Dark Tranquillity – We Are The Void (2010)

Не може да се каже, че този албум беше за мен дългоочакван, въпреки че паузата от предния е точно толкова, колкото беше и преди „Character“, който пък беше дългоочакван. Може би просто мощта на „Character“ и особено на „Fiction“ си каза своето и аз не усетих 3-те години, делящи този албум от тях. Албумът е доста по-разнообразен от предните два, с малко по-олекотено звучене, но в никакъв случай мек. Типичните за Dark Tranquillity насечени рифове присъстват в почти всички песни и са водещи в доста от тях(откриващата Shadow In Our Blood, The Fatalist, In My Abscence, заглавната I Am The Void). Има я и мощта на предшествениците – в Dream Oblivion и Surface The Infinite. Правят впечатление „препратките“ към „Projector“ – Her Silent Language и Iridium(на тази пък името не знам защо ме подсеща за „The Mind’s I“ ). Присъствието на клавирите е доста по-осезаемо от предишните два албума, леко по-„игриво“ е на моменти, както и китарите на места. Две неща, които ми се набиха от първо слушане още и не мога да се отърва от това усещане – началото на две от песните адски ми напомня на други песни на други групи. Dream Oblivion като цяло носи усещането за SAMAEL от периода на „Exodus“, а встъпителната част на „The Grandest Accusation“ ми е почти 1:1 с Cold на STATIC-X.

Като цяло албумът е приятен за мен, като фен на групата от повече от 12 години, свеж е и не носи чувство за повторяемост, което се случва на доста групи с техния „стаж“. Това е, което им харесвам – умеят да се променят така, че да останат една от любимите ми групи и да продължавам да бленувам за техен концерт на родна земя.