Британска м(н)ощ с Napalm Death и Therapy?

NAPALM DEATH. Какво повече да кажа? Нямах щастието да ги гледам на живо при първите им 3 гостувания, но този път нямаше как да пропусна. И много се надъхах, когато разбрах, че ще имам възможност да се видя и да говоря с една от любимите си банди.

За жалост интервю с Napalm Death, във вида, в който си го представях, нямаше. На кратка пресконференция Mitch и Barney отговориха на въпроси на фенове, но до нещо по-съществено не се стигна. Жалко за мен, наистина бях развълнуван от възможността да взема интервю, но какво пък… бях доволен, че успях да се снимам с Мич и Барни, по-добре от нищо!  За сметка на това пък, симпатягите от Therapy? отделиха повечко време и отговаряха с охота на всичко, което ги попитаха ArthurDent и Torden. Вече поотпуснат, дори си позволих да им задам въпрос, въпреки че са група, с която съм много, ама много бегло запознат! И когато организаторката ни каза, че е време да приключваме, разговарът приключи с неохота и от двете страни. (Очаквайте съвместното ни интервю със списание „Про-Рок” съвсем скоро.)

Неприятно впечатление ми направи фактът, че охраната пускаше избирателно. Един приятел не беше допуснат поради факта, че е непълнолетен. Предложих да подпиша декларация, че съм му придружител, но такива нямаше. На билетът не беше споменато никъде, че за достъп се изискват 18 години. Това момче изпусна любимата си група и изгоря с 25 лева, докато не един или двама негови връстници влязоха без дори да им бъде поискана лична карта. Дори да е невъзможно да се правят all-ages шоута, нека поне бъде казано ясно, че има ограничения във възрастта и варианти за този тип публика.

След тази неприятна случка, с една интелигентна млада дама, която остана мой спътник за остатъка от вечерта, се запътихме към залата. Уви, тя не бе дори наполовина пълна. Дали поради слаба реклама или просто поради липса на интерес, нямаше много хора. Затова пък, тези, които бяха там, знаеха за какво са отишли и какво да очакват ! Закъснението беше налице, но на никого не му направи впечатление. За жалост, както по-късно се оказа, имаше значение дали групите ще почнат навреме.

Torden: Спорно е дали точно зловещото громолене от халето отблъсна потенциалната публика на българските банди, но фактите са си факти – нито нахъсаните пловдивчани Collapso, познати от миналото изнание на конкурса Jack Daniel’s Battle Of The Bands, нито известните от разнообразни места агенти в Bastardolomey успяха да привлекат повече от шепа верни фенове. И докато екстремната метъл агитка запиваше отвън и даваше почивка на ушите си, ентусиастите в залата позагряха добре с авторския материал на нашенските състави, като на по-известните парчета на Нуфри и компания дори незаинтересованите заклатиха съпричастно глави.

„Hello, we are Napalm Death from Birmingham”. И от там се започна касапницата – Downbeat Clique и Strong Arm ни пометоха от самото начало. Танците спираха само за кратко между отделните песни. Първата половина от сетлиста съдържаше предимно парчета от безобразно силния Time Waits For No Slave и от албумите им от новия век, като за мен гвоздей беше When All Is Said and Done, на която всички задружно припяваха. Не след дълго обаче се появиха и любимите и познати парчета от през годините – Unchallenged Hate, Scum, закачливата You Suffer, както и задължителните кавъри в лицето на Lowlife и Nazi Punks Fuck Off. Адски любимата ми Suffer the Children също беше част от брутално подбраният сетлист. Като фен на групата, мога да кажа, че това беше може би най-силният и интензивен концерт, на който съм бил, но това не е само моето мнение. Всичките останаха впечатлени и пометени. И как пък не? Не зная по-назад как е било, но отпред станах част от една своеобразна хомогенна смес от звук, крайници, коса и емоция. Кратките почивки за въздух бяха запълвани от Барни, който споделяше мотивите зад написването на различни песни (Social Sterility, например, ме удари много силно), наистина вдъхновяващо е да чуеш банда, наистина интересуваща се от случващото се в сбърканият шибан свят и опитваща да промени нещо. Не по-малко силно обаче ме удряха телата на разбеснялите се наоколо фенове и за нула време се озовах покрит с повече чужда пот отколкото своя, като същото може да се каже за косми и разляти питиета. Нищо по-малко от това, което очаквах. След стегнатият и помитащ сет ND се прибраха зад сцената, без бисове, без увъртания…

ArthurDent: След (още едно) известно забавяне, на сцената се появиха и вторите хедлайнери – Therapy?. И още от началото започнаха ударно – Knives, Turn, Die Laughing, Stories… Заложили на сигурното и абсолютно разбиващо начало. Нямаше място за почивка и THERAPY? ни разходиха из цялата си некратка дискография. Публиката бе с една идея по-рехава (но и колкото очаквах), от колкото на бирмингамците преди тях, но достатъчно ентусиазирана. Наоколо имаше девойки, които си танцуваха; дългокоси и безкоси, който участваха в мелето; фенове, които припяваха на всички парчета; а на предния ред и такива, които си сочеха зъбите, намеквайки на Анди да изпее Teethgrinder. Разбира се, получиха я. Както получихме и бонус – две нови парчета от предстоящия им (през февруари 2012 г.) албум „A Brief Crack of Light”– Unbeliever и Before You, With You. Не можа да се мине и без най-големите им и познати „хитове”, изпълнени на бис. (Не)очаквано, най-голямото пого се получи на „MTV-разбивача” (а всъщност кавър на хардкораджиите Hüsker Dü с интересна история) Diane, изпълнен в страшен металорежещ вариант. Наред с другия кавър, Isolation на Joy Division, станахме свидетели на възможно най-силния завършек – Nowhere. Много емоция и себераздаване, както от групата, така и от публиката. И наистина вярваме на думите на Анди, че няма да чакаме цяла декада (и повече) за следваща среща.

Докато се клатушкахме в тон със свежите парчета на ирландците, зърнах Shane Embury сред публиката – разхождаше се и си лафеше със всеки, който го закачаше. Въпреки, че не беше особено разговорлив, не отказа никому автограф и снимка. По-късно навън го видях с Danny Herrera и Mitch Harris, докато разговаряха със феновете си. След края на сета на Therapy? реших, да се помотая за кратко около тях. Държаха се супер земно и човешки, особено като за банда със подобен статус и толкова много история. Забелязах, че Мич не е особено впечатлен от разпалените полемики, водени около него, и реших да си насиля късмета и да направя така бленуваното си първо интервю. И се получи! (Очаквайте го в следващите дни)

След като благодарих искрено и безкрайно развълнуван от случващото се, обясних на Мич, че бандата, която свири в момента е местна ‘легенда’ и се запътих навътре за да се поразкърша на Хиподил, пардон, Светльо и Легендите. Готино и танцувално, типично по хиподилски. Голяма част от сетлиста се състоеше именно от парчета от репертоарът на Крокотам (Облаци, Овци, Нова градска, Бате Гойко …), като останалите бяха нови парчета – Боли ме гъзА; Ой, ти, Черно Море; Лет ми дъ те лъв ю и прочее и прочее. Светльо си го раздаваше типично неглиже и въпреки очевидно нетрезвото си състояние се справи отлично със песните. Забавни и нови (поне за мен) бяха кавърите на Ace of Spades, който от смуут джаз премина във познатият ни, шумен и мръснишки рокендрол, както и акордеонният (сиреч, изпълнен на акордеон) кавър на Nothing Else Matters, на който пияни чичаци се разчувстваха почти до сълзи и размятаха запалки над главите си.

Изпратен от публиката с „А СВЕТЛЬО ПРЕЗИДЕНТ, АЛЕ, АЛЕ!”, г-н Витков също се запъти към бекстейджа и за нас остана само да почакаме сливенската шайка DSOL да забие. Вече минаваше 3 часът, и за мое огромно разочарование, малко по-късно единствените останали в залата бяхме аз, момичето, което беше с мен, и охраната. Според мен е доста жалко, че заради „безобидните” закъснения, с които сме свикнали и не ни пука, тези момчета не успяха да свирят, въпреки че бяха били 250 километра път. Дори и да не беше това причината, ако концертът беше започнал навреме и графикът беше спазен, просто щеше да е по-рано и (може би) повече хора щяха да останат.

Галерии със снимки: