From These Woods с Hypocrisy, Abbath, Vomitory и Vreid

В топлия и леко ветровит ден на 14 април, неочаквано Студентски град се превърна в притегателно място за ценителите на екстремния метъл. Още от ранния следобед младежи се събираха с бира в ръка пред клуба, в очакване на предстоящото музикално нашествие. Вратите отвориха точно по график в 18:00, а влизането премина безпроблемно. Организаторите от Fest Team се погрижиха всичко да върви по часовник. Най-запалените фенове бързо заеха позиции пред оградата, докато останалите се възползваха от освежаващите напитки на Joy Station. Богатият мърчандайз на бандите предизвика истинска дилема, но скоро новите тениски бяха облечени и готови за бойното си кръщене в мошпита.

From These Woods… На 14 април се роди красота, величие и щипка мрак в приятната, слънчева и вечно забързана София. Две емблеми в създаването на музика – Норвегия и Швеция представиха изключителна колаборация от стилове, темперамент и душевност, създавайки титаничната сплав на една незабравима вечер посветена на екстремния метъл. И в този случай ако Швеция беше туптящото, преливащо от страст сърце, то Норвегия беше душата. Ефирна, кристална, летяща към безкрайността. Под, чието привидно спокойствие бушува океан от емоции и мистика.

Пристигаме пред Joy Station, а аз вече съм нетърпелива. От месеци го мисля тоя концерт, живея го още преди да се е случил, нетърпението ми вече е взело всички върхове, които познава и не познава. Моята лична причина е първата група в афиша. Vreid. Както споделих преди концерта с приятел: „Големи са! И заслужават хедлайнерски концерт.“ Но, в случая ще се задоволим, с това, което ни се предлага. Все пак съм доволна, че им беше предоставено малко повече време и „си откраднахме“ една песен в повече от обичайния сет, който изпълняват. Наследството, което тази група носи е неоспоримо и огромно, но за тях това определено не изглежда като тежест. Възродени от жаравата на Windir, музиката им продължава да носи частица от духа на Valfar, а той сякаш ни се усмихваше някъде от Валхала.

В притъмнялата зала зазвучава нежното начало на Kraken. Едно от най-красивите произведения създавани напоследък в блек метъла. Толкова величествено и завладяващо и в същото време дълбоко и тъмно. Тръпки ме побиват всеки път, когато го слушам. Историята на този инструментал е интересна. Той е създаден като отделна творба от Jarle Kvåle специално за филма Kraken, чието действие е свързано с легендата за гигантското същество под фиорда Sognefjord. Домът на Kraken и на Vreid. Клипът към него е направен по части от филма. Тежките бавно разгръщащи се рифове наситени с тревожен драматизъм пресъздават усещането за пробуждане на древна сила. Очаквано групата е заложила предимно на музика от последния си албум „The Skies Turn Black“, който излезе само седмици преди началото на това турне. Албум, който категорично е сред фаворитите за #1 на 2026г. Но преди да продължат с новите песни Vreid ни връщат малко назад с „Pitch Black“ от 2006 и „Into the Mountains“ от 2021. Двете композиции подчертават свежата black ’n’ roll стилистика, с коята групата обича да се заиграва като контрапункт на доста сериозната лирика, включваща не само теми за природата и митологията, но и военни и исторически сюжети. В края на краищата тези музиканти винаги са били майстори в това да вплитат великолепни мелодии в блек метъл текстура и разнообразни по техника вокали.

Стигаме до един наистина емоционален момент от краткия сет. „The Skies Turn Black“, посветена на непрежалимия Ozzy и неговото наследство, което остава безценно за целия метъл свят. Музикалната градация продължава в така очакваната „From These Woods“. Още когато излезе сингълът Vreid сякаш хвърлиха малка атомна бомба в блек метъл общността. Може би защото върнаха част от спомена за Windir. Каквито и суперлативи да се кажат за тази песен все ще са на място. Това е музика, която „те вдига“. Зарежда те, създава усещането, че можеш да полетиш, да преместиш планини. Групата споделя, че песента е дълбоко свързана с корените им в Sognametal – сурова, атмосферична, разказваща за магичната природа, която ги заобикаля. Тя съчетава интензитета на блек метъла с мелодичност, величественост и внушение за вечност.

Целият сет на Vreid е като като пътуване. Едновременно физическо и духовно: дебнещи, злокобни сенки, шепнещи дървета, безплътни гласове и усещането, че пейзажът ви е хванал в капан. Гората е „жива и ни гледа“, от нея се ражда животът. Непознати създания ни нашепват съдбовни слова за паметта на предците и невероятната сила на мястото. Норвегия е любов. Безкрайна, мистична и древна. Като фиордите и митичните същества, които живеят около тях.

Сетът завършва с „Lifehunger“ от едноименния албум 2018г. Песен с доста класически хеви метъл риф, но отново подплатена с онзи норвежки блек метъл бяс, който изтръгва летаргията от всяка клетка. „Life hunger/The burning fire/Life hunger/Stamina of primordial desire“. А вие събудихте ли своя глад за живот?! Защото лудостта на тази вечер тепърва ще се разгръща.

За останалото обаче ви оставям на колегата Osprey.

От дебрите на Норвегия се прехвърлихме в Швеция, за да стенем свидетели на бруталния дет метъл сет на ветераните VOMITORY. Още с „Revelation Nausea“ от 2001, бандата затвърди своя безкомпромисен стил – суров, бърз и наситен с рифове. След всяка песен публиката скандираше името на бандата все по-силно. Вокалистът извика с дълбок глас дали сме готови и песните се стовариха като стоманен чук. “For Gore and Country”, “Regorge in the Morgue” поднесоха на феновете типичната за групата бруталност, а след “All Heads Are Gonna Roll” обстановката вече беше нажежена до краен предел.
Днес съставът остава верен на ядрото си, включващ фронтменът и басист Erik Rundqvist, барабанистът Tobias Gustafsson и китаристите Urban Gustafsson и Peter Östlund. Тази комбинация, която държи звученето им стегнато и разпознаваемо отново напомня защо VOMITORY са сред най-постоянните имена в жанра. Последната композиция „Chaos Fury“ „разкъсa сцената“ с бласт бийтовa атака и сурова енергия, след което групата се сбогува със скандиращите фенове.

Времето между бандите мина неусетно и огромното метално лого на ABBATH вече се издигаше величествено пред барабаните. Началото бе поставено с „To War!“ от едноименния дебют на фронтмена. Сетлистът комбинираше материал от последните три албума на ABBATH, както и любими композиции на IMMORTAL.
След мрачната „Hecate“ последва поздрав към феновете от страна на Abbath Doom Occulta в типично негов шеговит стил. Китаристите неколкократно разменяха местата си по време на „Acid Haze“, а димът сякаш се сгъстяваше с всяка следваща песен, подсилвайки мистиката на изпълнението. Olve се усмихваше злокобно, а корпс пейнтът по лицата на музикантите допълваше блек метъл пиршеството.
Кратките обръщения към публиката бързо отстъпваха място на следващата вълна тежки рифове. Кулминацията на вечерта безспорно бяха „Tyrants“ и „In My Kingdom Cold“ от знаковия албум “Sons of Northern Darkness” от 2002. Първична енергия и демонична атмосфера хипнотизираха публиката. Въпреки това, част от зрителите, дошли основно за HYPOCRISY, останаха леко дистанцирани. Темата за проклятието от „Ashes of the Damned“ обгърна клуба, а феновете следяха неотлъчно фронтмена. С характерния риф на „One by One“, Abbath и Raud отново върнаха публиката към класиките на IMMORTAL.
Финалната „Winterbane“ разсече залата, а мракът окончателно я превзе. Времето се изпари като дим, оставяйки заклетите фенове жадни за още. Последваха традиционните перца за първите редици и поклон от бандата, която бавно се потопи в сенките.

Предстоеше „Mass Hallucination“ да връхлети София с пълна сила. Добре загрети от предходните изпълнения, дойде ред на основните заподозрени – HYPOCRISY. Сцената притъмня, скандиранията – „Пешо, Пешо, Пешо!“ – изпълниха клуба, а сенките на групата директно пометоха със безкромпромисната „They Will Arrive“. Песента отприщи вихър от коси, юмруци и безмилостен мошпит. Балони с извънземни лица се понесоха над тълпата, сякаш самите те бяха част от нашествието. Инвазията продължи с „Fire in the Sky“, връщайки ни към „Into the Abyss“ от 2000г. и зловещата история на Travis Walton. Прожекторите прорязваха тъмнината като светлини на летяща чиния. За момент наистина изглеждаше, че не сме сами. Харизматичният и толкова обичан от българската публика Peter Tägtgren приветства изпълнилия се с фенове клуб. Той сподели колко се рaдва отново да е тук, а името му отекваше отново и отново между песните.
„Inferior Devoties“ удари безмилостно, оставяйки малко оцелели в първите редици, докато „Chemical Whore“ внесе тежест и мрачен социален заряд. Именно тези редувания между ярост и тежест даваха на публиката кратки моменти въздух, преди следващата атака. Отново се върнахме към любимата тема на фронтмена – извънземните. Зелени отблясъци обляха сцената по време на „Children of the Gray“ и „End of Disclosure“, докато димът бавно се стелеше по пода и придаваше допълнителна доза тайнственост и конспиративна атмосфера. Фронтменът се обърна към публиката с шега, че е толкова гореща, че почти е разтопила китарата му. Без повече приказки последва безпощадна сеч с “Killing Art” oт албума “Abducted” от 1996. Никакъв шанс за почивка не даваха двойните каси на Henrik Axelsson и солидните бас линии на Mikael Hedlund, а парчето внесе и остра критика към унищожаването на креативността и изкуството. „Eraser“ буквално остави тълпата без вратове и без гласове, докато „Deathrow (No Regrets)“ ни потопи в мрачната перспектива на осъден на смърт човек без капка разкаяние.. Пътуването назад във времето продължи с „The Final Chapter„. Без предупреждение Tomas Elofsson подхвана рифа на „Adjusting the Sun“, а припевът разтърси клуба до основи. Гласът на Tägtgren звучеше достатъчно мощно, за да разклати дори панелните блокове наоколо.
След кратка пауза дойде време и за финален удар. Най-доброто беше оставено за финал. Още с интрото на „Fractured Millennium“ мнозина настръхнаха. Агресията, умело преплетена с мелодични припеви, за пореден път доказа защо HYPOCRISY са способни да превърнат всяка идея в мелодет диамант. “Roswell 47” затвърди кулминацията на шоуто. Емблематична композиция, вдъхновена от прочутия инцидент в Розуел въвлече публиката в самата конспирация. Зрителите не спираха да куфеят а усмивките не слизаха от лицата им. Последваха сувенири към публиката бандата се оттегли. След финалните акорди към първите редици полетяха така желаните концертни сувенири, а групата се оттегли сред заслужени овации. Mass Hallucination връхлетя и София. Паметна вечер, която няма да бъде забравена скоро! Остава надеждата да видим скоро Peter Tägtgren на родна сцена. Която и група избере, винаги ще бъде посрещнат с отворени обятия.

Има групи, които те изпълват с радост и адреналин, има групи след, които се чувстваш зареден и щастлив. Но има и един особен вид групи след, които се чувстваш тъжен. Групи, които се усещат като дом. Като стари приятели, с които ще споделите общи спомени и ще създадете нови. И когато си отидат сякаш нещо се откъсва от вас. Една от тези групи е HYPOCRISY. Групата, която българските метъл фенове избраха да бележи новото хилядолетие с емблематичната „Fractured Millennium“ в едно вече несъществуващо предаване, и която с годините се превърна в институция за нас. Преглеждах си репортажа от предишния им концерт и тогава съм го завършила с рев и сега завърших вечерта по същия начин. (много метълско, нали?! 🙂 Вече нямам търпение за следващото им гостуване. И да, крайно време е да ни кажат какво се е случило в прословутия Roswell 47!

Текст: Satania – Vreid и последен абзац
Osprey – останалото
Снимки и видеоклипове: ArthurDent

ГАЛЕРИИ

HYPOCRISY	ABBATH
VOMITORY	VREID