ghost B.C. са от онези групи, които имат късмета бързо-бързо да добият широка популярност. Е, вероятно ако го нямаше факторът на анонимността и приятната мистичност около самоличността на музикантите, този процес би се забавил, но веднъж чуеш ли от любопитство каква музика правят – трудно можеш да ги пренебрегнеш. Все още смятам, че на мрачния черно-бял имидж и специфичната антихристиянска тематика би прилягал още по-здрав метъл, с по-груби вокали, вероятно нещо на прага на дет-блек метъла.. Но както и да е.
Мъглата се спуска, погледите се обръщат към червения транспарант, когато „анонимните таласъми“ забиват една от най-силните песни от актуалния “Infestissumam” (2013) – “Year zero”. Papa Emeritus II ни поздравява, включва и не една реплика на български, с което спечелва симпатиите и на незапознатите дотогава с явлението “Ghost”. А шведите умело защитават тази сравнително бързо добита слава – спускат мрак и хипнотизиращи псалми, които ни омайват. Скачаме бързо от песен в песен от репертоара на двата дългосвирещи албума и последното EP (“If you have ghost”, 2013) – не откъсваме очи от сцената по време на песни като “Prime mover”, “If you have ghosts”, “Ritual”. Докато унесено пея/пеем привикващите ни към Луцифер последни слова на “Monstrance clock”, изведнъж всичко спира. Ех, ниска съм си, но да изтърва края? Или времето отлетя твърде неусетно, или съм била прекалено зомбирана от случващото се пред мен – не зная, но 40-тте минути на сцената на Ghost B.C. ми се сториха повече от недостатъчни. Професионализмът им не се побира в седем песни, имаше толкова още какво да чуем. Промоутъри, запишете си: да поканим Ghost B.C. в България за хедлайнърски концерт! 😉

Опитвам се да пренебрегна разочарованието, породено от музикалния глад, отърсвам се от сатанинското мрачно, но и танцувално настроение – послевкусът от музиката на шведите. В тази вечер предстои да сложа тикове на цели две групи, които съм очаквала. Iron maiden безспорно са част от дългия списък с изпълнители, които всеки себеуважаващ се фен трябва да види поне веднъж. Така че който е успял да ги види и преди в България или в чужбина, и/или е смогнал да иде до „Арена Армеец“ и на 16-ти, може да се нарече щастливец и да задраска и това име от списъка си.

Всеобщата любов към тази група прелива. Многохилядната насъбрала се публика едва удържа до 21ч. Малко и голямо лочи бири, чопли семки, тропа нетърпеливо с крак. В метъла възрастта няма значение, всички споделяме една страст. Тази фенска симбиоза ще избухне неведнъж през останалата част от вечерта. Малко след 21ч. на огромната сцена с нескрит ентусиазъм Bruce Dickinson и компания изкачат под превъзбудените възгласи на публиката. Тук, в разгара на Световното по футбол, ние си правим своеобразен двубой – след Швеция, се изправяме лице в лице с Великобритания. Международният отбор на феновете – събрал не само българи, но и гърци, поляци и други отдадени националности, не се предава духом цяла вечер. Играта ще е трудна – това си личи още от първите ноти на “Moonchild” и “Can I play with madness”. Не знам, Maiden, можете ли?

Фронтменът неуморимо подскача на сцената, а Dave Murray, Steve Harris, Adrian Smith и Janick Gers (и Nicko McBrain) се дуелират музикално – къде помежду си, къде срещу нас. Морето от фенове не се предава – дори след автоголовете, които си вкарват Iron Maiden с песни като “Two minutes to midnight”, “Revelations” и “The trooper”. Класиките ни смачкват една по една, но сме готови за реванш – вечните “The number of the beast”, “Phantom of the opera”, “Run to the hills”, “Wasted years” са ни почти изцяло поверени. Фантомът Bruce дирижира, усмихва се, подскача, заиграва се с публиката. Второто полувреме е белязано от коя от коя по-силни и емблематични за групата песни – измерени в пулсиращата страст, която се носи във въздуха, готова да експлодира с първите, разпознаваеми от всеки любител, ноти на “Fear of the dark” и “Iron Maiden”.

Двубоят все още не е приключил – равенството е недопустимо. Под гръмогласните тропания, подсвирквания, пляскания, подскоци и скандирания на “Maiden! Maiden!”, живите легенди се завръщат, готови за дузпите. Началото на края слага гласът на Чърчил, който прелива в задължителната класика “Aces high” и окончателно довършващите ни химни “The evil that men do” и “Sanctuary”. Раздялата е трудна, но и неизбежна. След известно количество хвърлени палки, перца и други концертни ценности, развяването на родния флаг, светлините пръдлжават да ни държат в очакване. Бисът свърши, но скандиранията не спират. Със сетни сили викаме отново героите на вечерта – струва ни се, че има още, около час и 45-минутният сет сякаш не е достатъчен. Но втори бис няма.

Снимка: SME

Трудно се описва онова, което не може да се изрази с думи. С колко знака се описва фенската отдаденост, каква буквена стойност имат метъл химните и техните идологизирани създатели? Под зоркия поглед на Eddie прескачаме от албум на албум, от химн на химн, отдавайки се на играта. Оставяме се вечните Iron Maiden да ни пометат с енергията, хъса и професионализма си, та да се чудим после – истина ли беше това или прекрасен сън? Времето спира, когато нещата опират до метъл. Споделяш любовта с приятеля до теб, дереш се с цяло гърло, опитвайки се да пребориш очевидния победител тук, но продължаваш да мяташ ентусиазирано китки и юмруци – и да се дивиш на чутото. Сякаш отново си на 10 и за първи път сетивата ти се допират до музикални реликви като “The number of the beast”, “Piece of mind” и “Powerslave”.

Галерия
Iron Maiden 86 снимки	Ghost 38 снимки