Мрак, бърбън и един френски деликатес

Безплътност.
Чувствали ли сте се така? Безплътни? Сякаш всичко може да мине през вас, нямате тяло, а пък не ви и интересува дали имате. Добавете и музика, която не звучи от тук, а някъде от миналото. Звучи като забрава. Като любовно писмо, което сте намерили седемдесет години след като е написано. Почеркът е изящен, красив и фин, а хартията прашна и пожълтяла от времето. Оставете музиката да се пропие във вас, да тече във вас, да циркулира, да оформи тяло от чувства. Получава се едно от най-приятните физически усещания.
Leaver са дуо, чийто състав включва Даниел Дончов (Expectations ) и Ангел Симитчиев, известен ни като Mytrip. Двамата успяват да съчетаят дроун с кристалния китарен звук и минималистични вокали на Даниел. Нерядко са определяни като мрачни, но аз не бих го направила. Не и след това, което чух тази събота в Mixtape 5, когато за 20-тина минути ни потопиха в някаква носталгия, красива и леко призрачна. Поводът беше първият концерт в София на King Dude, организиран от Alarma Punk и Rawk’n’Roll.

Leaver

Безтегловност.
Заслушал си се толкова дълбоко, потънал си и се давиш. Отпуснал си се в безтегловност. Сладък унес. Изведнъж чуваш удари по барабан, които ти напомнят да дишаш. И всичко приключва, някой те е извадил на повърхността. Оглеждаш се, залата е пълна, двамата на сцената в мълчание събират нещата си. Напускат. А ти трябва да си поемеш рязко дъх, а това боли.

Leaver

Дишам, но оставам вътре в залата, докато успея да се осъзная. Да се върна. По някое време около мен минава абсолютната противоположност на безплътността. Тя е мъничка, крехка, с тъмно червени устни и кокетно разхождаща се с китара в ръце. Не след дълго се качва на сцената. Дроун проектът Foie Gras от Сан Франциско. Готова да те изяде, но преди това ще се позабавлява с това да те омае с глас, да ти разкаже някои ужасяващи истории и когато паднеш в топлия й капан, ще изпържи мозъка ти с жартиери и плътен мъжки глас. Ще добави и малко сиренце, разбира се. Готово. Изяден си.
А аз като жена мога да кажа само, че бих била малко по-впечатлена, ако бях чула повече дроун, за сметка на кратките, мрачни песнички.

Foie Gras

Кратка пауза, запълнена с трескава подготовка по посрещането на Негово Величество Крал Томас Джеферсън Каугил – Пич. Сцената е запълнена със свещи, а следващият час и нещо ще бъде загърнат под мрачното крило на Луцифер. Смразяващ кръвта блус. Дяволската музика. Гласът му напомня този на Джони Кеш, а суровостта доближава тази на съгражданина му Марк Ланеган. Това е последният концерт от тримесечното му европейско турне и вече личи умората. Но все пак той е Dude, пък и King и не й се дава. В Lucifer’s The Light Of The World задава трескави въпроси…
Tell me what’s that light?
Трескави отговори идват от публиката…
Lucifer’s the light!

Tell me what’s that sun?
Lucifer’s the sun!

Tell me what’s that love?
Lucifer’s the love!

King Dude

На гласа му подхожда бърбън, затова и периодично надига бутилка Jim Beam, за да го смаже. Подхожда и цигара леко килната встрани, докато свири на пиано. За съжаление на Краля, законите ни не го позволяват, какво да се прави…
Последна песен, оглеждам публиката…от лявата страна пред сцената е гурме деликатесът Фоа Гра, която искрено се радва и пее с него. Очарователно.

Снимки: Serge Setian