Сами, на върха – MACHINE HEAD се завърнаха в София след 11 години

„Четвъртък вечер е. Можеше да сте в някой денс клуб и да слушате някакъв DJ, но вие сте тук и слушате музика НА ЖИВО.“

Този съвсем кратък откъс от снощната реч на Robb Flynn мисля, в общи линии, дефинира това, което се случи в столичната зала „Универсиада“. Преводът, разбира се, може да бъде въпрос на интерпретация – музика на живо, жива музика… Музика-преживяване. Живот-смърт. Любов-омраза. Сблъсъкът на категориите, традиционен за творчеството на MACHINE HEAD, прокънтя десеторно по-оглушителен във вечерта на 24-ти септември.
И както направи самата група, ще си спестим обширните предисловия и ще преминем към съществената част. А за нея имаше предостатъчно отделено време – MACHINE HEAD „заковаха“ обещаните два часа и половина, в които успяха да поберат цели 22 песни, краткото соло на Phil Demmel и речта на Flynn, послужила за интро към „Darkness Within“.

Влизаме в залата около 21:00 и заварваме пред себе си море от хора. Да, това бяха около два пъти по-малко от онези пет хиляди души, присъствали на концерта на „машините“ преди 11 години, но гледката си беше все така внушителна. Доста хора бяха заели своите места и по трибуните, в което няма нищо неестествено, макар че и досега си задавам въпроса кой би издържал на напиращата откъм сцената енергия и би останал дълго в седнало положение.
Към 21:30 във внезапно притъмнялата зала прозвучават началните акорди на емблематичната „Imperium“. Реакцията на публиката е мигновена и подобаваща и човек едва ли не може да види с очите си как звуковата вълна удря първите редове и се разпространява до най-отдалечените места. За съжаление обаче трябва да започнем репортажа с критика – просто е светотатство откриващите ти парчета да сa „Imperium“ и „Beatiful Mourning“, а звукът ти да е неочаквано отвратителен. И това не се промени чак толкова в продължение на целия концерт.

Така или иначе, въпреки че разпознах „Beautiful Mourning“ едва в момента, в който Robb изкрещя онова категорично „Fuck you all!“, двете парчета предизвикаха очаквания отклик у публика, която отдавна не се нуждаеше от подгряване. Последва първото парче от актуалния „Bloodstone & Diamonds“, „Now We Diе“ – една от онези композиции, в които перфектно си личи умението на MACHINE HEAD успешно да комбинират агресия и изключително мелодично-меланхолични моменти. Тук отбелязахме значително подобрение на качеството на звука и за радост това ниво не спадна и дори успя да се подобри още с течение на времето – вокалите най-накрая се доловиха ясно, полека-лека започна да се отчита и присъствието на баса на Jared MacEachern. Flynn и компания се гмуркаха рязко към дълбините на дискографията си и още по-рязко изплуваха отново обратно, затова ще оставим отегчителното изброяване на парчетата за края на текста и ще отбележим някои от ключовите моменти – как деветдесетарският период на бандата бе почетен първо с „From This Day“ и как чухме задължителните „Ten Ton Hammer“ и „The Blood, The Sweat, The Tears“; как Robb Flynn изкусно управляваше стълпотворението пред себе си (все пак се изисква умение да накараш две хиляди души да скачат като един или неколкократно и доброволно да участват в гиганското меле, известно като wall of death); краткото, но запомнящо се соло на Phil Demmel (втора критика относно звука – никой не се сети да поувеличи китарата му по-рано, та двойните сола да зазвучат като такива по-навреме); моментът, в който фронтменът излезе сам с акустичната си китара и изнесе продължителна реч за музиката, която, вярваме, е движеща сила за всички, присъствали в този миг – основно послание и в „Darkness Within“; как хиляди ръце пляскаха в такт и как едновременният тропот на хиляди крака караше цялото съоръжение ритмично да потреперва; контрастът между заряда на експлозивни парчета като „Bulldozer“, „Killers & Kings“ и „Davidian“ и меланхоличната красота на „Descend The Shades Of Night“ и „Now I Lay Thee Down“; как две специални, по една или друга причина, личности – Dimebag и Adam Duce – бяха почетени съответно с „Aesthetics Of Hate“ и „Game Over“ (критика номер три: китарата на Demmel отново се губеше по време на рифа, който той трябва сам да поддържа при куплетите на втората песен); как понадделялата умора след два часа и половина не попречи за едно финално раздаване на великолепната закриваща „Halo“…

И толкова. Бисове нямаше. Какво последва? Традиционната обща снимка на бандата на фона на пълната зала, перца, палки и кожи от барабани хвърчат към жадната за сувенири тълпа, Robb Flynn сипе похвала след похвала за невероятната българска публика, а в потвърждение на думите му Jared MacEachern пада на колене и ни се покланя доземи в израз на възхищение. Последната картинка, която запечатва съзнанието ни на излизане, е на развълнувания Flynn, който сам се връща на сцената и отново и отново предизвиква бурни реакции у човешкото море. Обобщението? Въпреки явните технически недостатъци, MACHINE HEAD бяха безгрешни – Flynn и Demmel демонстрираха изключителната си сработеност като китарен дует, а леката им статичност бе компенсирана тройно от неуморния MacEachern, а ако имаше човек на сцената, по-неуморен и по-безгрешен от тримата, то това беше Dave McClain.

Какво повече да кажем? Чакаме ги отново и си пожелаваме това да не се случи след нови 11 години. И благодаря, BGTSC, че доведохте може би най-голямата метъл група в света в момента, докато все още е в разцвета на силите си, докато е на върха. Снимки за репортажа няма поради ограничението за фотографи, но нищо – ние запечатахме тази вечер в умовете и сърцата си завинаги.

Сетлист:

01. Imperium 
02. Beautiful Mourning
03. Now We Die
04. Bite The Bullet
05. Locust
06. From This Day
07. Ten Ton Hammer
08. Clenching Тhe Fists Оf Dissent
09. Beneath Тhe Silt
10. The Blood, Тhe Swеаt, Тhe Tears
11. Crashing Around You
12. Phil Demmell’s solo
13. Darkness Within
14. Bulldozer
15. Killers & Kings
16. Davidiаn
17. Descend The Shades Of Night
18. Now I Lay Thee Down
19. Take Me Through The Fire
20. Aesthetics Of Hate
21. Game Over
22. Superchargеr
23. Halo