Judas Priest – Redeemer Of Souls (2014)

Хеви метъл. Кой по дяволите е измислил този гениален музикален жанр? Навярно всеки, според собствените си предпочитания, ще даде своя собствен отговор. Един ще каже, че хеви метъла е сътворен от Black Sabbath, друг от Iron Maiden, трети от…Judas Priest. Всички тези групи са дали огромен принос в тази музика, а някои от тях дори продължават да издават и нови албуми. Нищо, че отдавна са се доказали и пред фенове, и пред критици.

Такъв е примерът и с Judas Priest, които това лято издадоха най-новото си творение, озаглавено „Redeemer Of Souls“. След противоречивия „Nostradamus“ от 2008 г., който по-скоро приличаше на метъл опера, отколкото на хеви метъл албум, феновете жадуваха за истинските Judas – такива, каквито ги помнеха от златните им години.
Е, определено може да се каже, че в „Redeemer Of Souls“ бирмингамската петица се връща съм своите корени. Защото още началната „Dragonaut“ ни потапя в добре познатото олд скуул звучене, което не ни пуска до самия край. Едноименната „Redeemer Of Souls“ пък е от онези хеви метъл химни, които ни карат да „маршируваме“ или с други думи, просто да се докоснем до магията на тази музика. „Down In Flames“ е парче, което сякаш е попаднало в настоящето от някаква машина на времето и ни кара да си припомним с носталгия 80-те. Същото може да се каже и за блусарската „Crossfire“, която пък ни връща в края на 60-те, и е още един пример за това, как всяка една банда може да се вдъхнови от безсмъртния Jimi Hendrix. И като стана дума за това, какво е една група, ако няма убийствено добри китаристи? Е, ако трябва да съм честен, Richie Faulkner няма как да замени в пълна степен K.K. Downing, но двамата, заедно с колегата си Glenn Tipton, свирят на китарите си така, сякаш изстрелват куршуми от тях…и то двойни. Няма как да пропусна и разбира се, негово величество Rob Halford – този човек е вече на 62 години и разбираемо, няма как да пее така, както е пял едно време, но смело мога да заявя, че е запазил част от убийствения си вокален диапазон, с който през 80-те просто слагаше в малкия си джоб една голяма част от своите колеги-фронтмени. Не вярвате? Ами, пуснете си „Halls Of Valhalla“ и „Battle Cry“, които в дадени моменти ще ви накарат просто да настръхнете. Дискът завършва с баладата „Beginning Of The End“, която е един достоен финален щрих.

Може би ще попитате, дали всички песни в албума са толкова силни, колкото по-горе описаните. Отговор: Естествено, че не са. Има ги и т.нар. „пълнежи“, но без тях не може. Важното е, че Judas Priest са се постарали да дадат най-доброто от себе си и в известна степен, са се справили успешно. А това, че група с близо 45-годишна история, все още намира сили да прави това, заради което е обожавана от феновете, е достойно за уважение.

Оценка: 7/10