За последен път SLAYER взривиха България

Поредното грандиозно събитие за тази година вече е в историята, но за разлика от предходните, това наистина няма да се повтори. На никой не му се иска да повярва и доста хора смятат, че това е поредната заблуда (все пак сме виждали групи, които правят по няколко прощални турнета), но след това, което видяхме, чухме и преживяхме на 11-ти юли, не мога да си представя, че някога би се повторило. SLAYER са титаните на траша. Появиха се с гръм и трясък през 2002-ра у нас, когато бяха в разцвета на силите си и 17 години по-късно ни казаха „Сбогом” по най-впечатляващия начин. Според вас как биха си позволили след няколко години да решат ей така да минат отново за още едно финално турне? SLAYER се оттеглят от сцената по възможно най-достойния начин.

Дни преди датата на събитието, локацията за концерта беше променена, поради очакваните лоши метеорологични условия, които така и не се оправдаха. Искаше ми се целия летищен парк да гърми под звуците на траш легендите, но за съжаление трябваше да се примирим с малката Асикс Арена (бившата зала „Фестивална”). Входа на залата отрано беше окупиран с най-верните фенове, собственици на VIP билети, осигуряващи им достъп до сцената 30 минути по-рано. Началото на самия концерт беше дадено точно в 20:15ч. от норвежките блек метъл ветерани SATYRICON.  Sigurd „Satyr“ Wongraven , Kjetil-Vidar „Frost“ Haraldstad и съпътстващите ги сесийни музиканти изнесоха величествено и демонично шоу в продължение на 75 минути. В отделен репортаж ще ви разкажем повече за цялото им представяне, където и ще може да видите интервюто, което Frost даде специално за Metal Hangar 18.

Точно в 22ч. под звуците на „Delusions of Saviour” на сцената започнаха да блуждаят четири обърнати кръста, които възкръснаха в логото на SLAYER. Няма нужда да споменавам колко еуфорична беше публиката в този момент, защото….ето ги, те идват. И как само дойдоха! Всъщност съвсем спокойно, както обикновено, Tom Araya, Kerry King, Gary Holt и Paul Bostaph заеха своите места на сцената, но по най-безкомпромисния начин започнаха да ни режат главите още в самото начало с „Repentless” от едноименния албум от 2015-та. Без излишно губене на време в приказки продължиха да раздават шамари и да ни прехвърлят в различни епохи от тяхното творчество. Чак след като приключиха с класиката от ’86-та “Postmortem” ,Tom Araya се обърна към публиката, като към стар приятел, който не е виждал отскоро. Въпросът „Искате ли още?” беше напълно излишен предвид  реакцията отсреща му. Продължиха с „Hate Worldwide” и едно от най-емблематичните им парчета, което смятах, че ще оставят за десерт. Все пак с „War Ensemble” поставиха основите на SLAYER звученето в началото на 90-те.

Към средата на сета им вече трудно се дишаше в малката зала, под чийто покрив се бяха събрали около 5000 души. Хората от по-задните редици тичаха към баровете, за да се освежат с бира от кенче, прелята в пластмасова чаша. Просто в този момент в мен бушуваха смесица от емоции на еуфория, че присъствам на подобно събитие и на раздразнение, че всичко се случва по този начин и на това място. В предната половина на залата звукът смея да твърдя беше доста приличен, но назад нещата съвсем не стояха така. Наистина съжалявам, че трябваше по този начин да изпратим великите SLAYER, но пък те дадоха всичко от себе си и приятното чувство все пак надделя.

 
 След  „Mandatory Suicide” и „Chemical Warfare” дойде време за разплата и виковете на Tom “Payback is a bitch” бяха подкрепени от хилядите пред него.  Настана време да обърнем повече внимание на албума „Seasons In The Abyss” и последваха  „Temptation”, “Born On Fire” и разбира се едноименното парче от него, което беше изпято предимно от публиката. От тук насетне продължиха само класики, на каквито предимно бяха заложили в целия финален сет, но след като забиха „Hell Awaits”, South Of Heaven”,  “Raining Blood” и „Black Magic” носталгия вече витаеше във въздуха. Усещахме, че краят е близо. За финал ни подариха и „Dead Skin Mask”, която също ни оставиха сами да изпеем. За мен това беше може би най-силния момент. Бис нямаше, не съм и очаквала да има. С „Angel Of Death” сложиха край на пътешествието, което не искахме никога да приключва. Музикантите останаха още съвсем кратко на сцената. Kerry King, Gary Holt и Paul Bostaph хвърляха перца, палки,  свалиха, каквото могат от себе си, за да подарят на обожаващите ги фенове и изчезнаха от погледите ни. Скандиранията и овациите обаче не стихваха. Mr. Araya остана още няколко минути на сцената безмълвен. Разхождаше се от единия й край до другия, разгръщайки българското знаме и просто попиваше цялата енергия. Сърцераздиращ момент за него и за нас. Накрая се приближи към микрофона и с треперещ глас каза само: „Благодаря ви! Ще ми липсвате! Сбогом!”

СБОГОМ, SLAYER!

Setlist SLAYER

Delusions of Saviour
Repentless
Evil Has No Boundaries
World Painted Blood
Postmortem
Hate Worldwide
War Ensemble
Gemini
Disciple
Mandatory Suicide
Chemical Warfare
Payback
Temptation
Born of Fire
Seasons in the Abyss
Hell Awaits
South of Heaven
Raining Blood
Black Magic
Dead Skin Mask
Angel of Death