Щастиетърсачите между реалното и виртуалното

Откраднали последните топли ласки на лятото в тихата вечер на 12.09.2014 група приятели се събираме в столичния клуб „Антракт“ , за да се насладим на акустичния пърформанс, който са ни подготвили гърците от Phase.

Галерия„Антракт“ е едно място, което си струва да бъде представено, преди да пристъпя към разказа за концерта. Макар и в самия център на столицата (срещу паркинга на ЦУМ), мястото уютно се е сгушило до ъгъла на огромна сграда, изрисувана с гротескно-сюрреалистична картина, която въпреки че разглеждах достатъчно дълго с огромен интерес, не бих могла сега да опиша по спомен.

Още с влизането те грабва артистична винтидж обстановка. От обсипания с дребни монети бар, за който се запитах колко време и съответно от колко хора са събирани, за да бъдат запечатани там, до старите дървени скринове, пълни с какво ли не и импровизираната сцена в единия ъгъл. Зад гърба на музикантите величаво се е разположил стар грамофон „куче марка“ (или с други думи небезизвестните „His Master-s Voice“ на «The Gramophone Company», станали известни с това нарицателно заради картинката на куче върху корпуса), и плочи на вероятно вече отдавна несъществуващи звукозаписни компании, но със сигурност голям хит през 50-те и 60-те години на миналия век. Отстрани мълчаливо в своята тъга се е сгушило пианото в очакване от него да бъдат изтръгнати акорди на щастие или меланхолия.

Имаме си и ВИП ложа. Сепаре обзаведено с диван и фотьойли в модернистичен бароков стил и ниска масичка за кафе отрупана с различни предмети и дантелена покривчица. Спохожда те усещането, че някоя аристократична дама току-що е приключила следобедното си кафе с приятелки и съвсем небрежно, забравяйки вещите си се е оттеглила, но все пак е останала там – в своето време и измерение. Не можеш да я видиш, но усещаш духа и присъствието й. От стената ни гледа интересна 3D „картина“ на Малкия принц. Окъпан в илюзорни звезди, гордо показващ ни своята роза и подканящ ни да уловим щастието си, литнали върху хвърчилото му.

Посрещането беше повече от топло. Нашата домакиня и организатор Илияна Райкова ни настанява и ни раздава мънички, изящни значки с логото на групата. Интересен начин да се заменят всеизвестните концертни гривни, който внася допълнителна нотка артистичност и финес. За съжаление публиката беше в доста камерен състав, но това не ни попречи да изкараме една приятна вечер сред приятели и жива музика. Защото нещата стояха точно така.

Няколко дни по-късно задъхана от ритъма на завърналата се към обичайния си ритъм есенна София, минавам покрай абсурдна реклама… или не съвсем, гласяща:„Всяко място е по-забавно с нов таблет и…“. Да, абсурдо е как нещо такова може да те накара да се замислиш. Някак започнахме да измерваме щастието си с електронните устройства, които притежаваме и възможността ни за безпроблемен достъп до интернет. Запитах се: „А какво ли ще е след десетилетие?!“. Вероятно ще крещим в интернет самотата си заобиколени от приятели-аватари. И това ме подсети за отминалия концерт на гърците Phase. Понякога мозъка ни си прави странни асоциации, сетих се, че тяхна музика влиза в плейлиста на Microsoft за представянето на Windows 7.

Някъде около 22.00 музикантите се настаняват на столчетата си поставени в ъгъла, където е импровизираната сцена. От групата имахме удоволствието да видим Thanos Grigoriou като вокал и водеща китара и Vasilis Liapis като поддържаща китара и пиано. Изпълниха композиции както от предишния си, излязъл през 2010г. албум „In Consequence“, така и от излезлия през април тази година„The Wait“. А също и доста кавъри, сред които аз откроих един на Doors и, разбира се, „една абсолютно непозната песен“, както я обяви Thanos – „Personal Jesus“ на Depeche Mode. Вярно, пианото беше малко разстроено и на моменти звучеше фалшиво, но както сподели Илияна, скоро не е акордирано и престоят му в малко или много агресивната среда наоколо не му се отразява добре.

Така или иначе шепата хора, които се бяхме събрали там, преживяхме една релаксираща, умиротворяваща, тиха, артистична вечер. Очарователна в претенциите си за щипка аристократизъм, и в същото време толкова скромна с топлотата от присъствието на приятели. А Thanos ни доказа, че всъщност най-важно е човек да повярва в себе си и да не се страхува да подарява по късче щастие на околните.

…А Малкият принц все така ни гледа от стената и пита: „ „ Къде са хората? … …- Хората ли? Видях ги преди години. Но човек никога не знае къде да ги открие. Вятърът ги носи. Нямат корени и това им пречи много.“

А може би не искаме да се вкореняваме, корените биха ни попречили да летим след мечтите си, да преследваме щастието си… да бъдем Хора. Защото въпреки че все повече затъваме в лепкавата изолираност на виртуалното, в живота ни все още има и такива вечери – събрали подранилия хлад на септември и закъснялата нега на август, в които можеш да докоснеш сърцата на хората около теб и заедно да станете част от една емоция.

А часовниците са спрели… купищата часовници в „Антракт“ показват безвремие и ние тръгваме да гоним щастието си, без да ни интересува времето… Защото: „Пустинята е хубава – каза малкият принц, защото крие някъде кладенец…“