Jeremy?: Емоцията е наш двигател!

Наближава 17:00. Обичайното – ужасен трафик във Велико Търново по това време. А след петнадесет минути трябва да съм се телепортирал някак в Миндя, където ме чакат самите Jeremy?. Отскубвам се от задръстването, закъснявам. Месинджъра пуква за да стане ясно, че разговора ни се отлага за след саундчека – някъде след около час, час и половина. Чудно! Пристигам спокойно, пресушавам бира и търпеливо изчаквам. Задават се Ерсин и Ташо и започваме да търсим място, на което няма да чуваме музиката от сцената. Бързо намираме поляна наблизо и нетърпеливо сядаме по турски на зелената трева. Осъзнавам, че за събеседници имам едни от най-талантливите музиканти в България и смутено захващам… 

Здравейте. Как сте след още пресния концерт в Маймунарника вчера?

Ерсин: Доста яко. Имаше много хора. Да ти кажа честно много се притеснявахме от това какво ще е времето. Прогнозата беше за дъжд, а всяка година си казваме как искаме да направим концерт там при хубаво време. Миналата година ни валя, но за щастие този път извадихме късмет.
Ташо: Винаги когато сме били в Маймунарника ни е валяло, вярно е, и вчера се очертаваше да се случи същото. Затова цял ден стискахме палци до последно и правихме молебени да ни се размине…

Е, вашата музика си отива с дъжда, не виждам защо се притеснявате толкова от времето…

Ташо: Да, но все пак за хората е по-приятно когато атмосферните условия са добри.

Така е. Наскоро се върнахте и от Нови Сад, където свирихте на Exit Festival 2016. Как си изкарахте там, имаше ли поне един човек в публиката, който да не хареса музиката Ви, хехе?

Ерсин: Там също се получи страхотно. За щастие по фестивалите, на които сме излизали досега винаги се получава много яко и обратната връзка винаги е много силна. Специално за Exit – за пръв път бях там, никога не бях ходил, дори и да гледам някоя банда или нещо такова. Успяхме да разгледаме и целия фестивал. От това, което видяхме мога да кажа че е едно много интересно събитие, което се случва съвсем близко до България и ако хората се чудят какво да правят – съвсем спокойно могат да отидат. Ние свирихме на третата по големина сцена – Fusion stage, където получихме и сравнително добър вечерен слот…
Ташо: За да отговорим конкретно на въпроса ти дали е имало някой недоволен – напротив. Хората ставаха все повече и повече. От момента, в който започнахме да свирим публиката започна да се трупа около нас и най-хубавото е, че всички останаха до края.

Няма да губя време с тривиалните въпроси за името и произхода Ви и ще давам направо. Кажете ми как го правите? Как успявате да правите музика от световна класа? Аз не слушам инди рок, но откак чух албума Ви, не мога да спра да го въртя вече сума време…

Ерсин: Благодаря ти. Не знам какво точно да ти отговоря. Винаги ни е дразнило това как много групи се появяват и после просто изчезват.  Страхуваме се да гоним ниво. Винаги се сравняваме с най-добрите в България, а не с най-добрите в света, което е нелепо в този смисъл, че това няма как да създаде предпоставка за сериозни успехи. И затова ние винаги, не знам защо, още от самото начало сме доста самоуверени. Ей така, на сляпо. Винаги емоцията е била наш мощен двигател. И сега искаме да сме като западните банди. Слушали сме различна музика през годините, но намерихме себе си в този стил. Слушали сме и доста по-тежка музика като тийнейджъри и още от тогава искаме да сме като тях… Сега се сравняваме със западните банди – ако се качим на една сцена с някоя от тях, която е на нашето ниво, дали ще сме на кантар…задаваме си такива въпроси. А и всичко изисква жертви. Без значение с каква форма на изкуство се занимаваш трябва да знаеш, че живота ти не е толкова лесен. Не започва в 9 всеки ден и не свършва в 5 и след това домашни неща и бегом към леглото. Общо взето при нас се налага да си „24 часа available” и за да успееш в този бранш трябва да даваш доста от себе си. И да не се отказваш никога, това също е жизнено важно.

А защо точно инди рок? Вие двамата сте правили хеви метъл кавъри в началото…

Ерсин: Ами, така се случиха нещата. Излизаха различни музики от острова и от щатите тогава. Първо се зарибихме по тежките банди, но след това ни грабна гръндж сцената – групи като Alice In Chains, Pearl Jam, Nirvana започнаха да правят много различни неща. Стил, който звучеше също толкова мръсен, колкото тежкия рок. Имаше го същото усещане и рокендрол заряда. После се появиха и други банди като Radiohead и Muse, които също ни повлияха да продължим да се променяме. Не сме като Iron Maiden, да речем, които така и си останаха в тази ниша. Другия пример, за който се сещам са Metallica. Те загубиха половината си фенове след Load и ReLoad. Дори когато „черният“ им албум излезе, маса хора решиха че вече са станали комерсиални. Но явно така им е писано на групите – да се разделят със старите си фенове когато нещата тръгнат в различна посока. Дори четох в биографията на Lemmy как и при тях се е случило така – след издаването на втория си албум твърдите им фенове окончателно ги зачеркнали…А всъщност Motorhead е една от най-яките банди съществувала някога…

Май на феновете не може да им се угоди…Когато една група прави пет еднакви албума, започват критики как тя е изчерпана. И обратното – когато любима група издаде различен стилово албум, също бива оплювана как, разбираш ли, била предала себе си и т.н…

Ерсин: Да, да. Точно така. Но аз не обвинявам феновете в никакъв случай. Те имат право да реагират както го чувстват. Те имат емоционална връзка с музиката, при тях е различно. Но при музикантите има работен процес, съвсем друго е…

Отстрани изглежда, че още от първия ден сте имали предначертан план. Знаели сте точно какво, кога, къде и как ще Ви се случи… така ли е?

Ташо: Може и да има нещо такова. Ние с Ерсин двамата сме от Каварна и още там като започнахме да свирим на китари навремето и като се събирахме по дворовете на къщите  слушахме известните групи, както всяко дете, и си мечтаехме да звучим като тях. Мечтаехме за този блясък, който световната сцена предлага – синглите, MTV и т.н. Ставахме с тази мисъл и си лягахме с нея. По цял ден свирихме на китара и си казвахме как един ден ще стъпим на това стъпало. И може би всичко е било предначертано, донякъде. От тогава насам си изминахме естествения път, по който всеки един музикант трябва да мине.

Това ми звучи малко като „Човек е толкова голям, колко са големи мечтите му“…

Ерсин: Точно така! Важно е да се отбележи, че ние не сме като повечето групи, които нямат шанса да стигнат до момента, в който да работят с цял екип, който да им помага.

Това бе следващия ми въпрос – как за такова отрицателно време успяхте да съберете екип, с помощта на който и без лейбъл успявате да свирите на всичките правилни места и да продавате толкова добре?

Ерсин: Ние сами сме си лейбъл, хаха. Мислим по този начин. Четем много западни издания, доста се интересуваме как се случват нещата. Защото в България няма лейбъл за тази музика, който да работи с голям бюджет и да успява да лансира своите артисти. Та, ние започнахме да обмисляме как можем сами да създадем този модел, без той още да съществува тук, и да го накараме да работи за нас. И това и направихме – просто събрахме хора, който обичат това нещо и искат да се случи толкова силно, колкото и ние – самите музиканти в бандата. И симбиозата просто се получава. Важното е да имаш въпроси. Когато имаш въпроси – намираш и отговори.

Да поговорим сега за албума Ви. Кой пише парчетата, кой ги разработва и въобще протича този процес при вас?

Ташо: Това е част от цялата схема, за която тъкмо стана дума…
Ерсин: Дълъг процес е. Има много идеи за песни, доста демо версии преминават през ръцете ни преди да изберем финалните парчета и да вземем решение кои от тях ще запишем. За първия албум аз и Ташо работихме доста върху музиката, аз се пробвам да пиша и текстове. Също така за тях ми помага и Гери Нойкова (бел. авт. маркетинг мениджър на групата), която се приближава към нас в момента. А Мартин Михайлов прави така, че да се движим по начертания път. Имаме и още един текстописец – Лора Димитрова, от група Лора едно време, която живее и работи от десетина години в Ирландия…и така – съдбата ни срещна отново с тях.

Значи това е връзката ви с Дъблин…тъкмо щях да питам защо мастерирахте точно там?

Ерсин: Да, това е. Много са ни близки Лора (Димитрова) и Янко (Димитров), нашият миксинг инженер, който работи на много високо ниво в Ирландия. Радваме се, че все още се навива да работи с нас, преди да го е лапнала голямата машина. Мислим, че това е най-добрия български „миксър“ съществувал някога. И с него кореспондираме доста често. Той идва в България, записваме част от материала, после ходим при него, където правим друга част. Стоим там за смесването, записваме…Това наистина е доста дълъг процес…и като казвам „дълъг“ ми стана смешно, защото не се движим с темповете на пънк група, която влиза, записва и след 15 минути микса е готов. Ние премисляме всеки детайл, всяка думичка в текста да е звучна, всеки звук да е на място, да не дразни. Искам просто да кажа, че обръщаме страшно внимание на продукцията и наистина премисляме всичко, докато не стане перфектно. Или ако не перфектно то поне да стане така, че да не ни дразни.

А знаете ли ,че “Jeremy”в английския език понякога се използва като заместител на въпросната дума „перфектен”. Смятате ли се за перфектни?

Ташо: Няма перфектни хора!
Ерсин: Не. Ние просто се опитваме да даваме максимума от себе си. Може би това е вече въпрос на тип характер и темперамент. Може би просто сме се събрали такива хора – всички искаме да изстискаме максимума от себе си и доста често се подлагаме на изпитание и физически и емоционално. Целия албум е доста изстрадан. Доста нощи въобще не сме спали. Когато сме на път също си поставяме някакви зверски цели, като да речем да минем 2000 километра и да свирим на високо ниво веднага след като сме слезли от буса…

А пишете ли когато сте на път?

Ерсин: Да. Имахме шанса да го правим сега докато пътувахме с Queen, защото е много вълнуващо да си в голямата мелачка. Тяхното турне е точно такова – бяхме част от няколко концерта и в чужбина и успяхме да видим как им се случват нещата на най-големите.

Какво научихте от тях?

Ерсин: Ами, че не трябва да спираш никога. И не трябва да си мислиш, че си голямата работа. Имахме шанса да се срещнем с Brian May, даже два пъти. Впечатлението, което прави този човек е просто огромно. Като по-малки сме си мислили, че големите звезди са надути и имат някакви жестоки изисквания. Но в интерес на истината този човек е много благ, нещо което е много показателно. Мога да направя разликата, защото ние, след три поредни бързи концерта в три различни държави започнахме да усещаме напрежението от цялото това нещо, защото повярвай ми съвсем не е лесно. По едно време вече просто не искаш да виждаш никой…И като погледнеш този човек, Brian May, който вече прави сигурно трийсети пореден концерт и пътува втори месец без почивка…и той идва добронамерено при нас и ни обръща внимание, а сме някаква малка съпорт група, която едва ли ще промени живота му занапред особено.
Ташо: По-интересното е, че първия път когато се видяхме той сподели няколко неща с нас и каза, че сме му харесали. И вече като тук се видяхме той дойде и ни сподели как шоуто ни е било по-добро от миналия път. Което явно значи, че има отношение към музиката ни и ни е слушал доста. Това, което научих аз от него е, че трябва постоянно да си самокритичен. Той за мен беше перфектен на сцената, а след концерта дойде и успя да намери за какво да се хване – че е било твърде горещо и влажно и не е свирил особено добре. И този голям музикант идва да ти го каже и ти просто приемаш, че големите затова са големи.

Любопитна ми е историята с обложката. Вие май сте единствената група, използвала творба на големия Кольо Карамфилов. Как се случи така?

Ерсин: Ами много мислехме какво да представлява обложката и артуърка. Можехме да решим просто да направим арт фотография на бандата и да я използваме, но решихме че сме откъснали прекалено много от себе си за този албум и трябва и с визуалната част да направим по същия начин. А Кольо Карамфилов смятаме, че е един от най-великите български художници и много съжаляваме, че вече не е между живите. Свързахме се с неговия син (Росен Карамфилов). Разбираме се много добре с него, приятели сме и когато решихме да работим в тази посока и да изберем картина на Кольо, обадихме му се и буквално за трийсет секунди той реагира „Момчета, много ясно, много яка идея! Правим го!”. Изпрати ни каталога, който е наследил и като го отворихме всичко стана мигновено – просто нещо ти грабва погледа. Тази картина за нас е супер музикална.

Миналата година „Fake Fruits“ спечели наградата на публиката измежду 18 500 парчета на международния конкурс за песен International Songwriting Competition 2015. Това е уникален успех. Какво означава това за вас? Признанието кара ли Ви да мислите, че сте постигнали своята цел като музиканти?

Ерсин: Участието за нас в това състезание беше нещо като тест. Ние си мислим, че правим нещата както трябва, но дали и другите си мислят така, не е ясно. И това беше идеалната възможност да видим докъде можем да се класираме. Интересното е, че наистина 18 000 песни от целия участват и бяхме много изненадани, когато се класирахме сред двете хиляди песни на полуфинал. И си казахме „Е, значи наистина сме ОК, за нас това е достатъчно”. И две седмици по-късно пристига мейл, с който ни съобщават че сме избрани сред финалистите, които ще се борят за наградата, която между другото е доста изкушаваща. Тогава обявихме, че ще участваме и много българи ни подкрепиха. Може би затова успяхме да спечелим наградата на публиката. Също толкова яко е, че в категорията, в която бяхме финалисти (AAA (Adult Album Alternative) не се класирахме в челната тройка, но сме избрани в почетната челна десетка, с “honorable mentions” статут сме. А и журито беше от много известни музиканти като Moby и Stanley Clarke. Тази година в журито ще е Chris Cornell и може би пак ще участваме.

Супер, пак ще стискаме палци! Ваша музика е част от саундтрака към два филма – “I Want To Be Like You” и “Докато Ая спеше”. Как киното е повлияло на музиката Ви?

Ерсин: Правили сме много стъпки в тази посока. Единият е български, другият е копродукция между няколко държави. Та те са харесали музиката ни, свързаха се с нас и се договорихме да я използват. Даже в едната лента имаме и участие – свирим в клуб в Лондон. Въобще, много е интересно. Мисля, че съвсем скоро ще излезе.

Вие имате и няколко концерта в Лондон…

Ерсин: Имаме няколко концерта в Лондон, като два от тях са в един легендарен клуб на Оксфърт стрийт – The 100 Club. Първия път ходихме с P.I.F., а втория бяхме със Стенли. Там е много яко, защото това е един от най-старите и непроменени работещи клубове за рок музика въобще. И е много разтърсващо да влезеш вътре и да видиш снимки на всички онези изпълнители, които са свирили там през годините. Разхождаш се, и виждаш Metallica, Madonna, Alice Cooper, Blur, Paul McCartney около теб и после влизаш в същата съблекалня, в която са се преобличали. Въобще, усещането е неповторимо. Още като влезеш и усещаш цялата енергия, насъбрала се на това място.

Някъде четох наскоро, че рокът бил вече изчерпан като музикален жанр, защото спрял да произвежда големи имена. Но има ли според Вас музиката нужда от нови големи имена днес? Аз например от няколко години насам повече харесвам творчеството на нови и млади банди, като Вас…

Ерсин: Това е много обширен въпрос. До голяма степен за мен това се дължи на факта, че музикалния бизнес радикално се промени, заради интернет. Музикалните компании издъхнаха и смениха на 180 градуса политиката си на работа. В момента не инвестират в нови изпълнители по начина, по който са го правили преди. Ще ти дам един пример. Ако една банда е харесана от един голям лейбъл като Warner Music, екипът им се свързва с мениджъра на бандата и му казва „Здравейте пичове, много Ви харесваме и искаме да инвестираме във вас, да бъдете наша група”. Подписват се едни дебели договори, от които групата почти в началото не получава нищо, но пък взима авансово средства, за да запише първия си албум. Е – това в момента не се случва на никого. Всички групи трябва да положат усилия и да се докажат сами и чак след това могат да влязат в мрежата на големите мейджър лейбъли. Това се опитахме да направим ние. Създадохме албум, който все едно е мейджър дийл, качеството на звука, аранжимента на песните да е конкурентно и да отговаря на високи стандарти. Това е и което се стремим занапред. В момента преговаряме с много лейбъли. Получаваме оферти, разглеждаме ги…Ако бяхме на по осемнадесет години може би щяхме да приемем още първото предложение. Мисля, че от тази гледна точка сме в много изгодна позиция и можем спокойно да изчакаме най-доброто предложение.

Да разбирам, че вече имате оферти и има шанс скоро да сте лейбъл банда?

Ерсин: Да, има реален и голям шанс втория албум да е мейджър дийл.

Стискам палци! А какво става, когато смесите уиски и текила?

Ерсин: Кинг Конг! Така се казва коктейла, който измислихме. Това е коктейла, с който се правиш на маймуна, хаха!

Предвид сериозните Ви музикални възможности, къде се виждате след пет години?

Ерсин: Сложен въпрос. Надявам сме да сме заедно и да сме здрави, да успеем да останем сплотени. Да не ни тежи толкова много работата и просто да успеем. Ние сме си поставили конкретни цели, които ще стане ясно дали ще ги постигнем тъкмо в долу-горе такъв срок. Всичко зависи от това дали ще има мейджър дийл или не, дали ще успеем сами да вдигаме нивото все повече и повече, защото това е доста трудоемко начинание. Когато не си подписал е много по-трудно да устояваш на високите стандарти. И така… Надявам се да сме здрави, това пожелавам на нас, на екипа, на Вас и на всички, да сме добре и да се виждаме по-често. Това е най-важното.

Дай боже! Както казва един приятел „Щом се виждаме по концерти, значи сме добре!”… А какво Ви дразни?

Ташо: Пошлостта, най-вече…
Ерсин: Лицемерието…
Ташо: Непрофесионализма също, неглижирането на работата. Много често в България се сблъскваме с този проблем. Не само в музиката. Нещата масово се правят несериозно и през пръсти…
Ерсин: Ето виж например – тази полянка, на която стоим никой не я ползва, но някой се е погрижил за нея – минал е и е окосил, за да ни е хубаво, нали? За да можем да си седнем тук и да си говорим. Много често хората имат интерес нещо да се направи, но никой не тръгва да го прави, защото мисли, че не е негова работа. Това е дразнещо. Дребните неща…

Съгласен съм. Това според мен в България скоро няма да се промени, просто такъв ни е манталитета – завистни сме, егоисти са повечето хора…

Ерсин: Ще ми се това да се промени. (бел. авт. Тук Ерсин си вдига фасовете от земята, които бе изпушил по време на разговора, понася ги към кофата за боклук и продължава)… примера с полянката е много дребен, разбира се. Има много по-важни неща. Но за да се променим хората трябва да станат много по-отворени, да гледат малко по-позитивно към света. И с тази настройка човек да живее – независимо дали караш кола, строиш къща или друго.

Дано. И последно. Дайте един безплатен съвет на хората, които не Ви харесват?

Ташо: О, това е много подвеждащ въпрос…
Ерсин: В началото, което пуснахме “Fake Fruits” беше много странно, защото очаквахме да има всякакви мнения – хора, които го харесват и хора, които откровено го хейтват. Но първите два месеца нямаше абсолютно никакъв хейт и си казахме, че това изобщо не е добре и не е реално. Но все пак по-късно се появиха и такива коментари. Хората са много различни – имат различен манталитет, различен характер. Когато критиката към нас е градивна, а не прост хейт, да речем за цвета на косата или нещо, което е въпрос на личен избор, ние винаги се вслушваме. Това ни помага да вдигаме нивото си. Предпочитаме не да сочим хората с пръст, а да говорим със собствените си действия.

Интервюто взе: Иван „iDTemplar“ Стоянов